Алеаторика

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Алеаториката (от латински: alea – „зар“) е модернистично течение в европейската музика, при което някои елементи от композирането са оставени на моментната преценка на изпълнителя, т.е. като цяло музиката е детерминистична, но в детайлите се подчинява на случайността. Заражда се в края на 50-те години на 20 век.

Ранни прецеденти[редактиране | редактиране на кода]

Понякога, за предшественици на алеаториката се смятат т.нар. Musikalisches Würfelspiel (Музикални игри със зарове), популярни в края на 18 и началото на 19 век. Те се състоели в това, че подредбата на тактовете се определяла с хвърляне на зар.

Алеаториката в музиката е създадена в средата на 50-те години на 20 век. Освен че означава от превод зар, също така и жребий, смяна на техниката, смяна на подредността на частите на произведение при изпълнението му. Това е строго фиксирана музика в нейните главни параметри, която се разпада на дялове, в които гласовете са с фиксирани параметри, освен един, а понякога и повече. Техниката почти никога не засяга останалите параметри:тембър, регистър, динамика. Вертикалните съчетания с това стават мобилни. Получават се трептящи, вибриращи конструкции, непостижими с обикновена нотация. Диригентът показва началото на всеки дял, най-често фиксиран във времето – вътрешните повторения се отбелязват с хоризонтални стрелки, а моделите се ограждат със знаци за повторение. Поради високите темброви ефекти в тези трептящи стуктури, наричат тази музика още 'сонарна' в смисъл на темброво изграждане. Има два варианта на алеаториката:

  • „Полски“ – създаден от полските композитори Пендерцки (1933 г.) (също така той създава и постмодернизма в музиката през 70-те години на 20 век, като първо постмодернистично произведение е приет неговият концерт за цигулка и оркестър, създаден през 1976 г.) и Лютосласки (1913 – 1994) в средата на 50-те години. Тези композитори спорят за приоритет. При тях композицията е строго фиксирана, като констукция и времетраене, но отделните партии могат да импровизират. Тоест да са зададени тонови височини, но без ритъм, или подаден ритъм без тонови височини. Получават се високо виртуални трептящи конструкции. Този вариант се налага в света.
  • В Западна Европа – там можем да наречем алеаториката – макроалеаторика. В нея могат да се разместват произволно големи откъси и части. Основател на този вариант е немският композитор Карл-Хайнц Щокхаузен (1928 – 2007) през 1960 г., но така и не се налага този вид техника в света. Пример за втория вид алеаторика:Пиер Булез (1925 г.), Франция – 3-та част от соната за пиано. Състояща се от пет части, които могат да се свирят в произволен порядък, като условието е, в средната част винаги да се свири третата (средната). Алеаториката приключва в края на 60-те години. През 70-те години се появява минимализма и постмодернизма (или както още го наричат „постромантизъм“).