Алжирска война за независимост

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Алжирска война за независимост
Студена война и деколонизация на Африка
Информация
Период 1 ноември 1954 – 19 март 1962
Място Алжир
Резултат Военно патово положение
Независимост на Алжир
Рухване на Четвъртата френска република
Страни в конфликта
Франция
Франция
Oas logo public.svg Тайна въоръжена организация (1961 – 1962)
Алжир Фронт за национално освобождение
Алжир Алжирско национално движение
Flag of Algerian Communist Party.svg Алжирска комунистическа партия (1954 – 1956)
Командири и лидери
Франция Шарл дьо Гол
Франция Жак Масю
Франция/Oas logo public.svg Раул Салан
Франция/Oas logo public.svg Морис Шал
Oas logo public.svg Едмон Жуо
Алжир Месали Хадж
Алжир Мохамед Будиаф
Алжир Рабах Битат
Алжир Ферхат Абас
Алжир Ахмед Бен Бела
Сили
470 000 френски войници
90 000 въоръжени профренски алжирци
3000 бунтовници
340 000 въстаници
Жертви и загуби
25 600 убити френски войници
65 000 ранени френски войници
50 000 убити или ранени харки
100 убити бунтовници
152 863 убити въстаници
Алжирска война за независимост в Общомедия

Алжирската война за независимост (на френски: Guerre d'Algérie или Révolution algérienne; на арабски: الثورة الجزائرية) се води между Франция и алжирския Фронт за национално освобождение в периода 1954 – 1962 г. и довежда до спечелването на независимост на Алжир от Франция.

Това е сложен конфликт от движението по деколонизация на Африка, характеризиращ се с партизанска война и прилагането на изтезания. Той прераства в гражданска война между различните общества в страната. Тя се провежда главно на територията на Алжир.

Войната се разпалва от членове на Фронта за национално освобождение на 1 ноември 1954 г. и води до сериозна политическа криза във Франция и падането на Четвъртата френска република. Бруталността на методите, използвани от френските сили във войната, не само настройва алжирското общество срещу французите, а ограничава подкрепата на французите у дома и уронва френския престиж в чужбина.[1][2] С течение на войната, френската публика постепенно се обявява срещу нея[3] и много от френските съюзници, включително и САЩ, снемат подкрепата си към Франция и се въздържат от по-нататъшна дискусия на конфликта пред ООН.[4]

След големи демонстрации в град Алжир и няколко други града в подкрепа на независимостта през 1960 г.,[5][6] както и резолюция на ООН, признаваща алжирското право на независимост,[7] президентът на Франция Шарл дьо Гол решава да започне поредица от преговори с Фронта за национално освобождение. Те завършват с Евианските споразумения през март 1962 г. На 8 април 1962 г. е проведен референдум и френският електорат одобрява Евианските споразумения. Резултатът е 91% подкрепа за ратификация на споразуменията,[8] а на 1 юли е проведен втори референдум в Алжир, при който 99,72% от гласовете са в подкрепа на независимостта..[9]

Планираното френско изтегляне от страната води до държавна криза. Тя включва различни опити за убийство срещу Шарл дьо Гол, както и опити за военен преврат. Повечето от тях са извършвани от Тайната въоръжена организация – нелегална организация, съставена главно от френски военни лица, поддържащи френската власт в Алжир и извършващи множество бомбени атентати както в Алжир, така и във Франция с цел спиране на планираната независимост.

След обявяването на алжирската независимост през 1962 г., около 900 000 европейски алжирци (т.нар. пие ноар) заминават за Франция, опасявайки се от потенциално отмъщение от страна на Фронта за национално освобождение. Френското правителство се оказва съвсем неподготвено за огромния брой бежанци, което довежда до размирици във Франция. Повечето от алжирските мюсюлмани, които са работили за французите, са обезоръжени и изоставени. Харките, служили като спомагателни войски в редиците на френската армия, са считани за предатели и много от тях за избити от бойците на Фронта за национално освобождение или линчувани от разгневени тълпи, като често са отвличани и изтезавани. Около 90 000 от тях успяват да избягат във Франция,[10] някои от които с помощта на френски офицери, игнориращи заповеди. В днешно време, те и наследниците им образуват голяма част от френското алжирско население.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Keith Brannum, University of North Carolina Asheville, The Victory Without Laurels: The French Military Tragedy in Algeria(1954 – 1962) [1] Архив на оригинала от 2014-10-26 в Wayback Machine.
  2. Irwin M. Wall, France, the United States, and the Algerian War, pp, 68 – 69. [2]
  3. Benjamin Stora. Algeria, 1830 – 2000: A Short History. Cornell University Press, 2004. ISBN 0-8014-8916-4. с. 87.
  4. Mathilde Von Bulow. West Germany, Cold War Europe and the Algerian War. Cambridge University Press, 22 август 2016. ISBN 978-1-107-08859-7. с. 170.
  5. Stora, Benjamin. Algeria, 1830 – 2000: A Short History. 2004. ISBN 978-0801489167.
  6. Pervillé, G.. Les accords d'Evian (1962): Succès ou échec de la réconciliation franco-algérienne (1954 – 2012). Armand Colin, 2012. ISBN 9782200281977. Посетен на 13 януари 2017.
  7. Document officiel des Nations Unies. // un.org. Посетен на 13 януари 2017.
  8. référendum 1962 Algérie. // france-politique.fr. Посетен на 13 януари 2017.
  9. Proclamation des résultats du référendum d'autodétermination du 1er juillet 1962. // Journal Officiel de l'État Algérien. 6 юли 1962. Посетен на 8 април 2009.
  10. Ghosh, Palash. France-Algeria: 50 Years After Independence, What Happened To The Harkis?. // International Business Times. 2 април 2012.