Арс нова

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
страница от френския ръкопис Livres de Fauvel, Париж, Френска Национална библиотека, 146 (1318), първият практически изочник за музиката арс нова.[1]

Арс нòва (на латински: ars nova - „ново изкуство“) е нов музикален стил, зародил се и процъфтял в условията на късното Средновековие и ранния Ренесанс, в началото на 14 век във Франция, Италия и холандска Бургундия. В това движение се отразява революционния стремеж на новото време за освобождаване на изкуството от излишните догми, авторитарното влияние на католическата църква и регресивната идеология на феодализма. Понякога с този термин се означава цялата европейска полифонична музика на 14-ти век. Използва се и италианска арс нова, с която се означава предимно музиката на Франческо Ландини, който работи в Италия. На древен латински арс нова не означава точно „ново изкуство“, а по-скоро „нова техника в изкуството“[2] и се използва за първи път в два ръкописа: Ars novae musicae („Нова техника в музиката“) (около 1320 г.) от Йохан де Мурис и Ars nova notandi („Нова техника на писане на музика“) от Филип дьо Витри (около 1322 г.).

Този термин обикновено се използва в съчетание с арс антикуа (буквално „древно изкуство“), отнасящ се за музиката на периода 1170 - 1320 година. Много музикални специалисти използват термина арс антикуа за музиката на 13-ти век, а арс нова за музиката на 14-ти век. Арс нова се характеризира с развитие на вокално-инструменталния стил и освобождаване от задължителния дотогава кантус фирмус. Тя е отхвърлена от папа Йоан XXII, но приета от папа Климент VI.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Earp 1995, 72.
  2. Schrade 1956, 331.