Беседа:Епифаний Шанов

Съдържанието на страницата не се поддържа на други езици.
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Епископ Епифаний Шанов е роден на 5 септември 1848 година (данните са взети от смъртен акт №32/1940 година от „регистъра на умиранията в Казанлъшка община”) в Казанлък с мирското име Бончо. Сестра му Гана разказвала, че като малък Бончо си е слагал на главата тенджера и викал „Аз съм Владика! Аз съм Владика!”. Около 1860 година италиански католически мисионери пътували из българските земи на Османската империя и издирвали будни деца-сираци за да ги изучат и да приемат католическата вяра. Стигнали до Казанлък. Поради невъзможността да се грижи за децата си Вела се съгласява Иван (баща на известния антифашист Бончо Шанов) и Бончо (бъдещият владика Епифаний) да отидат с тях. Родът Шанови е бил заможен и поради това са имали възможност да издържат братята да учат в училището на отците Възкресенци в Одрин. Бончо бил едва 12-годишен. Иван се разболява от малария и се завръща в Казанлък. Оздравява по куриозен начин, разказан от неговата внучка Пенка Шанова: Една сутрин в остър пристъп на болестта забелязва на масата в кухнята чиния, пълна с люти чушки, които изяжда. След няколко дни от маларията е нямало и помен. Връща се в Одрин и довършва образованието си, след което се завръща в Казанлък. Бончо продължава образованието си в Рим и през 1873 година е ръкоположен свещеник. Приема името Епифаний. Веднага е изпратен да служи в Солун, където отдава всички свои сили и умения на католическата църква от източен обред в Македония. Помага на католици, православни и мюсюлмани без да прави разлика. Непримиримият с нередностите дух на фамилия Шанови се проявява и тук: пише остри писма до Рим, в които описва техните слабости и грешки. По повод на кризата с епископ Лазар Младенов, на 8 октомври 1894 година арменският католически епископ в Цариград Азарян се постарал да отложи екскомуникацията му, като обявил пред турските власти, че временен управител на католиците в Македония ще е Епифаний Шанов. След оттеглянето на Лазар Младенов, на 23 юли 1895 г., бил определен да бъде издигнат в сан епископ. Хиротонията се състояла в Цариград на 8 септември същата година от епископ Михаил Петков. По това време е поръчал да му се изработи владишки герб. Така той става първия казанлъчанин, притежател на личен герб. Веднага е изпратен да поеме управлението на Солунската източно-католическа епархия с титлата Ливийски Епископ и Апостолически Наместник за българите-католици в Македония. Под ведомството на Македонския викариат на епископ Епифаний Шанов спадат изцяло или частично 39 селища в 6 кази: Солун и с. Юнчии, Солунска каза; Кукуш и селата Михалево, Гавалянци, Женско, Гърбошел, Горни и Долни Тодорак, Лелево, Раяново, Алексово, Постолар, Грамадна, Морарци, Ново село, Калиново, Мотилово, Коджамарлия, Бейлери, Стрезово, Междурек, Кушево, Тодорово и Даутли, Кукушка каза; Гевгели и селата Стояково, Богданци, Гявато, Сехово, Моин, Милетково, Палюрци, Шльопинци и Смоле, Гевгелийска каза; Пирава и Балинци, Дойранска каза; Дели хасан махала, Серска каза; Енидже Вардар, едноименната каза. Не всички села са организирани в самостоятелни енории. В навечерието на войната в епархията има 27 енории с 36 свещеници, от които 26 мирски и 10 лазаристи. Фактическият център на униатството в Македония е Кукуш, макар че през този период градът губи много от значението, което е имал през ХIХ век. Някога преобладаващо мнозинство, сега източнообредните католици в града наброявали между 100 и 250 домакинства, според екзархийски и униатски източници, от общо 1200 български къщи. В резултат на активната му дейност, сред населението в кукушкия район практически навсякъде, където е имало католици е имало черква или поне параклис! Въпреки поста си не се възгордява. Обичал е своите близки и приятели. Помагал е с каквото и колкото може. Редовно за Възкресение Христово им изпраща честитки. Един от неговите братовчеди – Христо Шанов, като получил поредната честитка я прочел, подържал я в ръце и след кратко мълчание продумал: „Седнал да ми праща от Солун книга (писмо – С.П.). Не ще да ми прати един звонков наполеон, ами ми праща писмо!”. През 1910 година на гости в Кукуш отива племенницата му Невена. Престоява 3 месеца и дядо Епифаний й помага да отиде във Франция да учи за акушерка. Цели 25 години от живота си владиката посвещава на българите-католици от източен обред в Македония от Солун и Кукуш като техен архиерей и духовен наставник. От сведения на отец Иван Николов се знае че, по време на епископстването на дядо Шанов броят на българите-католици в Македония, въпреки създалите се трудни обстоятелства, успял да се закрепи на 12 хиляди души с 46 свещеници, 30 църкви и 28 училища. В началото на своята архиерейска служба отлива в град Поли, Италия, камбана за униатската черква „Света Богородица” в Кукуш. Лично е хвърлил в готовата сплав 25 турски златни лири за да се подобри звукът й. Същата камбана е спасена по време на обезбългаряването на Кукуш през 1913 година, пренесена е през 1926 година в Казанлък в черквата „Свети Йосиф”. По време на „социализма” източно-католическата черква в Казанлък фактически престава да функционира и по молба на дядо Кирил Куртев камбаната е предадена на енория „Света Троица” в пловдивското село Куклен, където се намира и до момента. В 1898 г. пише послание до верните в епархията му, издадено като брошура. Брошурата е с размери 13х20 см. Има 12 страници и се съхранява в исторически музей “Искра”, гр. Казанлък под № “МИХ. Инв. №4246 КИД”. На втора страница пише: “Дадено в Солунският ни двор в деня на петдесятница 1898 г.” Между другото се е занимавал и с фотография. Имало е цяла кутия със „стъкла” (фото плаки) с фотоси от Кукуш и района, които е донесъл до Казанлък. За съжаление - безвъзвратно изгубени. В началото на 20 век във всички католически села в района процъфтявал културният и религиозен живот Това съвсем не се понравило на Руснаците и поддръжниците на Патриаршията, които предприемат решителна борба срещу католиците в Македония. Но през двадесетте години ситуацията коренно се променя! В едно свое писмо мисионера в Кукуш Густав Мишел пише: „ … Ситуацията по тази земя е много тежка и съжалява съчувствие… Неволите са големи поради въстанието, което избухна. Няма хляб, както и няма пари да се купи храна. Хората разпродават на безценица покъщнината си за да си купят по малко брашно. Стигнахме до крайната граница, броят на сираците значително нарастна и всекидневно получаваме молби за прием в сиропиталището. Нямаме вече възможност да ги приемаме… Всеки ден пред вратите ни се събират групи да просят хляб…” След Солунските атентати от април-май 1903 година и в самото начало на въстанието на 2 август 1903 година допринасят за утежняване на съдбата на българите до крайност. Особено когато турските банди започват да тормозят населението. Тогава католическите мисионери оказват активно съдействие на угнетените. Оказват съдействие и на самите четници. Дядо Епифаний не остава „по-назад”. Много от атентаторите и революционни дейци са намерили подслон при него. Тази безрезервна подкрепа от страна на католическата църква и особено на източно-католическата в Македония дава повод на много села от района да се обърнат изцяло към Рим. В едно свое писмо до Конгрегацията за разпространение на вярата епископ Шанов пише: „ Аз отсъствах, когато някои села от Кукушкия район вече бяха предприели всички постъпки пред властите да преминат под крилото на католическата черква.А когато се върнах от Гевгели, техния пример последваха останалите села от Кукушко. Бях много развълнуван когато видях толкова голям брой села да желаят да преминат под крилото на католическата вяра. След задълбочен размисъл реших да отида до Цариград за да се посъветвам с Н.П. монс. Бонети. Представих молбите на монс. Лобри и неговият викарий монс. Боргоманер, които ми казаха че Негово Преосвещенство е известен и, че трябва да бъдат приети в лоното на Католическата черкви всички села, пожелали да се присъединят. Подкрепен от монс. Лобри веднага се върнах в Кукуш…” В друго свое писмо от 28 април 1904 година епископ Шанов пише: „…По повод на присъединяването писмено ме запитаха за формалностите, които трябва да се извършат спрямо компетентните власти в Пехчево и Скопие, за да бъдат официално признати за католици…” Според френския историк Симеон Вилхе пред 1903 година, по време на епископстването на Епифаний Шанов, под неговата юрисдикция се намирали: 10000 католици в 20 селища, 10 църкви, 30 свещеника, 10 мъжки и 9 девически училища. Въпреки усилията на българската Екзархия, в „партньорство” с комитетските организации в Македония не са успели да сломят духа на владиката Шанов, както и да унищожат стореното от него. Напротив! Точно тогава в района на Гевгели духовния живот процъфтявал. Католическия владика съградил голям енорийски дом, където живели 2 или 3 свещеника. Те обикаляли редовно околните католически енории като проповядвали, евангелизирали и изповядвали верните. Манастира на сестрите Евхарестинки в Палюрци и сиропиталището в него станали център на милосърдието за цялата Вардарска долина от Демир Капия до Солун! Естествено всичко е било съпроводено от неимоверни трудности и пречки. Но Епифаний Шанов с помощта на отците Лазаристите оставил нито за миг църковно-просветната си дейност. Турските власти започнали да преценяват молбите за присъединяване към Католическата църква като политически и ги отхвърляли. Затова наредили на всички служители по места да „задържат верската ситуация” in stato quo докато не се реши проблема с всички комитски чети. Това важало само за католиците, докато желаещите да преминат под юрисдикцията на гръко-патриаршистите не били възпрепяствани дори и за миг. Но въпреки това владиката Епифаний открил в с. Апостолар с 35 къщи (недалеч от Кукуш) откри църква и училище. В резултат на неуморната му дейност той разкрива мисионерски центрове и училища в Мутлово, Алексово, Долни Тодорак… Мисионерите продължили своята дейност „на терен”. В същото време владиката работи неуморно и в семинарията в Зейтенлик. Разкрива курсове за ограмотяване на новоприсъединилите се към католическата вяра по-възрастни свещеници. Подпомага и укрепването на дейността на сестрите Евхаристинки в Богданци. Македонския епископ Шанов присъства на 6 февруари 1907 година на церемонията по въвеждането в сан архиепископ на Михаил Миров в Цариград. През 1909 година епископ Шанов подава оставка поради възрастта му и тежката икономическа ситуация в поверения му викариат. След продължителни консултации между Конгрегацията за разпространение на вярата и Апостолическия делегат в Цариград оставката му не е приета и той остава на поста си. Годината 1910 е изключително тежка за българите в Македония. И въпреки това жителите на някогашните католически села Юнцилар (тук дядо Епифаний е бил млад свещеник) и Сехово подават молба за повторно отваряне на католическите църкви, защото въпреки тормоза от „революционните чети” не са се отказали от вярата си. Същата година Епифаний Шанов посещава село Юнцилар и отваря отново черквата. Вижда че, всичко било окрадено. Самата черква била в окаяно състояние и всичко трябвало да се започне отново. Въпреки наследения в изключително тежко състояние викариат и последвалите събития на прехода от 19 към 20 век, епископ Шанов успява да съхрани Съединената църква и дори да привлече нови верни Нему се пада „честта” да изпраща прокудените през 1913 година от родните им места в Татковината (така наричат бежанците България): „…На кея беше и униатският владика Епифаний с енголпия на гърди, изпращаше бежанците униати от Кукуш …” пише в спомените си Тома Николов в своите „Спомени от моето минало” (изд. на ОФ 1989 год.). На 26 септември 1913 г., около месец след подписването на Букурещкия мирен договор, епископ Епифаний Шанов тръгва на обиколка из най-пострадалите райони на своята епархия - Кукуш и малкото униатски села, които са останали неопожарени. В сиропиталището на дъщерите на милосърдието в Кукуш той намира около 200 жени и девойки, потърсили убежище и закрила под френския флаг на мисията. Тъкмо тогава преживелите насилията са увещавани от гръкопатриаршисткия владика Фотиус от Драма да преминат към православието и да се обявят за гърци. Епископ Епифаний Шанов тръгва да обиколи селищата, но успява да обходи само селата Лелево и Долни Тодорак, когато на 4 октомври е арестуван и върнат с въоръжен ескорт от 25 войника с пушки със затъкнати на дулата щикове в Кукуш. Католическия печат публикува протестно писмо, адресирано до Венизелос, председател на съвета на министрите в Атина. Писмото е от епископа на съединените българи със седалище в Солун: „ До Негово Превъзходителство М. Венизелос, председател на Съвета Солун, 5 април 1914

Превъзходителство, Това е една мъчителна задача която изпълнявам; но аз трябва до край да защитавам интересите на католиците, които са ми поверени. Така също искам с уважение да привлека Вашето внимание върху тъжното положение, в което са моите верни българи от славянски обред. След Букурещкия мирен договор, гръцкото правителство ни увери по въпроса за нашите католически училища и нашите черкви от славянски обред. Трябваше да ни се предостави пълна свобода и при изучаването на българския език. На практика нищо не е изпълнено. По-голямата част от нашите католически селища бяха опожарени по време на втората балканска войн; оставиха ни само няколко. Властите, в това време на безпорядък, злоупотребяват с възможността да проповядват в полза на православието, сеят терор в селищата за да ги подчинят веднъж за винаги към патриаршията заловиха 24 българи католици, които изпратиха в Солунския затвор. И за да оправдаят този нечовешки акт те обвиняват тези нещастници във всякакви невъобразими грехове и престъпления. След това (това беше през месец септември), аз научих, че гръцкия епископ на Дойран, Фотий, съпроводен от войници се канеше да влезне във владение на нашите четири селища от района на Кукуш и да управлява нашите черкви. Негово Превъзходителство, Областния Управител на Македония, М. Драгомирис, ми даде пълномощно да посетя тези места. Но едва пристигнал в селищата аз бях спрян. Бях срамно върнат в Кукуш като злодей, ескортиран от 25 войника с пушки, на които бяха поставени щикове. След това задължиха жителите на тези селища да декларират че са православни…… позволете ми да Ви напомня, Превъзходителство, че двадесетият век, в който вече живеем е апогей на цивилизацията, не трябва да страдат от репресии и цинизъм, които компрометират мира и щастието на обществото. Ако гръцкото правителство пожелае да погледне благосклонно на достоверността на посочените случки, би трябвало да приеме, според мен, равенството, правото ида предостави на всеки един свобода национална и религиозна, както е във цивилизованите страни. Изключителните права нямат място в никое общество. Моля Ви да приемете, Превъзходителство, моето най-дълбоко уважение! Епифаний Шанов, Епископ и Апостолически Викарий на българите католици В Македония”

Естествено не получава никакъв официален отговор от властите. Вместо това самият става обект на остри нападки от страна на местния печат, който настоява за интернирането му от града. Само протекцията на френското консулство не позволява заканите да се изпълнят веднага. Оплакванията му пред гръцките власти остават без последствие, а от европейските консули получава само съчувствие. След този случай на Е. Шанов вече не разрешават да напуска града и той остава в него по-скоро като заложник, отколкото в качеството си на Апостолически наместник. Скоро след това униатите в селата Горни и Долни Тодорак, Лелево, Раяново, Междурек и Делиасан махле, Кукушко, и Муин, Сеово и Смоле, Гевгелийско, от които не всички жители са успели да избягат, са принудени да се обявят за гръкопатриаршисти. В Гърция остават да съществуват редуцирани униатски ядра само в Енидже Вардар, Солун и близкото до града с. Юнджилар. Техните дни обаче също са преброени. Началото на края им настъпва през пролетта на 1914 г. В свое писмо от 27 март 1914 година пише, че тежката ситуация в Македония е стигнала до границите на непоносимостта и че с гърците и сърбите никой не може да живее. Всеки ден маса хора напусктат родните си места. Македония се превръща в истиска Сахара. Може да пътуваш 2-3 дни и да не срещнеш нито животно нито прита по полето. Такава е ситуацията навсякъде. Страната се обезлюдява от българско население. Така след пролетта на 1914 г. българското униатство в Гърция на практика престава да съществува, ако не се броят епископ Епифаний Шанов и неколцината свещеници в Солун, лишени от свобода за движение и богослужение. С писмо от 29 април 1914 година владиката Шанов се обърнал към епископ Петков да приеме под своя юрисдикция верните, идещи от Македония. Монсиньор Епифаний Шанов останал в епископското си седалище в Солун. На Кръстовден, 14 септември 1914 година, в село Долно Тодорак (Кукушко) пристигнал дядо Шанов, за да отслужи Литургия и да проповядва. При неговото пристигане цялото село излязло да го посрещне. Гръцките войници отначало помислили, че това е гръцки епископ и се отнесли с уважение към тази спонтанна манифестация. Но скоро разбрали, че това е български епископ и решили да го отстранят. Н. В. Преосвещенство отслужил Света Литургия и проповядвал. Веднага след църковната служба гръцките войници арестували дядо Шанов. Осъдили го на заточение. Първоначално е изпратен на остров Наксос и по-късно, като "добър българин", е отведен на заточение на печално известния на всички българи гръцки остров Трикери (близо до Атина), където прекарва 3 тежки години. На 15 август 1917 г. министър-председателят на Гърция Венизелос амнистира интернираните българи, между които е и епископ Шанов. Гръцките власти обаче не му позволяват да отиде в Солун и той остава в Атина дори и след капитулацията на България. Дядо Миров направил постъпки Главното командване на Съглашенските войски в Тракия да се застъпи пред гръцкото правителство за освобождаването на 70-годишния епископ Епифаний Шанов. Отец Купен Михайлов пише „… с писмо от 17 март 1919 год. френският генерал Франше д’Еспере, командващ Съглашенските войски на изток, съобщава на монсиньор Миров в Цариград, че молбата му от 8 март 1919 година е удовлетворена. Министърът на външните работи на Гърция се съгласил да освободи монсиньор Шанов от заточението и той е свободен да отиде по свое желание в Рим, Цариград или България…” Владиката Шанов избрал България. Момента е много труден за източно-католиците, намерили приют в новата си родина. Купил къща в София с намерението да основе нов епископски център. В писмо от София, Бончо Шанов, негов племенник (комунист, убит по време на т.н. Септемврийско антифашиско въстание – бел. С.П.) пише: “Мамо, днес “КиМ” (Кирил и Методий – И.П.) на шествието хвърлиха бомба. Чичо (епископ Епифаний Шанов – И.П.) и Отчето ( отец Йосиф Раданов – И.П.) бяха излязли, но тям нищо не е станало ... Твой син Бончо. 24 май 1921 г София” Това означава, че епископ Епифаний Шанов по това време (1921 г. – С.ПТ.) е бил в София заедно със секретаря си отец Йосиф Раданов и си е уреждал положението. Но намерението му да основе нов център, около който да приюти бежанците от Кукушко не се реализира. В къщата се настанява неговият викарий от Кукуш отец Иван Николов. През лятото на 1921 година отправя молба до папа Бенедикт ХV в Рим да бъде освободен от длъжността епископ на Солунската епархия, която реално не съществувала реално от няколко години и поради напредналата си възраст. Кардинал Марини, с писмо от 17 декември същата година, го известява, че Светия Отец е приел молбата и му позволява да се оттегли в родното си място. Дядо Епифаний се завръща в Казанлък, където остава до края на дните си. Настанява се в къщата на своя брат Иван Шанов на улица „Мирска” №35. Една от стаите на първия етаж приспособява за параклис, където започват да се събират католици от Казанлък и района. По спомени на племенниците му след литургия верните се събирали на кафе и приказки на двора. През 1921- 22 година купува имот с къща на улица „П. Яворов” №9 в Казанлък, който преустройва в жилище за себе си, отец Йосиф Раданов и сестра си Гана Кирева. В спомените си Пенка Шанова, внучка на владиката, споменава че Бончо Шанов донесъл в Казанлък парите, предназначени за покупката на имота. Това е станало преди 1923 година. Една от стаите в купената постройка монсиньор Шанов преустройва в параклис. Постепенно броят на верните се увеличава. Епископът предприема действия за учредяване на енория в Казанлък. По този повод посещава през 1926 година Шумен и остава да пренощува в домът на известния деец на Коминтерна в емиграция Васил Коларов. Какво точно е свързвало двамата не се знае. Коларов, както сам признава пред журналистката на в-к „Истина” Ашикова, е поддържал доста тесни връзки с католиците в България като техен адвокат в Пловдив. Явно връзките му с католиците са от по-отдавна. Поради промени в градоустройствения план на казанлъшката улица „П. Яворов” от имота и къщата се налага да се отнемат 61,5 м2. Това дава повод да се започне строеж на нов енорийски дом и храм в двора. Докато домът е построен, разрешение за храма така и не се дава и постройката остава недостроена и непокрита до момента на отчуждаването и предоставянето й на „Арсенал”. След дълга преписка с отците Лазаристи в Солун владиката успява да издейства, спасената по времето на обезбългаряването на Кукуш от гърците, камбана от черквата „Света Богородица” да бъде транспортирана до Казанлък. Годината е 1929. Първоначално камбаната е окачена на един клон на големия кестен в двора, след като през 1934 година е получено разрешение да се ползва за богослужебни нужди. През 1931 година подписва от името на висшия клир петиция до Обществото на Народите с молба за връщането на македонските бежанци в епархиите и енориите им в Македония. Петицията е представена от делегация на Македонската Католическа Благотворителна Лига, която предприема широка обиколка из европейските страни, освен пред Обществото на народите, Светия отец в Рим, кардинал Вердие в Париж, Кентърберийския епископ в Лондон и представителството на Съюза на протестантските черкви в Берлин. Отделно във всяка посетена страна задължително са посещавали Външните министерства. През 1938 година дядо Епифаний е награден с орден по повод 250 години от Чипровското въстание и 20 години от възшествието на Борис ІІІ. От този период са спомените на Иван Папукчиев за него: „Стар мъж с побеляла коса и дълга бяла брада. Рядко излизаше в Казанлък. През повечето време си стоеше в къщи. Рядко служеше литургия. Най-често - когато служеше отец Йосиф Раданов. Седеше на един плетен стол /тип „фотьойл”/ в лявата страна на олтара с броеница в ръка. Той пушеше цигари с дълго тръстиково цигаре.” Пак през същата 1938 година връща кръста, владишкия пръстен и часовника с думите: „Черквата ми ги е дала и аз ги връщам на черквата”. През последните 2 години от живота си се залежава поради старост. Почива на 17 февруари 1940 година (смъртен акт № 32 от 1940 год.) в дома си на улица „П. Яворов”. Погребан е на 19 февруари в католическите гробища на Казанлък в зидан с тухли гроб. Траурната церемония е преминала по улица „Вълков” до гробищата. Опелото е извършено от епископ Кирил Куртев в съслужение с отците Йосиф Раданов, Тодор Димитров и Йосиф Германов (последните двама са от Стара Загора). За тях Калгарис, директор на „Капрони”, е предоставил личния си автомобил за да присъстват на опелото. В колата освен шофьора са пътували Стоян Дамянов, Дойчо Йовчев и Иван Папукчиев. Според спомените на неговите внуци дядо Куртев е изпратил един от тях да купи фото-филм, който е заснел и отнесъл със себе си в София. За съжаление снимки от погребението не са намерени до момента за да може да се локализира мястото на гроба.

Иван Папукчиев инж. Стефан Папукчиев


Ползвани източници:

1/ Спомени и писма на Пенка Шанова. 2/ Архив на сем. Папукчиеви 3/ Архив на К. Бозвелиев, съхраняван в ИМ „Искра” Казанлък 4/ Иван Папукчиев „История на католическата черква в Казанлък” непубликувана 5/ Михаил Аксунов „История на католическата църква от източен обред в България” КАЕ София 2008 г. 6/ Купен Михайлов „Кирил Куртев – Апостолически Екзарх” КАЕ София 2010 г. 7/ Иван Еленков „Католическата църква от източен обряд в България” КАЕ София 2000 г. 8/ Смъртен акт №32 „Регистър за умиранията в Казанлъшка община за 1940 година” служба ГРАО община Казанлък 9/ Вестник „Истина” брой 790 от 21 февруари 1940 година София 10/ Светлозар Елдъров „България и Ватикана 1944 – 1989” София 2002 г. 11/ Тома Николов „Спомени от моето минало” изд. на ОФ 1989 год. София 12/ Купен Михайлов „Енория Света Троица в Куклен” непубликувана 13/ Архив на отците Лазаристи Рим 14/Архив на Католическа Апостолическа Екзархия София 14/ Историко-правен развой на католическата църква от византийско-славянски обред в Македония, епископ Киро Стоянов, Roma 1995