Вкусови зони
1 – горчив вкус
2 – кисел вкус
3 – солен вкус
4 – сладък вкус
Вкусовите зони (още вкусова карта или езикова карта) е често срещано погрешно схващане, че различните секции на езика са изключително отговорни за различните основни вкусове. Илюстрирано е със схематична карта на езика, с определени части на езика, обозначени за всеки вкус. Въпреки че се преподава широко в училищата, това е научно опровергано от по-късни изследвания; всички вкусови усещания идват от всички области на езика, въпреки че различните части са по-чувствителни към определени вкусове.[1]
История[редактиране | редактиране на кода]
Теорията зад тази карта произхожда от статия, написана от харвардския психолог Дирк П. Ханиг, която е превод на немска статия „Zur Psychophysik des Geschmackssinnes“, която е написана през 1901 г.[2] Неясното представяне на данни в предишния документ предполага, че всяка част от езика е чувствителна към точно един основен вкус.[3][4] (Към основните вкусове принадлежи и умами, признат в Европа през 1985 г.)
Документът показва малки разлики в нивата на откриване на прагове на езика[5], но тези разлики по-късно са извадени от контекста и минутната разлика в чувствителността на прага е погрешно осмислена в учебниците като разлика в усещането.[6]
Докато някои части на езика могат да открият вкус, преди другите да го направят, всички части са еднакво способни да предадат качествата на всички вкусове. Праговата чувствителност може да се различава в различните езици, но интензивността на усещането не.[6]
Същият документ включва диаграма за разпределение на вкусовите брадавици, която показва „вкусовия пояс“.[7]
През 1974 г. Вирджиния Колингс отново изследва темата и потвърждава, че всички вкусове съществуват във всички части на езика.[8]
Вкусов пояс[редактиране | редактиране на кода]
Погрешно тълкуваната схема, която е породила този мит, показва човешките вкусови рецептори разпределени във „вкусов пояс“ („вкусова област“) по вътрешната страна на езика.
Преди това, през 1875 г., А. Хофман е заключил, че гръбният център на човешкия език практически няма гъбични папили и вкусови брадавици[9] и именно това откритие описва диаграмата.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ O'Connor, Anahad. The Claim: The tongue is mapped into four areas of taste // The New York Times, November 10, 2008. Посетен на June 24, 2011.
- ↑ Hänig, David. Zur Psychophysik des Geschmackssinnes // Philosophische Studien 17. 1901. с. 576 – 623. Посетен на July 9, 2014.
- ↑ Wanjek, Christopher. The Tongue Map: Tasteless Myth Debunked // Livescience.com. August 29, 2006. Посетен на June 24, 2011.
- ↑ David V. Smith. The Taste Map: All Wrong // Scientific American. March 2001. Архивиран от оригинала на March 19, 2011.
- ↑ Jacob M. Andersen. Mythbusting The Tongue Map // ASDA. Jan 2015. Архивиран от оригинала на 2015-02-06.
- ↑ а б The Chemotopic Organization of Taste wwwalt.med-rz.uni-sb.de Архив на оригинала от юли 18, 2011 в Wayback Machine.
- ↑ Chemotopic representation of the human tongue according to Hänig (1901) wwwalt.med-rz.uni-sb.de Архив на оригинала от юли 18, 2011 в Wayback Machine.
- ↑ Collings, V. B. Human Taste Response as a Function of Locus of Stimulation on the Tongue and Soft Palate // Perception & Psychophysics 16. 1974. DOI:10.3758/bf03203270. с. 169 – 174.
- ↑ Hoffmann, A. Über die Verbreitung der Geschmacksknospen beim Menschen // Archiv für Pathologische Anatomie und Physiologie und für Klinische Medicin 62 (4). 1875. DOI:10.1007/bf01928657. с. 516 – 530.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Tongue map в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |