Дворец Елагин
| Дворец Елагин | |
 | |
 | |
 Местоположение в Санкт Петербург | |
| Информация | |
|---|---|
| Страна |  Русия |
| Основаване | 1790 г. |
| Сайт | https://elaginpark.org/elaginoostrovsky-palace, https://elaginpark.org/central-park/dvortsovo-parkovyy-ansambl/elaginoostrovskiy-dvorets/ |
| Дворец Елагин в Общомедия | |
Дворецът Елагин (на руски: Ела́гин дворе́ц) е летен царски дворец на остров Елагин в Санкт Петербург. Построен е за руския философ и историк Иван Елагин и е кръстен на него; въпреки последващите смени на собствениците, дворецът запазва името на Елагин. Нарича се още Елагински или Елагиноостровски.
История[редактиране | редактиране на кода]
Името на архитекта, построил сградата в паладийски стил за Иван Елагин през 1790 г, не е известно със сигурност. Някои историци предполагат авторство на Джакомо Кваренги, италиански архитект, работещ по това време в Руската империя. Оригиналният вид на вилата на островите не е запазен. Елагин бил очарован от идеята за извличане на злато от обикновени материали и се оттеглял във вилата си за тайни алхимични експерименти.
Царски дворец[редактиране | редактиране на кода]
В началото на XIX век островът е закупен от Александър I за майка му, императрица Мария Фьодоровна, за която вече е трудно да пътува до царските селски резиденции в Павловск и Гатчина. През 1818 г. започва реконструкцията на дворцовия комплекс, решението на която Александър I поверява на председателя на Комитета по сградите и хидротехническите работи Августин Бетанкур. За осъществяване на плановете си Бетанкур създава специална комисия, в която известният архитект Карл Роси е назначен за главен архитект на остров Елагин.[1]
Роси издига на острова няколко сгради наведнъж: в допълнение към реконструкцията на триетажния дворец са построени три допълнителни павилиона, кухня и конюшня. Декорацията на интериора на двореца и павилионите е извършена от най-известните скулптори от онова време – Степан Пименов и Василий Демут-Малиновски – и художници – Джовани Скоти, А. Виги и Б. Медичи.[2]
Овалната зала на двореца е украсена с кариатиди и йонийски полуколони, куполът е боядисан със сложни шарки, а стените в повечето стаи на двореца са облицовани с изкуствен мрамор (мазилка). В една от стаите е използвана чисто бяла мазилка, която много прилича на порцелан, поради което стаята е наречена Порцелановия кабинет. Художниците изрисуват мраморните стени на други стаи с цветя, орнаменти и сцени от древната митология, а на таваните изобразяват групи от лудуващи купидони.
Вдовстващата императрица и нейните гости особено много харесват вратите на първия етаж на двореца, които са украсени от самия Роси. Всяка от двайсетте и две врати е истинско произведение на изкуството: облицовани с ценна дървесина с фина позлатена резба, като всяка врата е с уникален дизайн. Вратата на кабинета на Александър I на втория етаж е украсена с бронзови декорации. Заради изящния и съвършен дизайн на вратите дворецът Елагин е наречен „дворец на вратите“.[3]
Резиденция и музей[редактиране | редактиране на кода]
След смъртта на Мария Федоровна дворецът Елагин постепенно се превръща в „резервна“ царска резиденция, на която императорите не обръщат особено внимание. В началото на ХХ век дворецът е „понижен” в ранг – от царска резиденция се превръща в място за почивка на руските премиери. Посещават го Сергей Вите, Пьотър Столипин, Владимир Коковцов и Иван Горемикин.
След революциите от 1917 г. дворецът получава статут на музей – в него е открит Музей на бита. В началото на века в Санкт Петербург има много подобни музеи, но повечето от тях бързо са затворени или превърнати в други културни или обществени институции. Това се случва и с дворецът Елагин, в който е организиран културен и образователен център, а най-добрите експонати от разпуснатата музейна колекция са прехвърлени в Ермитажа, Държавния руски музей и крайградските дворцови музеи.[4]
По време на Втората световна война дворецът е силно разрушен – един от снарядите, които попадат в комина, води до пожар.[2] Веднага след победата архитектът В. М. Савков започва подготовката на двореца за реставрация, като събира оцелелите парчета мрамор и фрагменти от мазилка и живопис. Въз основа на тези фрагменти и скици впоследствие е възстановена украсата на интериора.
Възстановен през 1960 г.[4] под ръководството на архитект Михаил Плотников, дворецът Елагин отново става музей, в който се помещават колекции от художествено стъкло и порцелан, както и бродерии и изделия от дърво и метал. В началото на перестройката, когато Музеят на ленинградското художествено стъкло е затворен,[5] неговата колекция от експонати също е прехвърлена в Елагиновия музей.
В двореца Елагин се провеждат и различни временни изложби на произведения на изкуството и се организират развлекателни събития в стила на различни епохи от времето на Царска Русия. Пред двореца, на територията на Централния парк за култура и отдих, се организират пикници и бюфети на открито и други модерни атракции за туристите.
От август 2016 г. до април 2021 г. дворецът Елагин е затворен за мащабни реставрационни дейности, финален етап на започналата 15 години по-рано реставрация. За първи път в историята на музея, въз основа на опис от 1826 г. и акварел на художника Максим Воробьов от 1821 г., е пресъздаден историческият кабинет на Александър I на втория етаж, включително огледалото за камината, декоративната украса на прозорците и ръчно отпечатаната дамаска, с която са тапицирани стените. Също така за първи път са пресъздадени историческите интериори на домашния параклис „Св. Николай Чудотворец“ на третия етаж на сградата; пресъздаден е и декорът от 16 полуколони от изкуствен мрамор.[3] В двореца се възобновява провеждането на различни изложби и театрални обиколки.[6]
В киното[редактиране | редактиране на кода]
- В самото начало на филма „Небесен охлюв“ (1945) се вижда разрушения дворец Елагин, както е изглеждал през 1945 г., преди да започнат реставрационните дейности.
- В двореца са снимани сцени от краткия музикален телевизионен филм „Не тъжи“ („Грустить не надо“) (1985).
- В сериал „Майстора и Маргарита“ (2005) дворецът е психиатричната клиника на професор Стравински, където са Иван Бездомни и Учителят.
- В телевизионния сериал „С Русия в сърцето“ (2014) дворецът е показан като имението Борински.
- Във филма „Майор Гром: Чумен лекар“ (2021) дворецът е показан като имението на Кирил Гречкин.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Д. И. Кузнецов. Августин Бетанкур и знаменитый русский архитектор Карл Росси // Известия Петербургского университета путей сообщения: : журнал. — СПб:: Изд-во Петербургского университета путей сообщения (ПГУПС), 2008. — Вып. специальный выпуск. — С. 156—161. — ISBN ISSN 1815-588X.
- ↑ а б Елагин дворец. Источник: Энциклопедический словарь Петербурга. Посетен на 25 май 2024 г.
- ↑ а б Наталья Шкуренок. Елагиноостровский дворец-музей принимает первых посетителей Архив на оригинала от 2021-06-21 в Wayback Machine. // The Art Newspaper Russia : газета. — 21.06.2021. — № 92
- ↑ а б Елагин дворец в Петербурге откроется для посетителей после 20-летней реставрации // ТАСС. Посетен на 2021-04-15.
- ↑ Музей художественного стекла ЦПКиО им. С.М. Кирова // Посетен на 2020-09-19.
- ↑ На тур вальса в Елагин // «Российская газета», 2021/04/14. Архивиран от оригинала на 2021-04-14. Посетен на 2021-04-15.
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Пилявский В. И. Зодчий Росси. М.-Л.: ГИАиГ, 1951
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Дворецът Елагин на уебсайта Rusarh.ru.
- Сферична панорама на скулптурата „Танцуващи момичета” в парка Елагин
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Елагин дворец“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |