Жан Моне

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Жан Моне
Jean Monnet
френски държавник

Роден
Починал
16 март 1979 г. (90 г.)
Погребан Пантеон, Париж, Франция

Награди Награда „Еразъм“ (1977)
Политика
Жан Моне в Общомедия

Жан Монѐ (пълно име на френски: Jean Omer Marie Gabriel Monnet) е френски предприемач и държавник. Считан е за един от бащите на Европейските общности.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 9 ноември 1888 г. в Коняк – прочутата област на Франция, където се произвежда едноименното питие.

Както повечето селяни в областта бащата на Жан Моне – Жан-Габриел, обработва лозя и произвежда коняк с марката на своята семейна фирма „J. G. Monnet & Co“. Майката на Жан Моне – Мариа Демел, е дъщеря на главния технолог на „Енеси Коняк“.

През 1897 г. Жан-Габриел Моне става председател на местния кооператив на производителите на коняк и прави икономическа кариера, като започва да изнася продукция в чужбина, включително в САЩ. Заради семейния бизнес в Америка 18-годишният Жан е изпратен в САЩ. Страната оказва потресаващо влияние върху младия и буден французин до такава степен, че 30 години по-късно той решава да постави Европа на пътя към създаване на Съединени европейски щати.

Преди да навлезе в политиката, живее в Лондон и Северна Америка. Неговата политическа кариера започва по време на Първата световна война. В периода 1914-1918 г. той е финансов съветник на Алианса относно доставките за провеждането на военните операции. От 1919 г. до 1923 г. Моне е заместник генерален секретар на Обществото на народите.

През Втората световна война е икономически съветник на правителствата на САЩ, Франция и Великобритания, а впоследствие става член на временното френско правителство. Навлизайки в политиката, Моне се нарежда сред основните поддръжници на обединяването на западноевропейската тежка промишленост и става главен архитект на редица планове и проекти за постигането на тази цел:

  • автор е на Плана Моне (1947), имащ за основна цел възстановяването на икономиката на следвоенна Франция, което е зависело единствено от възстановяването на общоевропейската икономика;
  • 3 години по-късно предлага на тогавашния външен министър на Франция Робер Шуман да се изгради съвместно френско-германски съюз по производство на въглища и стомана – т. нар. План „Шуман“, който лежи в основата на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС).

На 9 май 1950 г., в реч, вдъхновена от Жан Моне, френският министър на външните работи Робер Шуман предлага Франция, ФРГ и останалите европейски държави, които желаят да се присъединят, да обединят ресурсите си от въглища и стомана.

Идеята на Жан Моне е проста – той скъсва със старите грандиозни представи за изграждане на обединена Европа изведнъж, по пътя на създаване на федерация. Жан Моне чертае друг път пред европейското обединение – то ще е еволютивно, ще започне от една сравнително малка, но твърде важна и с голямо психологическо значение област – въгледобивът и металургията, и, ако е успешно, ще се разширява постепенно.

Моне е баща на концепцията за интегриране „стъпка по стъпка“ на следвоенна Западна Европа. Вместо пълна и бърза интеграция, той предлага обединението на западноевропейските страни да започне с малки, скромни крачки, даващи реални резултати, които да доведат до солидарност и единодействие между страни – доскорошни врагове.

От 1952 до 1954 г. Моне е първи председател на Върховния орган на ЕОВС. През 1955 г. Моне учредява Акционен комитет за създаването на Съединени европейски щати.

Жан Моне е сред инициаторите на създадените през 1957 г. Евроатом и Европейска икономическа общност (ЕИО). През 1963 г. е сред първите европейци, удостоени с американския Президентски орден за свобода. През 1976 г. на срещата на върха на ЕИО в Люксембург е удостоен със званието „Почетен гражданин на Европа“.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • L'Europe et l'organisation de la paix, First Édition, Lausanne, 1964.
  • Mémoires, Fayard, Paris, 1976, 642 pages.
  • Les États-Unis d'Europe, Robert Laffont, Paris, 1992.
  • Repères pour une méthode: propos sur l'Europe à faire, Fayard, Paris, 1996.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]