Константин Рунов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Константин Рунов
Константин Алексеевич Рунов
руски офицер

Роден
1839 г.
Починал
Погребан Санкт Петербург, Русия

Националност Флаг на Русия Русия

Константин Алексеевич Рунов (на руски: Константин Алексеевич Рунов) е руски офицер, полковник. Участник в Руско-турската война (1877-1878).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Константин Рунов е роден през 1839 г. в Руската империя в семейството на потомствен дворянин. Ориентира се към военното поприще. Завършва Павловския кадетски корпус (1857). Действителна военна служба започва с офицерско звание прапорщик в Лейбгвардейския Гренадирски полк. Служи в Михайловската артилерийска академия, Лейбгвардейския Павловски полк (1859) и Новгородския кадетски корпус като асистент по математика.

Участва в потушаването на Варшавското въстание (1863). Служи в Лейбгвардейския Павловски полк, където е и библиотекар на обществото на офицерите. Началник на училището за войнишки деца (1864). Член на комисиите по устава за вътрешната служба и учебната част на армията (1874). Флигел-адютант и командир на батальон в Лейбгвардейския Павловски полк от 1875 г.

Участва в Руско-турската война (1877-1878) в състава на Лейбгвардейския Павловски полк. След раняването на полковник Озеров в битката при Свищов е назначен за началник на Сводния конвой на император Александър II. Проявява се в битката при Ловеч на 22 август 1877 г.

В битката при Горни Дъбник на 12/24 октомври 1877 г. е сред първите, които достигат до османските траншеи. Тук заедно с щабскапитан Николай Ширман загива при разрив на снаряд, изстрелян по погрешка от собствената артилерия. Тялото на полковник Рунов е разкъсано отстрани чак до врата и веднага е изнесено на платнище. Съдбата на щабскапитан Ширман е още по-жестока - капитанът лежи полужив с разкъсан корем и откъснат десен крак. Нечовешките страдания го карат да моли за револвер за да се самоубие. Никой обаче не желае да изпълни молбата му и щабскапитан Ширман след два часа. Полковник Рунов е отнесен в дивизионния превързочен пункт в село Чириково (днес с.Садовец). До вечерта разпитва дали е превзет редута и когато научава за победата през нощта, няма търпение да дойде утрото за да го занесат в редута за да умре сред победителите. Последното му желание е изпълнено, но по пътя умира и в редута е занесен само трупът му.

Паметник на полковник Константин Рунов в Парк-музей „В. Н. Лавров“

На 13 октомври във вътрешността на големия редут са изкопани един до друг два рова към които носят телата на убитите и починалите. В единият гроб са поставени телата на полковник Рунов, капитаните Ширман и Баталин и подпоручиците Мамаев 3-ти и Полонский, а в другия 17 нисши чина. Понеже липсва свещеник, над могилите вместо панихида, полковият адютант прочита „Отче наш“. На 23 октомври лично император Александър II нарежда тялото му да бъде пренесено за повторно погребение в Русия. На 26 октомври за изваждане на тялото му в редута е изпратен лекаря Уверский, протойерей Лебедев, фелдшери и работници. След панихида над гроба, останките на полковника са поставени в дървено-железен ковчег, изработен от покрива на джамията в Горни Дъбник и са изпратени на волска кола към село Долни Дъбник. За съпровождане на тленните останки доБукурещ, където ще бъдат качени на железницата, е назначен подпоручик Брилиант. В Русия тялото на полковник Рунов е превозено по Николаевската железопътна линия. На 21 ноември на гарата тленните му останки са посрещнати и съпроводени до полковата църква. На панихидата присъстват духовенството, всички офицери и нисши чинове от полка, на които той е бил батальонен командир. Тялото му е препогребано на 22 ноември в Смоленското православно гробище на Санкт Петербург.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „Свети Станислав“ 3-та степен с мечове и лъкове – за заслуги в потушаването на полското въстание (1863),
  • Орден „Свети Станислав“ 2-ра степен (1872),
  • Пруски орден „Червен орел“,
  • Пруски бронзов медал „За усмиряване на полския метеж от 1863 – 1864 г.“
  • Златно оръжие „За храброст“ - за заслуги в Битката за Ловеч на 22 август 1877 г. (1877)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • История лейб-гвардии Павловского полка 1790-1890 / Сост. ч. 1. П. Вороновым и В. Бутовским; ч. 2 И. Вальбергом и Н. Кареповым. – Санкт-Петербург, 1890 г.
  • Иллюстрированная хроника войны Прил. к "Всемирной иллюстрации" 1878, Т.2,
  • Памятник Восточной войны 1877-1878 гг., Старчевский, А. А., С.-Петербург : Тип. Б. Г. Янпольского, 1878.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]