Константин Рунов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Константин Рунов
Константин Алексеевич Рунов
руски офицер

Роден
1839 г.
Починал

Константин Алексеевич Рунов  е руски офицер, полковник. Участник в Руско-турската война (1877-1878).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Константин Рунов е роден през 1839 г. в Руската империя в семейството на потомствен дворянин. Ориентира се към военното поприще. Завършва Павловския кадетски корпус (1857). Действителна военна служба започва с офицерско звание прапоршчик в Лейбгвардейския Гренадирски полк. Служи в Михайловската артилерийска академия, Лейбгвардейския Павловски полк (1859), и Новгородския Кадетски корпус като асистент по математика. Участва в потушаването на Варшавското въстание (1863). Служи в Лейбгвардейския Павловски полк, където е и библиотекар на обществото на офицерите. Началник на училището за войнишки деца (1864). Член на комисиите по устава за вътрешната служба и учебната част на армията (1874). Фигел-адютант от 1875 г. и командир на батальон в Лейбгвардейския Павловски полк.


Участие във войната[редактиране | редактиране на кода]

С полка участва в Руско-турската война (1877-1878). След раняването на полковник Озеров в битката при Свищов е назначен за началник на Сводния конвой на император Александър II. Проявява се в битката при Ловеч на 22 август 1877 г.

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

В битката при Горни Дъбник на 12/24 октомври 1877 г. полковник Рунов е сред първите, които достигат до османските траншеи. Тук заедно с щабс-капитан Николай Ширман загива при разрив на снаряд, изстрелян по погрешка от собствената артилерия. Тялото на Рунов е разкъсано отстрани чак до врата и веднага е изнесено на платнище. Съдбата на Ширман е още по-жестока - капитанът лежи полужив с разкъсан корем и откъснат десен крак. Нечовешките страдания го карат да моли за револвер за да се самоубие. Никой обаче не желае да изпълни молбата му и Ширман умира в мъки след два часа. Рунов е отнесен в дивизионния превързочен пункт в село Чириково (днес с.Садовец), но никой не вярва че ще оцелее. До вечерта разпитва дали е превзет редута и когато научава за победата през нощта, няма търпение да дойде утрото за да го занесат в редута за да умре сред победителите. Последното му желание е изпълнено, но по пътя умира и в редута е занесен само трупът му.

Гроб[редактиране | редактиране на кода]

полковник Рунов

На 13 октомври във вътрешността на големия редут са изкопани един до друг два рова към които носят телата на убитите и починалите. В единият гроб са поставени телата на полковник Рунов, капитаните Ширман и Баталин и подпоручиците Мамаев 3-ти и Полонский, а в другия – 17 нисши чина. Понеже липсва свещеник, над могилите вместо панихида, полковият адютант прочита "Отче наш". На 23 октомври лично император Александър II нарежда тялото му да бъде пренесено за повторно погребение в Русия. На 26 октомври за изваждане на тялото му в редута е изпратен лекаря Уверский, протойерей Лебедев, фелдшери и работници. След панихида над гроба, останките на полковника са поставени в дървено-железен ковчег, изработен от покрива на джамията в Горни Дъбник и са изпратени на волска кола към Долни Дъбник. За съпровождане на тленните останки до Букурещ, където ще бъдат качени на железницата, е назначен подпоручик Брилиант. В Русия тялото на полковник Рунов е превозено по Николаевската железопътна линия. На 21 ноември на гарата тленните му останки са посрещнати и съпроводени до полковата църква. На панихидата присъстват духовенството, всички офицери и нисши чинове от полка, на които той е бил батальонен командир. Тялото му е препогребано на 22 ноември в Смоленското православно гробище на Санкт Петербург.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • 1863 г. руски орден "Свети Станислав" 3-та степен с мечове и лъкове – за заслуги в потушаването на полското въстание,
  • 1872 г. руски орден "Свети Станислав" 2-ра степен,
  • Пруски орден "Червен орел",
  • Пруски бронзов медал – за усмиряване на полския метеж от 1863 – 1864 г.
  • 1877 г. Златно оръжие „За храброст“ - за заслуги в битката за Ловеч на 22 август 1877 г.
Паметник

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • История лейб-гвардии Павловского полка 1790-1890 / Сост. ч. 1. П. Вороновым и В. Бутовским; ч. 2 И. Вальбергом и Н. Кареповым. – Санкт-Петербург, 1890 г.
  • Иллюстрированная хроника войны Прил. к "Всемирной иллюстрации" 1878, Т.2,
  • Памятник Восточной войны 1877-1878 гг., Старчевский, А. А., С.-Петербург : Тип. Б. Г. Янпольского, 1878.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]