Легитимизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Легитимизмът (на латински: legitimus, на френски: légitime - «законен») е теория на международното право, и по-точно в международното публично право от началото на ХІХ век, възникнала във връзка с последиците в и за международните отношения от тъй наречената Великата френска революция и последвалата я диктатура на Наполеон Бонапарт, който предизвиква Наполеоновите войни.

Концепция[редактиране | edit source]

Това е втората значима (след суверенитета, при това пак френска) съвременна концепция за международните отношения и ред в света, стъпваща и отстояваща средновековния божествен произход, законността, неограничеността и наследствеността на монархическата власт, както и връщането на свалената от революцията и незачетена от Наполеон кралска династия на Бурбоните във Франция, Испания и т.н.

Легитимизмът е водеща концепция наложена от Талейран на Виенския конгрес и възприета от Свещения съюз за възстановяване на стария ред, дотолкова доколкото е възможна реставрацията в Европа, а и в света понеже извън европейския материк по това време няма велика сила. Едва през 1823 г. с приемане на доктрината Монро и 20 години след покупката на Луизиана, САЩ се привключват към "концерта на големите" - Англия, Русия, Австрия, Прусия и Франция.

Измерения[редактиране | edit source]

Практическото измерение на легитимизма се изразява във възвръщане на предходното статукво в Европа, т.е. на съществуващите граници към 1 януари 1792 г. и недопускане териториално разширение на Прусия. Русия и Прусия настояват за отнемането от Франция на Елзас-Лотарингия и присъеднияването им към Прусия, но въз основа на възприетия от Талейран принцип на легитимизма тази претенция не е уважена.

От друга страна наложения принцип във вътрешната политика на победена Франция способства за законното, т.е. легитимното възстановяване на династията на Бурбоните на кралския престол във Франция. По силата на легитимизма след Юлската революция (1830) на френския престол се възкачва Луи-Филип Орлеански. След прекъсване на династичната линия през 1883 г., по силата на принципа на легитимизма по-голяма част от роялистите във Франция признават на Орлеанската династия правата върху трона, поддържайки претенциите на Бурбоните към испанската корона.

Въз основа на принципа на легитимизма Наполеон Бонапарт като самозванец е изпратен символично в английски плен на остров Света Елена - носещ името майка на Константин Велики и откривателка на животворния кръст.

В България след десетоноемврийския преврат са изказани становища въз основа на принципа на легитимизма, че референдума организиран от Отечествения фронт за република от 8 септември 1946 г. е нелегитимен, защото е проведен от политическа коалиция дошла на власт при окупацията на страната от Червената армия и с подкрепата на Съюзниците.

Литература[редактиране | edit source]

  • La Gazette royale. Organe de l'UCLF, fondée en 1984 (1957-1962) ;
  • La Blanche Hermine, organe de la Fédération bretonne légitimiste (FBL), fondée en 1987 ;
  • Le Lien légitimiste, fondé par Gérard de Villèle ;
  • Bulletin d'information du Conseil de le duc d'Anjou (1972-1975) ;
  • Les Chartriers de la légitimité (1955-1958) ;
  • Contre-révolution (1977-1979) ;
  • Le Drapeau Blanc (1913, 1936-1937, 1970-1973) ;
  • Feuille d'information Légitimiste (1984-2002) ;
  • L'Information monarchique (1962-1965).

Други[редактиране | edit source]

  • Thierry Ardisson, animateur de télévision , auteur d'un livre intitulé : Louis XX, Contre-enquête sur la monarchie, proche du Rassemblement démocrate qui prône une « démocratie couronnée », à la manière de l'Espagne de Juan Carlos.
  • Jacques Dufilho dit clairement qu'il est monarchiste légitimiste lors de la sortie du film de Jean Marbœuf Pétain en 1993, dans lequel il interprète le rôle titre [1].

Библиография[редактиране | edit source]

  • Paul Watrin, La Tradition Monarchique, thèse de doctorat en droit 1916 ; Diffusion Université-Culture pour la seconde édition, Paris, 1983
  • Guy Augé :
    • Les Blancs d'Espagne, Cahier de l'Association des amis de Guy Augé, 1994
    • Succession de France et règle de nationalité, DUC, 1983
  • Stéphane Rials, Le légitimisme, PUF, coll. « Que sais-je ? », 2107, 1983
  • Antoine Blanc de Saint-Bonnet, La Légitimité, Tournai, Casterman, 1873.
  • Raoul de Warren et Aymon de Lestrange, Les prétendants au trône de France, L'Herne, coll. « Mémorables », 1990
  • Prince Sixte de Bourbon de Parme, Le Traité d'Utrecht et les lois fondamentales du Royaume : Thèse pour le Doctorat, Édouard Champion, Paris, 1914 ; réédition Communication & Tradition, collection « Archives des Bourbons », Paris, 1998, 264 p.
  • Hervé Pinoteau, Nouvelles précisions dynastiques, Sicre Éditions, Paris, 2001, 80 p
  • Th. Deryssel (pseudonyme de Gustave Théry), Mémoire sur les Droits de la Maison d'Anjou à la Couronne de France, Imprimerie de Saint-Paul, Fribourg (Suisse), 1885 ; réédition Éditions Sicre, Paris, 2001, 52 p.
  • Gazeau de Vautibault, Contre la fusion, Éditions Sicre, Paris, 2001, 118 p. ; réédition de deux brochures :
    • 1) La Fusion. L'Héritier légitime de M. le Comte de Chambord, les Bourbons de la deuxième branche aînée, ses héritiers légitimes et les princes d'Orléans, éd. E. Leroux et G. de Graet-Delalain, Paris, 1873, 16 p.
    • 2) Les Bourbons d'Anjou et d'Orléans. Exposé de leurs droits avec tous les documents à l'appui, éd. E. Giraud et C, Paris, 1885, 32 p.
  • Jean Charbonnel, Les légitimistes : De Chateaubriand à de Gaulle, Éditions de La Table Ronde, 2006 ISBN 2-7103-2856-9.
  • Laure Hillerin, La duchesse de Berry, l'oiseau rebelle des Bourbons, Flammarion, collection Grandes Biographies, 05 2010. ISBN 978-2-08-122880-1. Présentation en ligne : [1]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Cinememorial