Обсада на Константинопол (717 – 718)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Обсада на Константинопол
Византийско-арабски войни
Walls of Constantinople.JPG
Информация
Период 717718
Място Константинопол, Византийска империя
Резултат Победа за България и Византия
Територия Византийска империя
Страни в конфликта
Омаядски халифат Византийска империя, Първо българско царство
Командири и лидери
Маслама Ибн Абдел-Малик Лъв III Исавър
кан Тервел
канартикин Кормесий[източник? (Поискан преди 38 дни)]
Сили
80 000 – 200 000 сухопътна войска
1800 – 5000 кораба[notes 1]
20 хилядна българска конница и войски на Тервел, около 18 хиляди ромейски войски
Жертви и загуби
22 000 – 32 000[1][notes 2] неизв.

Обсадата на Константинопол през 718 г. се отнася до обсадата на Константинопол – столицата на Византия – в рамките на мащабен поход, част от арабсо-ислямските завоевания.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

През 7 век арабските територии се простират на три континента – Азия, Африка и Европа. Покорени са бившите византийски провинции Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка. В началото на 8 век е покорено и Вестготското кралство в Испания. Арабите вече реално застрашават Европа и най-вече ромейската столица Константинопол.

Обсадата[редактиране | редактиране на кода]

През есента на 717 година огромна арабска армия водена по суша от халиф Сюлейман ибн Абдул-Малик, а по море от командващия флота негов зет Маслама Ибн Абдел-Малик, комуто впоследствие е поверено цялото командване, потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. През пролетта на 718 година хан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград[2]. Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и поради това приема молбата за помощ[3].

В началото на военните действия българите разгромяват четири хиляден арабски отряд, командван от Маслама, който след поражението успява да избяга. По заповед на Маслама се свързват противоположните морски брегове с два големи вала, с което с 20 000 армия се осигурява тилът на арабите. Двайсетхилядната армия е отново разгромена от българските войски[4].

„...Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето – от ромейските кораби, а от другата страна на морето [на малоазийския бряг] – от ромейската предна линия. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо – от техния цар, второ – от морето и трето – от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги излъгал, казвайки, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът ги притискал толкова много, че те изяждали труповете на мъртъвците и собствените си нечистотии. Те били принудени да се унищожават един другиго, за да се хранят. Една крина жито струвала десет денарии. Те търсели малки камъчета, с които да утолят глада си. Изяли и отпадъците от корабите си.“

— Михаил Сирийски, византийски летописец.

Блокирани от българите по суша, арабите прекарват изключително тежка зима, като множество от тях умират от болести и глад. През пролетта на 718 година кан Тервел нанася на арабите поредното поражение. Според източника „Химн Акатист“ арабите дават 20 000 жертви, според Алберик – 32 000. Сухопътната армия на Маслама е разгромена, като жертвите от арабска страна съгласно Теофан Изповедник са 22 000, а според хрониката на белгийския монах Зигеберт българите избили 30 000 сарацини[4].

На 15 август 718 година арабите се оттеглят от Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа запазена от арабското нашествие[5]. В един свой труд от 1545 година испанският автор Мехия изтъква значителната роля на българите за разгрома на арабите на Балканите и противопоставянето на арабските амбиции да поставят в клещи и да застрашат цяла християнска Европа. Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите е за исляма велико бедствие, като я определя за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел 15 години по-късно в равнините на Поатие.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. според Пейчев – 80 000 по суша и 1800 кораба, а според Зафиров – 200 000 души и 5000 кораба
  2. според Сигеберт 30 000, според Алберик 32 000

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Зафиров, Димитър, Александров, Емил. История на Българите: Военна история. София, Труд, 2007. ISBN 954-528752-7.
  • Пейчев, А. и др. 1300 години на стража. София, 1984.
  • Атанасов, Щ. и др. Българското военно изкуство през феодализма. София, Държавно военно издателство при МНО, 1958.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]