Петър Стоянов (генерал, 1921)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Петър Стоянов (генерал))
Тази статия е за генерала роден 1921 година. За генерала, роден 1925 година вижте Петър Стоянов (генерал, 1925).

Вижте пояснителната страница за други личности с името Петър Стоянов .

Петър Стоянов
български партизанин и офицер
Роден
27 декември 1921 г. (102 г.)
Народен представител в:
V НС   

Петър Рангелов Стоянов (Карата) е български партизанин, офицер, генерал-лейтенант.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Стоянов е роден е на 27 декември 1921 г. в пловдивското село Церетелево. Член на БКП от 1942 г. Женен е за дъщерята на Йордан Божилов, министър на търговията, промишлеността и труда в първия кабинет на Георги Димитров. От 1935 до 1939 г. учи в Духовна семинария в Пловдив, от която е изключен поради комунистическа дейност. От 1939 до 1941 г. учи в реална гимназия в Пловдив, където е арестуван за комунистически прояви. Изкарва наборна служба в девети пехотен пловдивски полк, където е арестуван за комунистическа конспирация, но освободен поради недоказаност на обвиненията[1]. От 15 май 1942 г. е партизанин в Чехларския отряд. Отделя се от отряда заедно с 9 партизани поради липса на храна и се присъединява към отряд в Карлово.[2] По-късно става партизанин в Партизански отряд „Васил Левски“. Заместник-командир на Втора средногорска бригада „Васил Левски“ (1944).[3]. Бил е политически комисар на трети отряд на бригадата.

След 9 септември 1944 г. служи в Българската армия. На 15 септември 1944 година е назначен за помощник-командир на девети пехотен пловдивски полк. От март до септември 1945 г. е инструктор и изпълняващ длъжността заместник-командир по политическата част на втора пехотна тракийска дивизия. Между 1 октомври 1945 и 15 септември 1946 г. изкарва 1 годишен курс във Военното училище[4]. От 15 септември 1946 до 15 септември 1947 г. е Началник на Разузнавателната секция към щаба на Гранични войски. На 15 септември 1947 г. е назначен за командир на трети танков полк в Казанлък, а след това заместник-командир по строевата част на пета танкова дивизия в Казанлък (юли 1948-септември 1949). В периода септември 1949-юли 1950 г. е командир на първа танкова бригада в София. От септември 1950 г. е командир на девета танкова дивизия до октомври 1952. От 9 септември 1948 е полковник, а от 1 октомври 1957 г. е генерал-майор. От октомври 1952 до декември 1954 г. учи във Военната академия на Генералния щаб на СССР. След като се завръща е командир на 18-а мотострелкова дивизия в Шумен. Остава на този пост до януари 1956 г., когато е назначен за началник на катедра „Оперативно изкуство“ във Военната академия[5] до ноември 1956 г. От ноември 1956 до 1962 г. е началник на Организационно-мобилизационното управление на Министерството на отбраната[6][7]. Началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб (1962 – 1967). Военно звание генерал-лейтенант. Депутат в V народно събрание от 1966 г.[8] Излиза в запас през 1967 г.

В периода 1968 – 1973 г. е заместник-директор на Народната библиотека. Сътрудник на в. „Отечествен фронт“ като военен коментатор и на Софияпрес.

Издава мемоари, озаглавени „Често ви сънувах. Очерци за партизанското движение в Средногорието.“, С., 1990.[9] Награждаван е с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас и съветския орден „Червена звезда“.[10]

Образование[редактиране | редактиране на кода]

  • Военно училище – (1 октомври 1945 – 15 септември 1946)
  • Военна академия на Генералния щаб на СССР (14 октомври 1952 – декември 1954)

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

  • полковник – (9 септември 1948)
  • генерал-майор – (1 октомври 1957)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Протокол № 109 от 24 юли 1952 г., с. 83
  2. Протокол № 416 от 9 декември 1954 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 47 – 8
  3. История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 174
  4. Протокол № 320 от 14 септември 1954 г., с. 113
  5. Протокол № 279 от 18 октомври 1956 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 58
  6. Протокол № 264 от 26 септември 1957 г.,с. 93
  7. Баев, Й. (2019). История на българското военно разузнаване. Том 2, с.53
  8. Стефанов, Ст. Предводители на запасни воини. Изд. Пропелер, 2013, с. 117
  9. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерския съвет, стр. 402
  10. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 136