Пиер Нарцис Герен
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
| Пиер Нарцис Герен Pierre-Narcisse Guérin | |
(портрет от Jodocus Sebastiaen van den Abeele) | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Рим, Италия |
| Националност | |
| Кариера в изкуството | |
| Стил | живопис |
| Жанр | портрет |
| Направление | неокласицизъм |
| Пиер Нарцис Герен в Общомедия | |
Пиер Нарцис Герен (Guérin Pierre-Narcisse) е френски художник.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е през 1774 г. в Париж. През 1796 г. получава Римската премия и заминава за Рим, Италия.
През 1800 г. картината му „Завръщането на Марк Секст“ произвежда голямо впечатление и има успех, почти небивал в историята на изкуството – поетите я възпяват в оди, в течение на цялото ѝ изложение ежедневно покрай картината им публика, която устройва овации на автора. Картината изобразява измислен римски генерал на име Марк Секст, уж проскрибиран по време на управлението на Сула (в началото на I в. пр.н.е.). След падането му той се завръща в Рим и намира жена си мъртва. Картината показва Марк Секст в мрачна стая, мълчалив и неподвижен, видимо съкрушен, пред легло, в което лежи мъртвата му жена, пръстите му нежно преплетени с безжизнената ѝ ръка. Дъщеря му хваща крака му знак в траур. Жена му лежи бледа в леглото, с една оголена гърда.[1]
През 1810 г. Герен открива в Париж ателие. От него произхождат някои от най-крайните френски романтици: Теодор Жерико, Ари Шефер, Леон Коние, Виктор Орсел и др. През 1822 г. Герен става директор на Френската академия в Рим. През 1829 г. получава титлата барон.

Творчество
[редактиране | редактиране на кода]- „Завръщането на Марк Секст“
- „Федра и Иполит“
- „Орфей край гроба на Евридика“
- „Аврора, похищаваща Кефал“
- „Андромаха и Пир“
- „Бонапарт прощава на каирските бунтовници“
- „Клитемнестра“
- „Дидона и Еней“

Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Crow, Thomas (2006). Emulation: David, Drouais, and Girodet in the Art of Revolutionary France. Yale University Press. pp. 232–233.
|