Физикогеографски зони и области на България

Характерните черти на съвременната българска природа са резултат от взаимодействието между всички природни компоненти, както и от нейното палеогеографско развитие. Проявлението на природогеографските фактори от север на юг, известно като широчинна зоналност, се преплита с редица други фактори, които не са свързани с географската ширина и се проявяват и в северните, и в южните части на страната. Такива са характерът на релефа, геоложката основа, влиянието на Черно море и др. Водещото място на азоналните елементи определя и преходния характер на природните черти на нашата природа, разположена между континенталната и средиземноморската част на Европа.

Специфичното съчетаване на природните компоненти в различните части на страната дава основание за отделянето на по-малки по обхват териториални единици, наречени природогеографски области. От своя страна те са част от природогеографската структура на континента Европа.

Обособяването на природогеографските области е резултат от комплексното природогеографско райониране. В значителна степен то е условно. Отделните области имат редица зонално обусловени различия в особеностите на отделните компоненти, а вътрешното им разнообразие се определя и от проявата на азоналните фактори. Това позволява в техните граници да се обособят и подобласти.

Съществуват редица районирания на територията на страната от физикогеографска гледна точка от различни автори. Първите са свързани с чуждестранни учени – Теоболт Фишер (1893 г.), Ото Маул (1929 г.), Х.Вилхеми (1934 г.), Алберт Бурхард (1936 г.). През 30-те години на ХХ век се появяват и първите районирания от наши автори. През 1934 г. такива подялби правят проф. Анастас Иширков и проф. Иван Батаклиев. След Втората световна война физикогеографско райониране първи прави проф. Ж.Гълъбов през 1946 г., с натрупването на повече изследвания и развитие на географските идеи постепенно се появяват нови районирания: акад. И.П. Герасимов (1954 г.), проф. И.Иванов, проф. М. Георгиев и др. (1968 г.) проф. Петров (1980 и 1982 г.), Д. Мишев, Ив. Вапцаров и М.Данева (1989 г.), Ст. Велев, М.Йорданова и И. Дреновски (2002 г.), появяват и районирания на ландшафтна основа на проф. Петров (1997 г.), А.Велчев, Н.Тодоров и Р.Пенин (2003 г.), а също и няколко районирания за учебни цели, като това на Р.Пенин (2007 г.)и др.

Посочената тук схема е един опит за подобно райониране на автор от университета в Осло.

Физикогеографските зони на България са природни зони в България с ясно разграничени характеристики от гледна точка на физическата география. Според разликите в географското положение, релефа, водите, климата и живия свят, България се разделя на 5 зони:

От своя страна зоните се разделят на общо 17 физикогеографски области.

Дунавска равнина[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Дунавска равнина

Дунавската равнина обхваща дясното поречие на река Дунав в рамките на България от река Тимок на запад до Добруджанското плато. Разделя се на 3 области:

Релефът е низинен като постепенно преминава в хълмисто-платовиден и се повишава на изток. Средната надморска височина е 178 м^[1]. Повечето речни долини имат полегати леви и стръмни десни склонове, а крайните западни реки (Видбол, Тополовец и Чичилска) и реките в Добруджа са с каньоновидни долини.

Климатът е умерено-континен тален, с горещо лято и студена зима.

Средната годишна сума на валежите е от 500 до 600 мм. Реките са къси, с най-голям отток през юни и най-малък през февруари.