Хроника на Хенрик Латвийски
| Хенрикова хроника | |
| Heinrici chronicon Livoniae | |
 Страница от Хрониката | |
| Автор | Хенрик от Латвия |
|---|---|
| Създаден | XIII век |
| Оригинален език | латински език |
бележки
| |
Хенриковата хроника на Ливония (на латински: Heinrici chronicon Livoniae) от век е първата летопис на Новгородската и Латвийската история, а заедно с това най-значимата в Балтийския район от началото на Средновековието. Тя отразява Ливонския кръстоносен поход[1] и отразява общественото положение и изповеданието на християнството в Балтика около 1200 г. Оригиналната работа е написана на латински. Книгата най-вероятно е съставена от монах или друго църковно лице в Ливония, участвало в кръстоносния поход. Целта на труда е да представи епископ Алберт фон Буксхьовден и неговите действия в добра светлина[2].
Авторът
[редактиране | редактиране на кода]В хрониката никъде не се споменава името на нейния автор. Въпреки това, учените са почти единодушни в това, че книгата е написана от лицето Хенрик от Латвия (на латински: Henricus de Lettis), за когото се знае, че е бил проповедник (мисионер) в Латвия (Lettorum ministor), а също така и преводач[3]. Няма пълна яснота за националността на Хенрик, счита се, че второто му име от Латвия указва зоната му на действие като мисионер. Хрониките получават първата си печатна версия през 1740, публикувана от германеца Даниел Грубер. Той записва като автор на хрониката Хайнрих Латвиеца (на немски: Heinrich der Lette).[3]
Ръкописи
[редактиране | редактиране на кода]Хрониката на Латвия в оригиналния си ръкопис е изгубена. Известни са 16 ръкописни копия, пет от които са копия на оригиналната книга. Най-старият от тях е Кодекс на Замошчаните от 13 век,[4]. Това копие е непълно и завършва с глава 23[5]. Освен това то е на пергамент в лошо състояние. Книгата се съхранява в полската Национална библиотека във Варшава. Вторият най-стар запазен до днес препис е от 16 век и е принадлежал на рижкия търговец Натаниел Скодескин и днес се съхранява в библиотеката на Рига.[4]
Съдържание
[редактиране | редактиране на кода]Ливонската хроника представлява животоописание, в което авторът е описал събития, на които е бил свидетел, както и съобщения на очевидци и по-редки цитирания на писмени източници. Работата е съсредоточена основно върху събития в северната част на Ливония, което се обяснява с факта, че Хенрик е написал произведението докато е бил проповедник в земите на днешна Естония. Основен източник за събитията в Ливония преди Хенрик да пристигне там през 1205 г. са писмените паметници на свещеника Теодорих. Хенрик започва да пише летописите през 1225 в Тарту. Последните части от труда му разказват за островите Сааремаа и тяхното завоевание през 1227 година. Учените днес разделят хрониката на 30 глави, обозначени с римски цифри, които, от своя страна, са подразделени с арабски цифри.[6] Хрониката се състои от четири тома[6]:
- „Ливония“ (за епископ Майнхард)
- „Епископ Лудвиг Вилхелм“
- „Епископ Алберт“
- „Двадесетгодишната война в Естония.“
Първите две книги са кратки в сравнение с последните две. Очевидно, Хенрик има за цел да почете Майнхард и Лудвиг Вилхелм, но да накара читателя да общува по-скоро с епископ Алберт.[4]
Сюжет
[редактиране | редактиране на кода]Хроникатa представя латвийците в много положителна светлина. Това поражда хипотезата, че те приемат християнството сравнително бързо и се борят заедно с германците срещу езичниците. Естонците от своя страна получават от летописеца отношение, което е доста враждебно, но той все пак хвали тяхната смелост.[6][7]. Руснаците често са описвани погрешно като езичници, въпреки че са християни, макар и православни.[6] Те поддържат езичниците в много битки срещу германците.[8] Датчаните получават хладно отношение в хрониката, защото са германски конкуренти в Естония.[6] Езичниците са подложени на унищожителна риторика, и те се смятани за ненадеждни[9].
Текстът на много места е твърде предубеден, политически некоректен и недемократичен. На кръстоносците, например, е препоръчвано да ограбват и убиват езичниците.[10] Според Хенрик, християнството проявява специални жестокости спрямо местните жители. Това в крайна сметка налага християнското изповедание, но не малко хора – като естонците, се противопоставят и отказват конверсия.[6]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Andres Kasekamp: Charesteristics of Warfare in the Times of Henry of Livonia and Balthasar Russow Архив на оригинала от 2011-05-14 в Wayback Machine. Lithuanian Quarterly Journal of Arts and Sciences. 1990.
- ↑ Indriķa hronika Архив на оригинала от 2010-05-18 в Wayback Machine. 6.11.2002.
- ↑ а б Seppo Zetterberg: Henrik ja hänen Liivinmaan kronikkansa, s. 29–32, 35–36.
- ↑ а б в Alan V. Murray: The Clash of Cultures on the Medieval Baltic Frontier, s. 230.
- ↑ Icon Group International Inc: Manuscripts: Webster's Quotations, Facts and Phrases, s. 451.
- ↑ а б в г д е Henrik Lättiläinen: Henrikin Liivinmaan kronikka.
- ↑ J. Luiga: Sõjaeelse Eesti esseistika ja kirjanduskriitika Архив на оригинала от 2008-03-11 в Wayback Machine. Viitattu 29.4.2010. (viroksi)
- ↑ Vilho Niitemaa: Baltian historia.
- ↑ Ruth Williamson: Primary Source Analysis of The Chronicle of Henry of Livonia 2002.
- ↑ Jaan Undusk: Eesti lugu: Henriku Liivimaa kroonika.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Heinrici chronicon Livoniae, превод на фински: Маya Stiina Kahlos & Raija Wilenius. Общество на финландската литература, 2003. 934 стр. ISBN 951-746-521-1.
- Представяне на книгата, исторически ревюта 3/2004 (Мико Пииппо)
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Henrikin Liivinmaan kronikka в Уикипедия на фински. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |