Бегачи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Carabidae)
Jump to navigation Jump to search
Бегачи
Jacobs02.jpg
Различни бегачи
Carabus auratus with prey.jpg
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Arthropoda Членестоноги
клас: Insecta Насекоми
разред: Coleoptera Твърдокрили
подразред: Adephaga
надсемейство: Caraboidea
семейство: Carabidae Бегачи
Научно наименование
Уикивидове Carabidae
Latreille, 1802[1][2][3]
Подсемейства[4]
Бегачи в Общомедия

Бегачите (Carabidae)[5] са едно от най-големите семейства бръмбари наброяващо около 38 хил. вида в целия свят,[4] от които в България са установени 754 вида[6]. Точният им брой варира според различните автори тъй като границите на семейството още се дискутират, а нови видове се откриват всяка година.

Повечето бегачи са активни хищници както в ларвен, така и в имагинален стадий. Обикновено имагото има дълги крачка с които се придвижва доста бързо, но при някои крайниците са къси и разширени – пригодени за копаене. Хранят се най-вече с разнообразие от други дребни членостоноги, но някои са специализирани ловци на охлюви или гъсеници, а други включват в менюто си и семена. Ловуват предимно по земята в открити и гористи местности, понякога и под кората на дърветата или в гниеща дървесина.

Морфология[редактиране | редактиране на кода]

Имаго[редактиране | редактиране на кода]

Повечето бегачи имат сродна, характерна форма на тялото, но някои специализирани групи се отклоняват значително от типичните бегачи. Еднородната им морфология затруднява определянето и много видове трябва да бъдат дисектирани за да бъдат определени със сигурност.

Бегачите са най-често черни на цвят с металически отблясък, нерядко обаче иризират в различни цветове, а понякога имат различно оцветени петна по тялото. Големината им варира значително от 1-2 mm до почти 10 cm. В България, сред най-малките представители са тези от род Trechus. Най-големи както в България, така и в цяла Европа, са Carabus gigas и Carabus scabrosus достигащи до 5-6 cm дължина.

Глава на бегач от род Carabus

Глава[редактиране | редактиране на кода]

Главата е слабо гръбо-коремно сплесната, с издаден напред устен апарат (прогнатен) с добре развити сърповидни мандибули. Очите обикновено са добре развити и изпъкнали, но са редуцирани или липсват при подземните и пещерните видове.[7] Антенките са почти винаги нишковидни, с 11 членчета. Прикрепени са между очите и основата на мандибулите, но при Cicindelinae са по-сближени.

Преднегръб[редактиране | редактиране на кода]

Carabus nemoralis – Един типичен бегач

Преднегръбът на повечето бегачи има доста характерна форма на щитче с добре изразен ръб. Гладко или скулптирано. Задните ъгли често са удължени, заострени или заоблени и са важен таксономичен белег.

Елитри и криле[редактиране | редактиране на кода]

Елитрите покриват изцяло коремчето. Най-често са скулптирани с надлъжни бразди. Междините (между браздите) са непрекъснати или пунктирани по различен начин. Много от видовете имат сраснали елитри, редуцирани криле и не могат да летят.[8]

Крака[редактиране | редактиране на кода]

Краката са дълги и приспособени за бягане. Стъпалната формула е 5-5-5. Задните кокси разделят първият коремен стернит на две (синапоморфия на Adephaga). Предните пищяли обикновено имат на върха специализиран орган за почистване на антенките с гребеновидни четинки.[9]

Нетипични форми[редактиране | редактиране на кода]

Тясно специализираните видове обикновено се отклоняват от типичните за бегачите форми. Например представителите на трибус Cychrini са се специализирали в лова на охлюви. Във връзка с това, главата и гърдите им са стеснени и издължени позволявайки им да се промъкват в черупката на охлюва и да го изваждат от там.[10]

Някои бегачи са развили умението си да копаят. Типичен пример са представителите на трибус Scaritini които имат широки и сплеснати пищяли с шиповидни израстъци отстрани помагащи им да копаят.[11]

Бегачите от подсем. Paussinae са мирмекофили - приспособени за съжителство с мравки. Много от представителите им имат силно сплеснати антенки и крачка.

Подсем. Cicindelinae, доскоро считано за отделно семейство, също се отличава от останалите бегачи. Имат големи очи които правят главата по-широка от тесния им преднегръб. Често са ярко оцветени и имат характерни рисунъци по елитрите.

Силно сплеснатия Mormolyce phyllodes от югоизточна Азия се е приспособил за живот под кората на дърветата.[11]

Ларва[редактиране | редактиране на кода]

Ларва на бегач

Ларвите са камподеовидни, най-често жълто-кафяви или черни на цвят. Тялото им е повече или по-малко склеротизирано. Както имагото и те имат насочен напред устен апарат приспособен за хищния им начин на живот. Антенките са къси, с 3-5 членчета. Страничните прости очички обикновено са шест на брой от всяка страна, понякога са по-малко или съвсем липсват.[12] Коремчето е с 10 сегмента, като на 9-ия има чифт урогомфи.

Поведение и начин на живот[редактиране | редактиране на кода]

Защита[редактиране | редактиране на кода]

Химическа защита[редактиране | редактиране на кода]

Имагото на бегачите притежава чифт пигидийни жлези в края на коремчето, отделящи защитни секреции когато бръмбарът е обезпокоен.[13] Съставът на отделяните вещества варира значително сред различните видове – различни органични киселини, хинони, водороден пероксид и много други.[14]

Химическата защита е достигнала най-голямо съвършенство при бръмбарите бомбардири (подсем. Brachininae). При опасност те насочват коремчето си към нападателя и изстрелват на струйки дразнеща, парлива течност съпровождано от ясно различим звук, откъдето произлиза и названието им.[15] Изстрелването се получава чрез смесване на две неактивни съставки в силно слеротизирана камерка в края на коремчето им.[16] Съставките взаимодействат експлозивно и биват изстрелвани под налягане навън и добиват температура до 100°C.[17] Подобна експлозивна защита се е развила самостоятелно и при бегачите от подсем. Paussinae.[18]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. указано в: Family-group names in Coleoptera (Insecta)
  2. указано в: Order Coleoptera Linnaeus, 1758
  3. указано в: Обединена система за таксономична информация, дата на публикуване: 2005, дата на проверка: 22 октомври 2013
  4. а б Anichtchenko 2016.
  5. Ангелов 1994, с. 144.
  6. Guéorguiev 1995, с. 2.
  7. Hangay 2010, с. 57.
  8. Бечев 2015.
  9. Klimaszewski 1997.
  10. Thiele 1977, с. 3.
  11. а б Thiele 1977, с. 10.
  12. Slipinski 2013.
  13. Hangay 2010, с. 58.
  14. Thiele 1977, с. 103.
  15. Hangay 2010, с. 60.
  16. Thiele 1977, с. 104.
  17. Thiele 1977, с. 105.
  18. Richards 1977, с. 829.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]