Направо към съдържанието

Скара Брей

Скара Брей
Общ изглед от интериора на една от къщите в неолитното селище
Общ изглед от интериора на една от къщите в неолитното селище
Местоположение
59.0487° с. ш. -3.3417° и. д.
Скара Брей
Местоположение в Шотландия
Страна Шотландия
ЛокацияОркни
Археология
ВидНеолитно селище
ПериодIII хилядолетие пр. Хр.
КултураНеолит
Световно наследство на ЮНЕСКО
ИмеHeart of Neolithic Orkney
Регион Шотландия, Европа
ТипКултурно
Критерийi, ii, iii, iv
Вписване1999 (23)
ID514
Скара Брей в Общомедия

Скара Брей (на английски: Skara Brae [skærə ˈbreɪ]) е неолитно селище край Скалския залив на западния бряг на Мейнлaнд – най-големия остров от Оркнейския архипелаг, Шотландия (Обединено Кралство).

Археологическият обект се състои от 8 постройки, обединени групово и вкопани в земята, което няма аналогия в археологическата наука. Селището е обитавано приблизително между 3180 г. пр. Хр до към 2500 г. пр. Хр. и е най-добре запазеното неолитно селище на територията на Европа.

Скара Брей е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно и културно наследство и е сред обектите, включени в групата Сърцето на Оркнейския неолит. Обектът е по-стар от Стоунхендж и е наречен "Шотландски Помпей" заради добрата му запазеност.[1][2][3]

Скара Брей е открито случайно, когато през зимата на 1850 г. се развихря буря, по време на която силният вятър смъква тревистата покривка на дюните и раздухва горните пластове на пясъка по крайбрежието на остров Мейнланд. След като бурята приключва в пясъка изникнали очертанията на каменни строежи. Местният земевладелец Уилям Уот започнал първото археологическо проучване на обекта и събрал находките в своята резиденция Скайл Хауз.

През 1868 г. обектът е публикуван за пръв път в „Известия на Шотландското археологическо дружество“.

През 1913 г. обектът става предмет на иманярска инвазия, по време на която от него са изкопани неизвестен брой артефакти. Обектът е изоставен до 1925 г., когато нова мощна буря го разкрива отново. Веднага след това обектът е взет под държавна опека. По време на бурята част от селището се свлича в морската вода и това наложило изграждането на подпорен зид, който да предотврати по-натъчно разрушаване на обекта. От 1927 г. започва второто археологическо проучване на Скара Брей, с ръководител на разкопките проф. Виър Гордън Чайлд от Едингбургския университет, което трае до 1930 г.[4][5][6]

През 1933 г. проф. Чайлд в своите научни публикации относно Скара Брей, изказал предположение, че се касае за селище обитавано от пиктите и датирал градежите в 300 г. пр. Хр., но през 1937 г. Уолтър Грант открил на друг остров от Оркнейския архипелаг - Раузей, край Ринио почти същото селище, но по-лошо запазено. В жилищата от най-късната фаза е открита груба керамика изцяло съвпадаща с тази от Скара Брей и така е потвърдена принадлежността на Скара Брей към енеолитната култура на камбовидните съдове.[7]

Първоначално Чайлд смята, че селището датира от около 500 г. пр. Хр. Това тълкуване е оборено, след археологическото проучване от 1972 – 1973 г. Резултатите от радиовъглеродното датиране, получени от проби, събрани по време на тези разкопки, показват, че обитаването на Скара Брей е започнало около 3180 г. пр. Хр., като продължителността му трае около шестстотин години. Около 2500 г. пр. Хр., след като вероятно климатът се променя и става много по-студено и влажно, селището е изоставено от жителите му.

Има много хипотези относно напускането на Скара Брей - особено популярните интерпретации включват голяма буря. Евън Хадингам прилага като доказателства намерени артефакти на обекта, за да подкрепи своята хипотеза за напускането на селището преди ураганна буря - според него както в случая с жителите на древния Помпей, хората изглежда са изненадани и напускат възможно най-бързо, тъй като много от техните ценни притежания, като огърлици, направени от животински зъби и кости са изоставени. Останките от кости на животни са открити в някои от леглата в къщите, като по презумпция се приема, че това е част от последната вечеря на обитателите. Някой толкова бърза да напусне, че огърлицата, която носи се къса, докато той се промъква през тясната врата на дома си и разпръсква всички мъниста на входа.[8][9]

Археолозите са установили, че Жилище №7 е било обитавана за кратко отново, след внезапното напускане на селището, но не са се задържали тук за дълго.

Жилище №7 - експонирано в наши дни
План и разположение на интериора при Жилище №1

Праисторическото селище включва 8 постройки с приблизително кръгла основа, разположени в непосредствена близост една до друга, свързани с тесни улички, приличащи на своеобразни проходи. Къщите са засипани със слой пясък, торфен прах, раковини, начупени кости и други отпадъци - по този начин помещенията са защитени от силните северни ветрове и бурите, характерни за този географски ареал. Подобен слой е намерен и под основите на къщите, където са разкрити и основите на по-старо селище, което е представлявало само семпъл лагер с няколко огнища. Суровият климат изглежда е принудил обитателите му да изградят по-солидни жилищни постройки, които с времето ставали все по-солидни като градеж.

Жилищата са изграждани от блокове от слоест пясъчник, добивани от разрушения от морския прибой бряг. За подовете и покривите е използван тънкослоест аспид. Градежът е сух, а фугите са били запълвани с глина. Средните размери на къщите е 4 х 4.5 m до 6 х 6.5 m. При някои от тях каменните стени са запазени до височина 2.5 m. Не е ясно как точно е изглеждал покривът. Установено е, че повърхността му е била стеснена във фалшив свод - всеки нов ред плоски камъни е малко по-издаден и надхвърля предишния ред в посока центъра на сградата. В средата сигурно е оставал отвор за дима от огнищата, който е бил извеждан през някаква конструкция нагоре направена от китови кости и кожи. Стените на къщите са били дебели повече от метър и добре изолирани.

Жилище №1 е разкрито добре запазено. Стените му са изградени от блокове слоест пясъчник. Къщата е четириъгълна форма със заоблени ъгли, с размери 4 х 4.5 m. Входът на жилището е изграден прецизно - облицован с каменни плочи, в които има отвор за мандало. От коридорния вход една малка врата въвежда в малка камера в зида, напомняща преддверие снабдено с малка пролука към уличката. Вътрешното жилищно пространстов е изградено изцяло от камък, защото околната среда не е предлагала дървен материал и жителите са ползвали основно камък и китови кости. В средата на пода е изградено голямо огнище, оградено с каменни плочи, зад него са подредени няколко по-малки квадратни кутии-сандъчета, изградени от аспид, чието предназначение не е известно. Изследователите предполагат, че това са били резервоари за вода, тъй като вътрешните ъгли на тези своеобразни кутии са били прецизно уплътнени с глина. От двете страни на огнището край стените са поставени каменни легла - от едната страна ограничени от каменната стена, а от другата от две високо изправени перпендикулярни каменни плочи. Точно над леглото в стената са изградени две ниши, вероятно за поставяне на дребни вещи.

Най-необичайна за археолозите е конструкцията, напомняща на бюфет, която е разположена до стената срещу входа. Върху две къси стени, поставени перпендикулярно към стената на къщата, върху плоските им страни, лежат големи каменни плочи, подпрени с трети „крак“ в средата на отворената фронтална страна. На тези плочи по същия начин е била поставена още една по-ниска полица. Подобна мебел е била намерена в Жилище №7 и по всяка вероятност е била ползвана във всички жилища от селището.

Задната стена на Жилище №1 е запазена само частично. От едната страна на жилището е излизало плитко каналче, облицовано с камъни, за което се предполага че е извеждало отпадни води извън жилищното пространство.

Жилище №2 и №3 са изградени по-късно и са пристроени към Жилище №1.

Жилище №8 е другата добре запазена структура от неолитното селище. Предполага се, че то е служело за производствени цели и е служело за работилница.

Жилище №7 е най-добре запазеното в селището. Разположението на мебелите и планът му е същият като при Жилище №1. При леглото в това жилище е документирана декоративна украса, а под него е открит гроб, в който са положени две тела в свито положение. Установено е, че скелетите принадлежат на две възрастни жени.

От жилища 4, 9 и 10 са останали само основите, защото те са използвани за градежа на Жилище №6, под което са открити основи на жилище от по-ранен период.

Жилище №9 е малко по-добре запазено и е установено, че строителите са ползвали един и същ план за градеж и реновации, което доказва, че едни и същи хора и потомците им са обитавали селището за дълъг период от време.[10][11]

  1. Hawkes, Jacquetta (1986). The Shell Guide to British Archaeology. London: Michael Joseph. ISBN 0-7181-2448-0
  2. Piggott, Stuart (1954). Neolithic Cultures of the British Isles. Cambridge University Press. ISBN 0-521-07781-8
  3. unesco.org - Heart of Neolithic Orkney
  4. Bryson, Bill (2010). At home : a short history of private life. London; New York: Doubleday. ISBN 978-0-385-60827-5
  5. V.G. Childe: Skara Brae, a Pictish vilage in Orkney, London 1931
  6. V.G. Childe: Ancient dwellings at Skara Brae, Orkney. Edinbrugh, 1933
  7. Ritchie, Anna (1995). Prehistoric Orkney. London: B.T. Batsford Ltd. ISBN 0-7134-7593-5
  8. Childe, V. Gordon; Clarke, D. V. (1983). Skara Brae. Edinburgh: Her Majesty's Stationery Office. ISBN 0-11-491755-8
  9. Darvill, Timothy (1987). Prehistoric Britain. London: Yale University Press. ISBN 0-300-03951-4
  10. Childe, V. Gordon; Clarke, D. V. (1983). Skara Brae. Edinburgh: Her Majesty's Stationery Office. ISBN 0-11-491755-8
  11. Piggott, Stuart (1954). Neolithic Cultures of the British Isles. Cambridge University Press. ISBN 0-521-07781-8