Геостационарна трансферна орбита

Геостационарна трансферна орбита (ГТО) е орбита между Ниска околоземна орбита (НЗО) и геостационарна (ГСО) или геосинхронна орбита. Представлява силно изтеглена елипса с перигей в НЗО (около 200 km височина) и апогей в ГСО (около 35 700 km). По-точно казано, геостационарна трансферна орбита е междинна орбита между НЗО и геосинхронна орбита.

Наименованието ѝ идва от факта, че такава орбита се използва само при извеждане на космически апарат на ГСО. Извеждането става чрез двигателен импулс на ускорителния блок в перигея на ГТО който "изправя" елиптичната орбита в кръгова. В зависимост от това дали се редуцира и инклинацията на орбитата окончателната орбита е геостационарна или геосинхронна.

Въпреки, че някои ракети-носители могат да изведат полезния си товар директно в ГСО обичайната практика е да се използват за извеждане до ГТО а след това космическият апарат самостоятелно или с помощта на отделен ускорителен блок се извежда на ГСО. По този начин много от съвременните системи могат да извеждат едновременно по няколко космически апарата, което позволява значително намаляване на разходите.

В повечето случаи се използва една ГТО, но понякога те са няколко. Така например ракетата Протон-М използва четири последователни ГТО за да изведе товара си на геостационарна орбита като за целта се подават пет двигателни импулса. Това се налага поради голямата инклинация на началната траектория продиктувана от голямото отстояние от екватора на космодрума Байконур откъдето се изстрелват Протон-М.

Вижте още

• Геостационарна орбита
• Геосинхронна орбита
• Ниска околоземна орбита