Падеж (граматика)

Падежът (на латински: casus) е граматична (морфологична) категория, която изразява различни отношения на предмет, обозначаван от дадена дума (име или местоимение), спрямо съдържанието на изречението. Например, ако думата е съществително име, категорията падеж може да изразява отношението на обозначаван от съществителното име предмет спрямо други предмети, действия, признаци. Това отношение се изразява чрез падежните форми, образуващи се с помощта на падежни окончания (падежна флексия, парадигма). Системата от падежни форми се нарича склонение.

Етимология на термина падеж

Българският термин падеж представлява калка на латинския термин casus. Първоначалните значения на думата са били „случай”, и по-конкретно – „нещастен случай”, което е свързано с глагола, от който произлиза “cado” – падам, умирам, загивам. Старите граматици разглеждали промяната на имената като падане на една форма в друга, затова ги нарекли падежи. По подобен начин е образуван и терминът за промяната на една форма с друга, т.е. склонение, от латинската дума declinatio, която означава отклонение, отдалечаване. Старите граматици са си представяли, че формите се отдалечават от основната форма.

Изразяване на падежните отношения в различни езици

За падежна система в даден език говорим при наличието на поне два падежа.Броят на падежите в различните езици варира в най-широки граници. В латински те са шест – nominativus, vocativus, genitivus, dativus, accusativus, ablativus, в старогръцки език падежите са пет – nominativus - νομαστκή, genitives - γενική, datives - δοτική, accusatives - αἰτιαυκή, vocatives - κλητική, в старобългарски са седем (именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен, звателен), в руски – шест: номинатив, аккузатив, эргатив, генетив, датив, локатив. В кавказките и угро-финските езици има голям брой падежи: в някои дагестански езици - около 40; в унгарския - 17 и т.н. В аварския има около 20 падежа, някои от които – основни. Падежната система на някои езици е останала непроменена във времето, в други броят на падежите е намалял. Трети са преминали към аналитичен начин на изразяване на съответните отношения. Такива например са български, английски, френски и др.

Падежите в българския език

Съвременият български език е аналитичен език – запазил е само остатъци от синтетичния старобългарски език, главно в местоименната система (напр. него, нея, го, я и под.), както и някои архаични форми при наречийни фрази, които по произход са стари падежни форми (тичешком, лежешката).

Развитие към аналитизъм

Среднобългарският период е времето, в което се зараждат и развиват най-съществените белези на българския език, които определят неговия съвременен облик и съотношението му спрямо останалите славянски езици. Постепенното навлизане на аналитизма в българския език се осъществява през късната старобългарска епоха.Днешното състояние на падежните остатъци, неравномерното им разпределяне (в диалектите) ясно свидетелства, че процесът не е протичал равномерно във всички български говори през среднобългарския период. Една от най-ярките промени в българското склонение, отнасящи се към среднобългарската епоха, е ограничаването на меките варианти на имената от о- и а-основи, в резултат от прогресивното затвърдяване на българския консонантизъм. Жени – души в съвременния български език срещу разграничението,което е съществувало в старобългарския език : жєны - доушѧ. Процесът на опростяване на склонението се отразява и в обобщаването на определени окончания за имената от различни категории. Най-широко обобщени падежни окончания в среднобългарски, са -ей за родителен падеж мн.ч. , -м и за творителен падеж мн.ч., -охъ за местен падеж мн.ч. Особено място сред тези явления заема обобщаването на окончанието -ѣхъ на мест. пад. мн.ч. като окончание за род. пад. мн.ч. В среднобългарските паметници се срещат редица доказателства за разколебаване на падежната флексия – характерно за езиците с падежна конгруенция (липсата на падежна съгласуваност между определения и определяеми). През среднобългарската епоха се наблюдава и разрастване на предложно-падежните конструкции – постепенно прехвърляне тежеста на синтактичните функции върху предлозите. Преминаване към аналитизъм се наблюдава и във формите на прилагателните имена (аналитични степени за сравнение в някои паметници от XIVв., XVв. дори и XVI век). Падежната флексия се разлага постепенно в периода XII – XIV в. И падежните форми се заместват от аналитични предложни конструкции, а предлозите стават полисемантични и свръхнатоварени тъй като поемат семантичната стойност и синтактичната служба на старите падежи.

При аналитичните езици синтактичните отношения на имената и на местоименията на други думи в изречението се изразяват посредством различни предлози + т.нар. обща падежна форма (Casus generalis).

Конгруенция

Под конгруенция на дадена словоформа се разбира свойството ѝ да се съчетава с друга словоформа. Т.е. за падежна конгруенция при определяемото и определението става въпрос тогава, когато и двете са в един падеж, напр.: кому? – вашЕЙ женОЙ – и двете окончания са в датив.

Падежни форми в съвременния български език

Днес известни остатъци от падежи се пазят частично при някои местоимения. В съзнанието на съвременния носител на българския език обаче те не се отчитат като падежни форми на една дума, а просто като отделни думи. Във всички останали случаи падежни форми се употребяват спорадично, обикновено със стилизираща цел, или по-рядко се дължат на диалектно влияние. В живата, разговорната реч се забелязва силна тенденция за изоставяне на противопоставянето по падежи при местоименията, като се генерализира употребата на старата именителната форма.

В рамките на категорията при въпросителните, относителните, неопределителните, отрицателните и обобщителините местоимения се противопоставят три грамеми е еднородно съдържание:

а) Грамемата именителен падеж ( номинатив ) изразява субектни функции на явленията, означени с местоимения. б) Грамемата винителен падеж ( акузатив ) изразява граматичен обект или различни обстоятелствени отношения ( временни, пространствени, количествени и др. ). в) Грамемата дателен падеж ( датив ) изразява косвен граматичен обект или различни обстоятелствени отношения ( временни, пространствени, количествени и др. ).

В рамките на категорията при съществителните и прилагателните имена се противопоставят две грамеми с еднородно съдържание :

а) Общата форма ( Казус генералис ) изразява липса на данни за падежни отношения. Употребената самостоятелно, на синтактично равнище, носи едновременно значенията субектност и обектност. б) Звателната форма ( вокатив ) изразява обръщение, призив ( О. С. Ахманова ). Остатъците от звателната форма в съвремения български език не се мислят като падежи, защото не са в парадигма с други форми за падежи. Освен това звателните форми имат много дефицити, а именно – звателна форма нямат съществителни от ср.р. , съществителни в мн.ч. , както и съществителни от м. и ж. р. за неодушевени или абстрактни същини. Звателни форми нямат и редица лични имена, по-стари като Георги, Никола, Сава или по-нови, чужди по произход като Ивет, Жанет и подобни. Българинът избягва звателни форми от типа Марийо, Яно, които усеща като груби.

Формални показатели

а) Формите за именителен падеж са немаркирани. Същото се отнася и за общата форма (казус генералис) на съществителните имена. б) Формите за винителен падеж са маркирани с морфемата – го. в) Формите за дателен падеж са маркирани с морфемата –му. г) Звателните форми на съществителните имена са маркирани с морфемите :

- за мъжки род : -е, -о, -у;

При образуване на звателна форма за м.р. се наблюдават някои от фонетичните промени, които се срещат и при образуване на множествено число, а именно – редуване на гласни ( Петър, Петре ), палатализации ( отец, отче ).

-за женски род: -о,-е;

Ударението в звателните форми на имената от ж.р. не може да стои на последната сричка.Затова то или запазва мястото си, както в общата форма, ако не е на последната сричка, или се премества на по-предна сричка, ако в общата форма е на последната сричка (Румя̀на-Румяно, Дéнка-Дéнке)

д) Звателните форми при прилагателните имена са маркирани от морфемата -и.

Падежни форми при местоименията

а) Въпросителни местоимения:

Именителен падеж : ко-й
Винителен: коГО
Дателен: коМУ

б)Относителни местоимения:

Именителен падеж: който; Винителен падеж: коГОто; Дателен падеж: коМУто (на когото).

в) Неопределителни местоимения:

Именителен падеж: някой, еди-кой , кой-годе, кой да е; Винителен падеж: някоГО, еди-коГо, коГо-годе, коГо да е; Дателен падеж: някоМУ(на някого), еди-коМУ, (на еди-кого), коМУ-годе (на кого-годе), коМУ да е (на кого да е).

г) Отрицателни местоимения:

Именителен падеж: никой; Винителен падеж: никоГО; Дателен падеж: никоМУ (на никого).

д) Обобщителни местоимения:

Именителен падеж: всякой, всеки; Винителен падеж: всякоГО, всекиГО; Дателен падеж: всякоМУ (на всекиго), всекиМУ(на всекиго).

У някой автори от по-старите поколения могат да се открият и падежни форми на показателни местоимения:

Именителен падеж: този, онзи; Винителен падеж: тоГОзи (тоГОз, тоГАва), оноГОзи (оноГОва) Дателен падеж: тоМУ( тоМУва ), оноМУва.

Използвана литература

• Куцаров, И., Теоритична граматика на българския език. Морфология, Университетско издателство Паисий Хилендарски, 2007.
• Ницолова, Р., Българска граматика Морфология. С. , Университетско издаделство Св. Климент Охридски , 2008.

Външни препратки

• Падеж и семантика (на руски)
• Системна теория за падежа и предлога в практиката на преподаване на руски език като чужд (на руски)