Авитохол: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Bggoldie (беседа | приноси)
м козметика
Ред 1: Ред 1:
{{обработка|тотална преработка, енцикопедизиране, форматиране, посочване на източници, категоризирани}}'''Авитохол''' е легендарен български цар и родоначалник. С него започва [[Именникът на българските ханове|Именникът на българските ханове]]: “Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” Самото име Авитохол означава “Син на Сърната” (от “Ави” – син; “Тохол” – сърна), според тълкуванието на Петър Добрев с помощта на памирските езици. Според Именника българският Цар-Праотец се възцарява в годината Дилом – “Змия”, месец Твирем – “Четвърти”, съгласно древнобългарския календар. По изчисленията на Петър Добрев, това е 165 г. от н.е     За него се говори в една старинна българска легенда:
{{обработка|тотална преработка, енцикопедизиране, форматиране, посочване на източници, категоризирани}}'''Авитохол''' е легендарен български цар и родоначалник. С него започва [[Именникът на българските ханове|Именникът на българските ханове]]: “Авитохол живя триста години. Родът му бе [[Дуло]], а годината [[Дилом Твирем]].” Самото име Авитохол означава “Син на Сърната” (от “Ави” – син; “Тохол” – сърна), според тълкуванието на [[Петър Добрев]] с помощта на памирските езици. Според Именника българският Цар-Праотец се възцарява в годината Дилом – “Змия”, месец Твирем – “Четвърти”, съгласно древнобългарския календар. По изчисленията на Петър Добрев, това е [[165]] г. от н.е. За него се говори в една старинна българска легенда:


"Подобно на легендарните Ромо и Рем, Кир Гобис и Парис, първият испански крал Болгорос<br> накарал да хвърлят в морето внука му, който му е бил и син, но морските вълни го изхвърлили<br> жив и здрав на брега, където една сърна го откърмила.<br>
"Подобно на легендарните Ромо и Рем, Кир Гобис и Парис, първият испански крал Болгорос<br> накарал да хвърлят в морето внука му, който му е бил и син, но морските вълни го изхвърлили<br> жив и здрав на брега, където една сърна го откърмила.<br>


&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;В този разказ, датиращ от XIV век между многото народ с необикновенни родоначалници са споменати и българите, наречени още "Мисикиици" (тоест мизиици), по името на древната област [[Мизия]], в която се е заселил [[Аспарух]] "Князчето мисикииско, сиреч българско" е несъмнено някакво приказно момче, от което според древните българи е произлязал техния род. И то е било отхранено в пущинака по чудодеен начин, една сърна му станала майка.
В този разказ, датиращ от XIV век между многото народ с необикновенни родоначалници са споменати и българите, наречени още "Мисикиици" (тоест мизиици), по името на древната област [[Мизия]], в която се е заселил [[Аспарух]] "Князчето мисикииско, сиреч българско" е несъмнено някакво приказно момче, от което според древните българи е произлязал техния род. И то е било отхранено в пущинака по чудодеен начин, една сърна му станала майка.


Тази легенда е съхранена и в една българска народна песен, преразказана от културфилософа Найден Шейтанов. Млад билярин дал на лична мома биле за рожба. Когато навремило да роди, момата отишла горе в усоите и там на една горска поляна родила “дете не като всяко”, а “дете с ризница” и “със златни криле на рамената”. Тя разпасала пояса си и била вързала люлка за необикновеното чадо. Ала момата умира наскоро, но дошла кошута и почнала да кърми осиротялото дете. Детето-сираче било взето от Ян кехая – овчаря на овчарите. Така е наричан Янкул – един от главните богове на прабългарите.
Тази легенда е съхранена и в една българска народна песен, преразказана от културфилософа Найден Шейтанов. Млад билярин дал на лична мома биле за рожба. Когато навремило да роди, момата отишла горе в усоите и там на една горска поляна родила “дете не като всяко”, а “дете с ризница” и “със златни криле на рамената”. Тя разпасала пояса си и била вързала люлка за необикновеното чадо. Ала момата умира наскоро, но дошла кошута и почнала да кърми осиротялото дете. Детето-сираче било взето от Ян кехая – овчаря на овчарите. Така е наричан Янкул – един от главните богове на прабългарите.

Версия от 14:28, 13 март 2007

Авитохол е легендарен български цар и родоначалник. С него започва Именникът на българските ханове: “Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” Самото име Авитохол означава “Син на Сърната” (от “Ави” – син; “Тохол” – сърна), според тълкуванието на Петър Добрев с помощта на памирските езици. Според Именника българският Цар-Праотец се възцарява в годината Дилом – “Змия”, месец Твирем – “Четвърти”, съгласно древнобългарския календар. По изчисленията на Петър Добрев, това е 165 г. от н.е. За него се говори в една старинна българска легенда:

"Подобно на легендарните Ромо и Рем, Кир Гобис и Парис, първият испански крал Болгорос
накарал да хвърлят в морето внука му, който му е бил и син, но морските вълни го изхвърлили
жив и здрав на брега, където една сърна го откърмила.

В този разказ, датиращ от XIV век между многото народ с необикновенни родоначалници са споменати и българите, наречени още "Мисикиици" (тоест мизиици), по името на древната област Мизия, в която се е заселил Аспарух "Князчето мисикииско, сиреч българско" е несъмнено някакво приказно момче, от което според древните българи е произлязал техния род. И то е било отхранено в пущинака по чудодеен начин, една сърна му станала майка.

Тази легенда е съхранена и в една българска народна песен, преразказана от културфилософа Найден Шейтанов. Млад билярин дал на лична мома биле за рожба. Когато навремило да роди, момата отишла горе в усоите и там на една горска поляна родила “дете не като всяко”, а “дете с ризница” и “със златни криле на рамената”. Тя разпасала пояса си и била вързала люлка за необикновеното чадо. Ала момата умира наскоро, но дошла кошута и почнала да кърми осиротялото дете. Детето-сираче било взето от Ян кехая – овчаря на овчарите. Така е наричан Янкул – един от главните богове на прабългарите.

Литература: П.Добрев. Преоткиването на Прабългарския календар – С., 1994, 206-207 с. Найден Шейтанов. Великобългарски светоглед – С., 1940, 162-163 с.