Алексей Стаханов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Алексей Стаханов
руски миньор
Роден: 3 януари 1906
Луговия, Руска империя
Починал: 5 ноември 1977
Торез, СССР

Алексей Стаханов е (3 януари 1906 г., Луговия, Орловска губерния - 5 ноември 1977, Торез, Донецка област) е съветски миньор, герой на социалистическия труд (1970) на СССР и член на Комунистическата партия на Съветския съюз.

Става известен през 1935 г. като основоположник на движението, наречено на него Стахановско движение, което си поставя за цел да увеличи производителността на труда, с което да докаже надмощието на социалистическата икономическа система.

През 1927 г. започва работа в мината „Централна-Ирмино“ в гр. Кадиевка в Донбаския въглищен басейн. През 1933 г. Стаханов става оператор на пневматичен чук. През 1935 г. преминава през курс за миньори. На 31 август 1935 г. поставя рекорд с изкопаването на 102 тона въглищна руда за 5 часа и 45 минути – 14 пъти повече от неговата норма/квота. На 19 септември Стаханов подобрява своя рекорд със значително по-голямо количество - 227 тона непреработена въглищна руда за една смяна. Веднага се появява във вестниците като пример за подражание на цялото социалистическо общество, като се появява дори на корицата на списание „Тайм“ - броя от 16 декември 1936 г.[1]

Според рожденото си свидетелство Стаханов носи лично име Андрей. Но във вестник „Правда“, където излиза голям материал за трудовия подвиг на миньора, по грешка го наричат Алексей. След няколко дни по лично указание на Сталин, който научава за грешката, на миньора е връчен нов паспорт с името Алексей.[2]

През 1936-1941 г. Стаханов е студент в Индустриалната академия в Москва. През 1941-1942 г. е назначен за директор на мина Номер 31 в Караганда. Между 1943 г. и 1957 г. Стаханов работи в Министерството на въгледобивната промишленост на СССР. През 1957-1959 г. е заместник-директор на Чистоковантрацитското доверие, а след това помощник-главен инженер в офис номер 2/43 на минната управа на Торезантрацитното доверие до пенсионирането си през 1974 г.

Умира на 5 ноември 1977 г. на 71 години от хроничен алкохолизъм.[3].

Признание[редактиране | edit source]

  • Стаханов е бил заместник на Върховния съвет на СССР.
  • Награден е с два орден Ленин (1936 и 1970 г.), орден Червено знаме и още многобройни медали и ордени.
  • В негова чест последната неделя на месец август се чества като Ден на миньора.
  • От 1938 до 1947 г. град Жуковски се нарича Стаханово.
  • Град Кадиевка в източна Украйна, в който започва своята кариера, е преименуван след смъртта му в негова чест на Стаханов (на 16 февруари 1978 г.).

Стахановско движение[редактиране | edit source]

Рекордите на Стаханов поставят пример в съюза и дават раждането на Стахановското движение, където ръботници и служители, които надминават производствените цели могат да получат титлата „Наследници на Стаханов“.

Стахановското движение започва по време на втория 5-годишен план през 1935 г. като нов етап на социалистическата конкуренция. Рекордът на Алексей Стаханов бива „счупен“ на 1 февруари 1936 г. от Никита Изотов, който добил 607 т. въглища за една смяна. Той е част от неговите последователи.

Поддържано и водено от КПСС, Стахановското движение скоро се разпространява и върху други отрасли на Съветския съюз. Инициаторите на движението са Александър Басъгин (автомобилна индустрия), Николай Сметанин (обувна промишленост), Йевдокия и Мария Виноградови (текстилната промишленост) и др.

На 14-17 ноември 1935 г. се провежда Стахановската конференция, състояла се в Кремъл, там тя подчертава значителната роля и заслуга на Стахановското движение в реконструкцията на националното стопанство. През 1935 г. на плениум на Централния комитет на КПСС са били обсъдени аспекти на развиващата се индустрия и транспортна система в светлината на Стахановското движение. В резолюцията на плениума се казва: „Стахановското движение означава организация на труда по нов модел на рационализиране на технологични процеси, правилното разпределение на труда, подобряване на работното място, осигуряване на бърз растеж на производителността на труда и осигуряване на значително нарастване на заплатите на работниците“. В съответствие с решенията на плениума руснаците организират широка мрежа от областно-индустриални курсове за обучение на работната ръка. През 1936 г. няколко индустриални и технически конференции преразглеждат производствения капацитет на различни индустрии и увеличават техният производствен обем. Също така въвеждат и Стахановската конкуренция във фабрики и заводи, разбити по периоди от пет, десет и тридесет дни. Управите на фабриките често са създавали Стахановски бригади или департаменти, които достигали значително по-голям полезен коефициент.

Жените участнички в Стахановското движение са по-малко на брой от мъжете, но 1/4 от всички жени от профсъюза са обявени като работнички с по-голям коефициент на работа от зададената им норма.

Съветските власти твърдят, че Стахановското движение е увеличило значително работническата продуктивност. Според първата петилетка (1929-1932) индустриалната продуктивност се е покачила с 41%, а по време на следващата - с 82%. Статистическите доклади са причината за подтикването на втора вълна на движението.

Източници[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Корица на списание Time от 16.12.1935
  2. ((ru)) Николай Троицкий. „Подвиг Стаханова. Мифы и реальность“
  3. ((ru)) „Гордость Донбасса „до востребования“: Алексей Стаханов“