Антонен Арто

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Антонен Арто
(Antonin Artaud)
френски драматург, актьор и режисьор
Artaud BNF.jpg
Роден: 4 септември 1896 г.
Марсилия, Франция
Починал: 4 март 1948 г.
(на 51 г.)
Иври сюр Сен, Франция

Антонѐн Арто̀ (на френски: Antonin Artaud) е френски драматург, актьор и режисьор. Роден е на 4 септември 1896 г. в Марсилия. Почива на 4 март 1948 г. Автор е на книгата Театърът и неговият двойник.

Антонен Арто е роден на 4 септември 1896 г. в Марсилия. Животът му е бурен, объркан, пълен с пътувания в търсене на духовни истини (Мексико, Ирландия ...) и неразбиране от обществото, престои в психиатрични клиники, опиум, пейот. Умира на 4 март 1948 г.

Арто е актьор, режисьор, теоретик и поет. Неговото творчество и работа са променили много от възгледите за театъра, използва сюрреалистични и символични елементи, но е уникален творец със собствени открития извън жанровите определения. Той е мистик, изследващ и търсещ, в театъра трансцедентални пътища за възвръщане на човека към изгубената му същност.

"Ние не сме свободни. И небето може все още да се провали над главите ни. И театърът е създаден да ни научи преди всичко на това."

През 20-те Арто отива в Париж, занимава се с актьорство и поезия (първия сборник стихове "Небесна игра на табла", "Кореспонденция с Жак Ривер"), малко по-късно се включва в групата на сюрреалистите. В края на 1926 г. заедно с Роже Витрак и Робер Арон основават театър "Алфред Жари". Имат четири спектакъла от осемте си постановки. През трисейтте години на ХХ век Арто извежда теории за сюрреалистичния "Театър на жестокостта". Базирайки се на фантазията и ритуала, този вид театър разбива възприятията на зрителите, атакувайки техните дълбоко вкоренени страхове, опасения, страстни желания, които обикновено са потиснати. Фурстрира хората с гледката на техните собствени инстинкти без защитата на цивилизацията. Последователно шокира публиката и предизвиква обратна реакция, екстремните човешки природи (обикновено лудост и перверзии) са живописно представени на сцената. Това донякъде е антилитературен бунт, "Театърът на жестокостта" обикновено минимализира текста, набляга на писъци, нечленоразделни крясъци, плачове и символични жестове. Арто се опитва да докаже, че театърът трябва да подчини литературния текст на мимиката, музиката, жеста. Тези идеи са реализирани в продукцията "Ченчи" (1935 г., автор, режисьор и актьор е Арто), но наистина са изложени в теоретичната му творба "Театърът и неговият двойник". Едва след Втората световна война, обаче те придобиват по-осезаема форма, най-напред с адаптацията на "Процесът" по Франц Кафка (1947 г.). През 60-те движението става популярно и повлиява на успеха на продукцията на Питър Брук и Петер Вайс "МаратСад" за Кралския Шекспиров театър".

Антонен Арто вярва, че цивилизацията е превърнала човека в отвратителен и потиснат робот, че функцията на театъра е да го пречисти от всички негови отрицателни емоции и инстинкти, като ги пресъздава на сцената, и така зрителят, преживявайки ги заедно с актьорите, да се освободи от тях. Да възвърне своята естествена интиуитивна енергия.

"Съвременният театър запада, защото е загубил чувството за сериозното... и в крайна сметка връзката с Опасността. Защото е изгубил, от друга страна, чувството за истински хумор... Защото е скъсал с духа на дълбока анархия, който лежи в основата на всяка поезия."

Арто размества сценичното пространство и границите между изпълнителя и публиката, представя митични спектакли, включващи словесни заклинания, болка, писъци, вибриращи светлини, огромни марионетки, конструкции на няколко етажа извън сцената, която в обичайния смисъл не съществува. Противно на мнението на много, Арто мисли, че театърът е не само психологически, но и пластически, движенчески. Обръща специално внимание на дишането. За всяко чувство, за всеки скок в човешката емоционалност, има съответен начин на дишане, който е подходящ и го предизвиква. "Актьорът е атлет на сърцето... И аз мога с йероглифа, на един дъх, да преоткрия идеята за свещен театър." Според Гротовски, анализирани като практическа система, принципите на Арто водят до "стереотипен жест за всяка една емоция".

Арто оставя значително и интересно творчество: "Теглилка за нерви", "Изкуството и смъртта", "Хелиогабал, или коронованият анархист", "За едно пътуване в земята на тарахумарите", "Нови откровения за битието", "Индианска култура", "Съучастници и изтезания" и още публикувани педи и след смъртта му.

"В този театър всяко творчество идва от сцената, намира своя превод и даже извора си в таен психически импулс, който е Словото отпреди думите... Те като че ли идват от примитивните сливания с Природата, облагодетелствани от двойствен Дух. Той раздвижва Проявеното. Става дума за своеобразна Първофизика, от която Духът никога не се е откъсвал... Всичко това прилича на заклинание за Нахлуване на нашите демони... Това око от блян, което сякаш ни поглъща и пред което ние се явяваме фантом..." (Антонен Арто "Театърът и неговият двойник").