Елизабет Мария Австрийска
| Елизабет Мария Австрийска Elisabeth Marie von Österreich | |
| ерцхерцогиня на Австрия | |
 | |
| Родена |
2 септември 1883 г.
|
|---|---|
| Починала | |
| Погребана | Австрия |
| Управление | |
| Други титли | Имперска принцеса на Австрия; Кралска принцеса на Бохемия; Кралска принцеса на Унгария |
| Герб | |
 | |
| Семейство | |
| Род | Хабсбург-Лотаринги |
| Баща | Рудолф Австрийски |
| Майка | Стефани Белгийска |
| Елизабет Мария Австрийска в Общомедия | |
Елизабет Мария Хенриета Стефания Гизела Австрийска (на немски: Elisabeth Marie Henriette Stephanie Gisela von Österreich; * 2 септември 1883, замък Лаксенбург; † 16 март 1963, Виена) е ерцхерцогиня на Австрия и единствено дете на кронпринц Рудолф Австрийски.
В семейството е известна с псевдонима „Ержи“, галено название на името ѝ на унгарски. Впоследствие е наречена „Червената ерцхерцогиня“, понеже става социалистка и член на Социалдемократическата партия на Австрия.
Произход и детство[редактиране | редактиране на кода]
Елизабет е родена в замъка Лаксенбург на 2 септември 1883 г. в семейството на Рудолф Австрийски и принцеса Стефани, дъщеря на Леополд II от Белгия. Единственото дете на нейния (покоен) баща, Ержи е любимата внучка на дядо си по бащина линия, император Франц Йосиф Австрийски.
През 1889 г., когато е на малко повече от пет години, баща ѝ и любовницата му, баронеса Мария фон Ветсера, са намерени мъртви в това, което се предполага, че е съглашение за убийство и самоубийство, в императорската ловна хижа Майерлинг. Смъртта на баща ѝ нарушава династичното наследство в австрийското императорско семейство Хабсбург-Лотаринги, разбивайки вече несигурната брачна ситуация на нейните баба и дядо. Франц Йосиф поема нейното настойничество; по негова заповед ѝ е забранено да напуска Австрия с майка си.[1]
В ранна възраст тя проявява силен характер, както и опозиция на виенския двор. Нейната баба, красивата и капризна императрица Елизабет (Сиси), не обича да я определят като баба и поддържа повърхностни отношения с внуците си, включително и с Елизабет, но полага усилия, когато е в двора, да играе ролята на любяща баба, за да угоди на Франц Йосиф, който обожава внучката си. След смъртта ѝ наследството на императрицата е разделено между дъщерите ѝ Гизела и Мария Валерия (по 2/5) и племенницата ѝ Елизабет (1/5), както се вижда от дневника на ерцхерцогиня Мария Валерия. Елизабета подарява на племенницата си Ержи и поредица от нейните известни диамантени звезди, които също са сред сватбените подаръци на младата ерцхерцогиня. Императрицата демонстрира презрението си към снаха си преди скандала и след Майерлинг обвинява ревността на Стефани за нещастието и самоубийството на сина си. Съпругата на Рудолф, принцеса Стефани, майка на младата ерцхерцогиня Елизабет, е напълно зависима от милосърдието на императора. След смъртта на Рудолф произтичащата от това липса на имперска подкрепа за Стефани се отразява неблагоприятно на връзката на Елизабет с майка ѝ, затова майка и дъщеря никога не са близки.[2]
През 1900 г. Стефани се отказва от титлата си на принцеса, за да се омъжи за млад протестант – унгарският граф Елемер Лоняй. Въпреки че Франц Йосиф ѝ осигурява зестра и Лоняй впоследствие става католик,[3] Елизабет прекъсва всякакъв контакт с майка си, тъй като тя гледа на брака ѝ като на предателство към паметта на баща ѝ. По-късно, през 1934 г., Стефани си отмъщава, като лишава от наследство Елизабет, единствената си дъщеря.[4]
Брак с Ото цу Виндиш-Грец[редактиране | редактиране на кода]
Белгийският кралски двор разглежда Елизабет като възможна булка за принц Алберт, предполагаем наследник на белгийския трон, но крал Леополд II, който яростно не одобрява неотдавнашния морганатичен брак на майка му с граф Лоняй, отказва да даде на Алберт своето разрешение. Сестрата на Алберт, Хенриета, е ужасена от избора на брат си, смятайки, че средата на Елизабет е твърде нестабилна за успешен брак.
По това време Елизабет се запознава с принц Ото цу Виндиш-Грец (* 1873, † 1952) на придворен бал. Десет години по-възрастен от нея, той е далеч под нейния ранг. Въпреки това Елизабет настоява Франц Йосиф да ѝ даде разрешение да се омъжи за него; той се съгласява. Според много разкази само Елизабет иска брака; Ото вече е бил сгоден за друга жена и е изумен, когато неговият император го информира за новия му годеж. Наредено му от императора да прекъсне своя „незначителен“ годеж и да се ожени за племенницата му: той се подчинява.[5]
За да избегне бъдещи спорове за наследство, императорът принуждава Елизабет да се откаже от династичните си права, въпреки че ѝ позволява да запази личните си титли и ѝ осигурява щедра зестра. Всъщност Хабсбургите не смятат рода на Ото за равен и затова е необходимо бракът да е морганатичен, така че да не бъде оказван натиск върху Елизабет да стане императрица, ако унаследяването отново се прекъсне.[6]
Двойката се жени в Хофбург на 23 януари 1902 г. Бракът обаче е проблемен и носи на императора неприятни спомени за смъртта на сина му и последвалия допълнителен скандал за семейството:
„Вашата племенница наскоро се омъжи за принц Виндиш-Грец. Тя беше единственото дете на покойния престолонаследник принц Рудолф. Бракът беше съюз на любов, но когато бяха женени само една година, те се скараха за актриса, която принцеса Елизабет, застреля и почина от нараняванията си. В резултат на това събитие императорът не присъства на кръщенето на сина на ерцхерцогинята принцеса Виндиш-Грец. Аферата предизвика болезнена сензация във Виенския двор, въпреки че беше потулена, както повечето подобни събития са.“[7]
И Ержи, и Ото са обърнати към идеята за извънбрачни връзки и връзката на Елизабет с Егон Лерх, капитан на подводница в Имперския и Кралския флот по време на Първата световна война, е добре известна. Едва след смъртта на Франц Йосиф през 1916 и края на монархията през 1918 г. двойката официално се разделя.
През 1921 г. Елизабет се присъединява към Социалдемократическата партия и се среща с Леополд Пецнек от Брук ан дер Лайта, тогавашен председател на Сметната палата, на едно от изборните събрания. Учител и убеден социалдемократ, Пецнек произлиза от скромен произход, но е високо образован. Той също е женен: съпругата му (с която има син) е интернирана в психиатрична болница в Мауер-Олинг и умира там на 9 юни 1935 г.
Съдебното производство се проточва дълго и едва през март 1924 г. Елизабет успява да получи официално развод. Започва сензационна битка за попечителството на четирите им деца. Първоначално съдът присъжда на Елизабет попечителството над двамата най-големи сина, докато по-малките син и дъщеря отиват да живеят с Ото.
В началото на 1948 г. Елизабет официално се развежда с принц Ото.
Брак с Леополд Пецнек[редактиране | редактиране на кода]
На 4 май 1948 г. Елизабет се омъжва за Леополд Пецнек (* 1881, † 1956), с когото живее дълги години.
Пецнек, който е прекарал известно време в затвора от нацистите, става председател на Долноавстрийския ландтаг след войната.
Елизабет става известна като „Червената ерцхерцогиня“ (на немски: Die rote Erzherzogin) заради връзката си със съпруга ѝ Леополд и членството ѝ в Социалиалдемократическата партия. Тя често посещава спиритуалисти и записва тези сеанси в дневника си.
Смърт[редактиране | редактиране на кода]
Елизабет умира във Виена на 16 март 1963 г., около шест месеца преди 80-ия си рожден ден. В съответствие с нейното желание е погребана в немаркиран гроб на гробището Хютелдорфер във Виена, близо до къщата, където е прекарала последните си години с огромните си кучета.
Потомство[редактиране | редактиране на кода]
Елизабет има от Ото трима сина и една дъщеря:
- Франц Йосиф цу Виндиш-Грец (* 1904, † 1981), ∞ за графиня Гислен д'Аршот-Шенховен, от която има две деца
- Ернст цу Виндиш-Грец (* 1905, † 1952), ∞ за 1. Хелена Скинер (развод), от която има две деца 2. за баронессе Ева фон Исбари, от която има две деца
- Рудолф цу Виндиш-Грец (* 1907, † 1939), няма брак и потомци
- Стефани цу Виндиш-Грец (* 1909, † 2005), единствената дъщеря на двойката, която е родена в Плошковиц, ∞ 1. за Пиер д'Акантара ди Кериу, граф на Алкантара ди Кериу, от когото има един син 2. за Карл Аксел Бьорклунд, от когото има един син
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Moore, George Greville, Society recollections in Paris and Vienna, 1879–1904, D. Appleton and Co., 1908, с. 236
- ↑ Anonymous, At the Austrian Court: Recollections of a Royal Governess, D. Appleton & Co., 1915, с. 299
- ↑ Anonymous, At the Austrian Court: Recollections of a Royal Governess, D. Appleton & Co., 1915, с. 299
- ↑ Weissensteiner, Friedrich, Elisabeth, Die rote Erzherzogin Elisabeth, the red Archduchess, Vienna, 1982, с.142
- ↑ Anonymous, At the Austrian Court: Recollections of a Royal Governess, D. Appleton & Co., 1915, с. 310
- ↑ Weissensteiner, Friedrich, Elisabeth, Die rote Erzherzogin Elisabetta, l'Arciduchessa rossa, Vienna, 1982, с. 142.
- ↑ Moore, George Greville, Society recollections in Paris and Vienna, 1879–1904, D. Appleton and Co., 1908, с. 232.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Elisabetta Maria d'Asburgo-Lorena в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|
