Еса де Кейрош

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Жозе Мария Еса де Кейрош
португалски писател
Жозе Мария Еса де Кейрош 
Роден: 25 ноември 1845
Повоа де Варшим, Португалия
Починал: 16 август 1900
Париж, Франция

Жозе Мария Еса де Кейрош (25 ноември 1845, Повоа де Варшим1900,Париж) е смятан за един от най-значимите португалски писатели.

16-годишен отива да учи право в Университета на Коимбра. Завършва 1866. 1867 започва като адвокат в Лисабон. През 1869 по повод откриването на суецкия канал отива в близкия изток, което става източник на вдъхновение за няколко негови романа. По-късно, 1870, започва работа в кметството на Лейра, където завършва романа си Престъплението на отец Амаро, издаден през 1875. Преиздава същия роман във втора версия през 1876 г.

През 1872 г. започва работа като дипломат и де консул на Португалия в Хавана, Нюкасъл (от 1874), Бристол (от 1878) и Париж (от 1888).

Пише с кратки изречения, със сарказъм. Много от главните му герои, въпреки добрите предпоставки, не успяват да постигнат нещо смислено в живота.

През 1900 умира от туберкулоза. Превеждан е на над 20 езика.

През 2002 Карлос Карера прави в Мексико испано-говорещ филм върху романа му Престъплението на отец Амаро. Гаел Гарсия Бернал е отец Амаро, като филмът предизвиква масови недоволства и няколко християнски организации изискват забраната му. През 2002 е награден с наградата за най-добър чуждестранен филм.

Паула Рего рисува серия от пастелни картини, вдъхновена от същия роман.

Романи[редактиране | edit source]

  • Градът и планините (1901 посмъртно), Любовно излияние към португалската природа. Млад едър португалски земевладелец живее разкъсан в цивилизацията на големия град (Париж). Под влияние на приятелия си от детинство, който го посещава, той отхвърля бремето на безкрайните градски съблазни и се завръща към корените си, хармония с природата.
Защото човек си мисли, че градът е основата на цялото му величие, а се оказва, че е само извор на нищетата му. Виж, Жасинту! В града човекът е загубил силата и хармоничната си красота на тялото си и се е превърнал в сухо и измършавяло или тлъсто и потънало в лой същест с меки като парцали кости, с трептящи като жици нерви, с очила, перуки, ченета от олово, без кръв, без плам, без жизненост, изкривено, прегърбено — същество, в което Бог, ужасен, трудно може да разпознае своя строен, здрав и благороден Адам! В града е свършила нравствената му свобода: всяка сутрин градът му налага някаква нужда, а всяка нужда го поставя в зависимост: ако е беден и подчинен, животът му е постоянно молене, умилкване. огъване, пълзене, обслужване, ако е благородник като Жасинту, обществото веднага го оплита в традиции, предписания, етикет, церемонии, практики, ритуали, функции, изискващи повече дисциплина, отколкото в затвор или в казарма!... А къде е спокойствието (също толкова високо, че Бог възнаграждава с него само светците), Жасинту?

Библиография[редактиране | edit source]