Мобилни комуникации

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Мобилните комуникации условно се разделят на поколения, означавани с цифра и „G“ - 1G, 2G, 3G, 4G (G от англ. generation - поколение). Условно, защото повечето поколения обединяват няколко стандарта за пренос на данни. Инфраструктурата на мобилните оператори се състои в създаването на клетъчна мрежа от частично застъпващи се зони на радиообхват, наречени клетки. По тази причина мобилните технологии често се наричат клетъчни.

Първото поколение мобилни комуникации 1G използва аналогова връзка за пренос само на глас. Това са добре познатите от миналото първи мобилни телефони, в България наричани мобифони. Услугата стартира за пръв път в света през 1984 г. Скоро след навлизането на 1G мрежата започва разработването на следващото поколение, което се базира на цифрови стандарти за пренос на данни. Това позволява въвеждането на нови услуги - SMS (Short Messaging Service), WAP (Wireless Application protocol), MMS (Multimedia Messaging Service) и др.

Най-известният стандарт от второто поколение 2G е GSM (Global Service for Mobile Communications), макар и не единственият. Стартът на 2G е през 1991 г. Скоростта за пренос на потребителски данни е 9.6 kbit/s.В GSM се използва TDMA (Time Division Multiple Acces) - система с деление по време, при която една носеща радиочестота в дадена клетка на оператора се споделя от до 8 потребители едновременно (в пълноскоростен режим) и до 16 (при полускоростен). Осем години по-късно към стандарта GSM се вгражда и стандартът GPRS (считан за междинно поколение - 2.5G), който позволява използването на мобилен Интернет с по-висока скорост, както и EDGE за мобилна телевизия.

Третото поколение мобилни комуникации 3G стартира през 2002 г., 12 години след началото на разработката му. 3G включва 3 стандарта — UMTS, WCDMA и CDMA2000. 3G осигурява скорости от 384 kbit/s до 2.4 Mbit/s и съответно прави възможни нови услуги като видеоразговор, радио- и тв-приемане и др. 3G стартира първо в Япония и към днешна дата 98% от потребителите в страната го ползват. Последните технически постижения доведоха до създаването на 3.5G стандарт, носещ името HSDPA (High Speed Downlink Packet Access), позволяващ скорости от 3 Mbit/s до 14 Mbit/s. Българският мобилен оператор Мтел е 5-ият в света, ползващ този стандарт. 3.75 G или HSUPA се характеризира със същите скорости, но не само при свалянето на данни от Интернет, а и при качването им в мрежата. Вече има няколко действащи мрежи, ползващи този стандарт.

Демонстрации на 4G технология бяха направени през 2006 г. от компанията Samsung. Достигнатите скорости бяха 100 Mbit/s при използване в движещ се с 60 km/h автобус, и 1 Gbit/s в неподвижно състояние. Друга новост е преносът на глас през интернет чрез протокола VoIP. Първата в света експериментална мрежа от 4-то поколение стартира на 28.02.2007 г. Това се случи в град Шанхай, Китай. Масовото използване на новите услуги се очаква към 2012-2013 г. Вече тече изграждането на 4G инфраструктура и в Япония от оператора NTT DoCoMo, и в САЩ - от оператора Sprint Nextel. Най-сериозният претендент сред текущо разработваните стандарти е LTE (на английски: Long-Term Evolution). Друг конкурент е технологията WiMAX (на английски: Worldwide Interoperability for Microwave Access), предлагана вече от много оператори по света, предимно за безжичен интернет.

В България[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 90-те години в България се предлага мобилната услуга „Мобифон“ на Мобиком, която е аналогова. Тя достига над 196 хил. абонати и мрежата ѝ покрива над 95% от територията на България, но след старта на GSM операторите интересът към нея намалява и компанията прекратява дейността си през 2008 г[1].

През юни 1994 г. Мобилтел получава лиценз за планиране, изграждане, поддръжка и използване на първата национална GSM мрежа, която е пусната официално през септември 1995 г.[2]. Първоначалната търговска е марка „Цитрон“[3].

В началото мобилните услуги са толкова скъпи, че са достъпни за малко хора, но с течение на времето обликът на мобилните комуникации се променя, услугите и апаратите поевтиняват и мобилният телефон става всекидневие[4].

През декември 2000 година, Космо България Мобайл (КБМ) - 100% собственост на международната компания ОТЕ S.A. - печели търг за лиценз за втори GSM оператор в България и на 17 септември 2001 г. компанията започва търговска дейност с марката Глобул.

През ноември 2005 г. БТК стартира третият в България мобилен оператор „БТК Мобайл“ (с търговска марка Вивател), който използва лиценз, получен от БТК като част от приватизационната сделка на компанията.[5]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. "Мобиком" прекратява дейността си. // Посетен на 26 май 2013.
  2. http://www.mtel.bg/mtel-history
  3. Валентинова, Галя. Още едни мобилни телефони се появяват у нас. // Капитал, 18.9.1995. Посетен на 27.3.2015.
  4. Когато GSM-ът струваше 1 000 000 лв. // Труд, 16.9.2010. Посетен на 4 май 2015.
  5. Чернев, Петър. „М-тел“ - първият GSM оператор. // econ.bg, 29.05.2012. Посетен на 4 май 2015.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]