Нанга Парбат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Нанга Парбат
Nanga-Parbat.jpg
Нанга Парбат
Височина 8125 м
Координати 35°14′15″ с. ш. 74°35′21″ и. д. / 35.2375° с. ш. 74.589167° и. д.
Местоположение Пакистан
Планина Хималаи
Първо изкачване 3 юли 1953 Херман Бул
Pakistan-map-blank.png
Нанга Парбат в Общомедия

Нанга Парбат (Урду: نانگا پربت) е деветият по височина връх на Земята. Името му в превод означава "голата планина".[1] Понякога е наричан Диамир, което на санскрит означава "кралят на планините".

Планината Нанга Парбат взима много жертви през първата половина на 20-ти век, поради което е известна и с прозвището "планината-убиец". Въпреки че след този период те значително намаляват, върхът остава сред технически най-трудните за катерене. Характерно за него е, че се възвишава значително над всичко в близката околност.

През 1932 г. смъртта си намират германските алпинисти Вилхелм Меркъл, Вилибалд Велценбах и Улрих Виланд и шестима шерпи. На 20 юни 1937 г. лавина погребва 7 германци и 6 шерпи. Между първите жертви на величествения връх са англичанинът Алфред Фредерик Мъмъри и носачите Рагхубир Тхапа и Таман Сингх. Общият брой на загиналите е 61.

Тончо Тончев изкачва връх Нанга Парбат през 1993 г. Още 2 български алпинисти, Николай Петков и Дойчин Боянов, изкачват успешно върха през 2006 г. Последно русенеца Иван Томов не успява да го изкачи, заради кървавата трагедия, при която злощастно бяха застреляни 10 души[2][3]

Местонахождение[редактиране | edit source]

Нанга Парбат е разположен в западната част на Хималаите и е най-западният осемхилядник. Намира се в северните части на Пакистан, между реките Инд и Астор. Издига се над долините Рупал (на юг), Диамир (на запад) и Ракиот (на север). Рупалската стена се счита за най-голямата скална стена в света.

Важни характеристики[редактиране | edit source]

Нанга Парбат има интересен вертикален релеф във всички посоки. На юг се намира известната Рупалска стена, която се издига на внушителните 4 600 m височина над основата си. На север се намира Ракиот, с не толкова отвесни склонове, на височина 7 000 m над коритото на реката Инд.

Планинският масив Нанга Парбат е разположен в посока югозапад-североизток и представлява огромна маса от скали и лед. Съставен е основно от гнайс и гранит. Има три стени - Диамир, Райкот и Рупал. Югозападната част е известна под името Мазено, а североизточната под името Райкот. На запад се намира Диамир. В основата на Рупал е разположено красивото ледниково езеро Латбо и селище със същото име.

Планината се намира на границата на две климатични и температурни зони, което става причина за силни ветрове и снежни бури.

История[редактиране | edit source]

Първите опити за изкачване[редактиране | edit source]

Изглед от Деосай

Опитите за изкачване на върха започват в края на 19 век. Още през 1895 Алфред Фредерик Мъмери води експедиция, която достига до височина 7000 метра откъм западния Диамирски склон, но по-късно членовете на тази експедиция загиват на Ракиотския склон.

През 30-те години на 20 век Нанга Парбат е обект на внимание от страна на немците. Една от причините е, че по това време само англичаните имат достъп до Тибет, поради което немците не могат да правят опити за изкачване на Еверест. Първоначалният фокус е на Кангчендзьонга, където Паул Бауер води две експедиции през 1930 и 1931, но върхът е много труден за покоряване с отвесните си склонове. K2 е твърде отдалечен, поради което Нанга Парбат се оказва с най-голям шанс за успешно катерене.[4]

Първата немска експедиция на Нанга Парбат е от 1932 година водена от Вилхелм Меркл. Въпреки че групата е от много силни алпинисти, никой от тях няма опит в Хималаите, за нещастие се случва и много лошо време и като се добави и не добрата организация на носачи, тази експедиция се оказва обречена. Групата достига само до връх Ракиот. Единственото постижение е, че установяват маршрута за изкачване.[5]

Вили Меркл води друга експедиция през 1934, с по-добра подготовка и финансиране и с пълната подкрепа на новото нациско правителство. Алфред Дрексел умира от белодробен оток в началото на експедицията,[6] На 7 юли, след изграждане на щуровия лагер не т.нар Сребърно седло, 16 алпинисти са приковани на височина 7480м от силна буря. При опитите за спасяване 3-ма немци, между които и Меркл загиват заедно с шестима височинни носачи, най-вероятно от изтощение и височинна болест. Няколко други получават сериозни измръзвания. Последният оцелял, Анг Церинг, прекарва 7 дни в борба с бурята.[7][8]

Нанга Парбат видян от Феъри Медоу трек

През 1937 г. Карл Вин предвожда експедиция по маршрута на Меркл. Напредването е много бавно вследствие на обилния снеговалеж и намалената видимост. Около 14 юни седем немци и девет шерпи се намират в лагер IV под връх Ракиот, когато са погълнати от лавина. Всички загиват моментално, като това и до ден днешен остава най-голямата трагедия, разиграла се на осемхилядник.[9]

Немците се завръщат през 1938 водени от Паул Бауер но поради лошото време той заповядва слизане преди да се разиграе поредната трагедия.[10] Следващата година, група от 4-ма алпинисти се опитва да разучи по-лесен маршрут през Диамирския склон, но избухва Втората световна война и четиримата биват задържани като военнопенници в Индия.[11] Тяхното бягство и последвалите им пътешествия стават основа за известната книга "Седем години в Тибет".

Първото успешно изкачване[редактиране | edit source]

За първи път Нанга Парбат е изкачен успешно на 3 юли 1953 от австрийския алпинист Херман Бул в немско-австрийска експедиция водена от доктор Карл-Мария Херлигхофер. Експедицията следва установеният преди войната маршрут по склоновете на връх Ракиот. Към датата на покоряването на Нанга Парбат 31 души са загинали по нейните склонове, включително двама англичани ниско в планината през 1950 година.[12] Последните метри на изкачването са драматични, Бул продължава сам след като неговият партньор се връща обратно. Той достига върха привечер около 19 часа, след като цял ден е преодолявал относително равното Сребърно плато, както и техничните пасажи на предвърха. На върха Бул оставя своя ледокоп. Слизането е трудно и поради настъпването на мрака самотният катерач е принуден да прекара нощта навън, прав, в една цепнатина в леда. За негово щастие времето остава ясно и относително топло и той се прибира в базовия лагер около 19 часа на следващия ден, след 40 часово изкачване и принудителен бивак на открито.[13] Изкачването е направено без използване на бутилиран кислород.

Следващи опити и изкачвания[редактиране | edit source]

Рупалската стена

Второто изкачване е от страната на Диамир, през 1962, от немска експедиция. Този маршрут сега е известен като "стандартният път" и минава от лявата страна на стената. Средата се избягва заради ледниците и лавините.

През 1970 г. Райнхолд Меснер и Гюнтер Меснер достигат върха през трудната Рупалска стена. Това изкачване е епично, те не успяват да слязат по същия път и се спускат през стената на Диамир, където Гюнтер е убит от лавина. Неговите останки са намерени през 2005 година. През 1978 Райнхолд Меснер се завръща и прави първото напълно соло изкачване на върха. През 1984 французойката Лилиан Барар става първата жена, изкачила Нанга Парбат.

През август 2005 година пакистански военни хеликоптери спасяват алпиниста от Словения Томаш Хумар, който прекарва 6 дни на височина 5900 метра, където е бил блокиран от лошото време в снежна пещера.[14] Това е една от малкото успешни спасителни акции на такава височина. През септември същата година Винс Андерсън и Стийв Хаус осъществяват много бързо изкачване носейки само леко оборудване.[15]

През месец юли 2006 година Хосе Антонио Делгадо Сукре, алпинист от Венецуела, умира няколко дни след като е покорил върха поради лошото време, което не му позволява да слезе в продължение на 6 дни. Той е един от малкото латиноамерикански алпинисти, успели да изкачат поне 5 осемхилядника.[16] Част от експедицията е заснета на филм.[16][17].

Върховете около Нанга Парбат[редактиране | edit source]

Върхове на Нанга Парбат
Нанга Парбат 8125 м
Нанга Парбат, рамото 8070 м
Нанга Парбат, южен връх 8042 м
Нанга Парбат, североизточен връх 7910 м
Нанга Парбат, 1 северен връх 7815 м
Нанга Парбат, 2 северен връх 7785 м
Нанга Парбат, Силберзакен 7597 м
Нанга Парбат, източен връх 7530 м
Близки до Нанга Парбат върхове
Мазено 7125 м
Ракиот 7070 м
Чонгра 6830 м
Лейла 5971 м
Рупал 5642 м
Шаигири 5584 м
Панорамна снимка на Нанга Парбат от базовия лагер

Източници[редактиране | edit source]

  1. Sanskrit, Tamil and Pahlavi Dictionaries
  2. Българи изкачиха осемхилядника Нанга в Хималаите
  3. Българският флаг на Нанга Парбат
  4. Neale, Jonathan. Tigers of the Snow. St Martin's Press, 2002. ISBN 0312266235. с. pp.63-64.
  5. Mason, Kenneth. Abode of the Snow. Rupert Hart-Davis, 1955. с. pp.226-228.Reprinted 1987 by Diadem Books, ISBN 978-0-906371-91-6
  6. Neale, pp.123-130
  7. Mason pp. 230-233
  8. Simpson, Joe. Dark Shadows Falling. London, Jonathan Cape, 1997. ISBN 0224043684. с. pp.196-197.
  9. Neale, pp.212-213
  10. Mason pp.236-237
  11. Mason pp.238-239
  12. See Mason p.306.
  13. Sale, Richard и др. Climbing the World's 14 Highest Mountains: The History of the 8,000-Meter Peaks. Seattle, Mountaineers Books, 2000. ISBN 978-0898867275. с. pp.72-73.
  14. Climber rescued from major peak. // BBC News. 10 August 2005. Посетен на 2008-04-22.
  15. Alpinist 15 on the Anderson/House ascent
  16. а б NANGA PARBAT 2006
  17. Mas Alla de la Cumbre - Beyond the Summit

Библиография[редактиране | edit source]

  • Ahmed Hasan Dani, Chilas: The City of Nanga Parvat (Dyamar). 1983. ASIN B0000CQDB2
  • Alpenvereinskarte "Nanga Parbat", 1:50,000, Deutsche Himalaya Expedition 1934.
  • Andy Fanshawe and Stephen Venables, Himalaya Alpine-Style, Hodder and Stoughton, 1995.
  • Audrey Selkeld (editor), World Mountaineering, Bulfinch, 1998.
  • Climbing magazine, April 2006.
  • Karl M. Herrligkoffer: Nanga Parbat 1953. München 1954.
  • Paul Bauer: Das Ringen um den Nanga Parbat 1856–1953. München 1955.
  • Karl M. Herrligkoffer: Der letzte Schritt zum Gipfel. Kampf und Sieg im Himalaya. Reutlingen 1958.
  • Horst Höfler, Reinhold Messner: Nanga Parbat. Expeditionen zum „Schicksalsberg der Deutschen“ 1934–1962. AS-Verlag, Zürich 2002. ISBN 3-905111-83-7
  • Max v. Kienlin: Die Überschreitung. Herbig, München 2003. ISBN 3-7766-2345-4
  • Ralf-Peter Märtin: Nanga Parbat. Wahrheit und Wahn des Alpinismus. Berlin Verlag, Berlin 2002, 2004. ISBN 3-8333-0093-0
  • Reinhold Messner: Alleingang Nanga Parbat. München 1979.
  • Reinhold Messner: Der nackte Berg. Nanga Parbat – Bruder, Tod und Einsamkeit. Piper, München 2002, 2006. ISBN 3-492-24731-8
  • Hans Saler: Zwischen Licht und Schatten. A-1-Verlag, München 2003. ISBN 3-927743-65-8
  • Helfried Weyer, Norman G. Dyhrenfurth: Nanga Parbat, der Schicksalsberg der Deutschen. Karlsruhe 1980.
  • Helmuth Zebhauser: Alpinismus im Hitlerstaat. Gedanken, Erinnerungen, Dokumente. Rother, München 1998. ISBN 3-7633-8102-3

Външни препратки[редактиране | edit source]