Нов историцизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Новият историцизъм е течение в литературната теория, което се развива през 80-те години на ХХ век, главно чрез работата на литературните историци Стивън Грийнблат, Луис Монтроуз, Катрин Галахър, Стивън Оргъл, Питър Сталибрас, Джонатан Долимор, Джейн Томпкинс, Джийн Хауард, но си спечелва разпространение и влияние през 90-те години, когато към движението започват да бъдат причислявани и Уолтър Бен Майкълс, Дон Уейн, Артър Мароти, Анабел Патерсън, Дебора Шугър и мнозина други.

Основни положения[редактиране | edit source]

Новите историци се стремят едновременно да разберат произведението през неговия исторически контекст и да разберат културната и интелектуална история през литературата, която документира новата дисциплина в историята на идеите. Мишел Фуко базира неговия подход едновременно върху неговата теория за границите на колективното културно познание и на неговата техника за проучване на широк масив документи, за да се разбере епистемата в определено време. Новият историцизъм е обявен за по-неутрален подход към историческите събития и за чувствителен към различните култури. Харолд Арам Веесер, в предговора на прочут сборник с есета, озаглавен Новият историцизъм (1989)[1], отбелязва, че основните положения, които се появяват непрекъснато в Новия историцизъм са:

  • всеки експресивен акт е въвлечен в мрежа от материални практики;
  • всеки акт на демаскиране, критика и опозиция използва инструментите, които осъжда и рискува да падне жертва на практиката, която излага;
  • литературните и не-литературните „текстове“ се разпространяват неразделимо;
  • никакво говорено, въображаемо или архивно не дава достъп до стабилни и неизменни истини, нито изразява някаква неизменна човешка природа;
  • критичен метод и език, адекватен да представи една капиталистическа култура, участва в икономиката, която описва [2].

Вдъхновители[редактиране | edit source]

Новият историцизъм може да бъде видян като постмодерно и отвъдатлантическо продължение на 'културния материализъм' - концепцията, добила популярност във Великобритания след средата на ХХ в.[3]

По отношение на историцизма и политическите интерпретации Новият историцизъм е задължен на марксизма. Но докато марксизмът (поне в своите по-груби форми) гледа на литературата като част от една „суперструктура“ („надстройка“), в която се проектира икономическата „основа“ (тоест материалните отношения на продукцията), привържениците на Новия историцизъм се стремят да заемат по-нюансирана гледна точка, гледайки на литературата не само като на класово относима, но като я разширяват по отношение на социума по-общо. Тази гледна точка произтича главно от Мишел Фуко и неговата работа в критическата теория (главно книгите му История на лудостта в класическата епоха, 1961, и Археология на знанието, 1969), а също от трудовете на антрополога Клифърд Гиърц Интерпретация на културата (1973) и Локална наука (1983).

Хронология[редактиране | edit source]

  • 1980 – Стивън Грийнблат публикува сборника си със студии върху английската ренансова култура Renaissance Self-Fashioning: from More to Shakespeare, считан за първи манифест на движението,
  • 1982 – влиятелното литературоведско списание „Genre“ отпечатва брой, посветен на Новия историцизъм,
  • 1983 – започва да излиза ново списание - „Representations“, нещо като орган на движението,
  • 1988 – Грийнблат публикува книгата си Shakespearean Negotiations: The Circulation of Social Energy in Renaissance England,
  • 1989 – под редакцията на Веесер излиза сборникът The New Historicism,
  • 1994The New Historicism Reader – вторият влиятелен сборник с текстове под редакцията на Веесер.

В България[редактиране | edit source]

Българският литературовед Йордан Ефтимов оценява ползата на Новия историзъм преди всичко с оглед разглеждането на художествената литература като съвсем не невинно занимание:

„Това, което е особено полезно за съвременното българско литературознание, е, че ако следваме тази концепция за литературата, ние не би трябвало да мислим, че идеологията е нещо привнесено в нея. Че има някаква „чиста” литература, която обаче понякога става заложник на властта и идеологията. Защото литературата е продукт на историята, но също е и неин автор.“[4]

Критика[редактиране | edit source]

Харолд Блум критикува Новия историцизъм, защото води до редуциране на литературата в бележка под линия на историята и че не обръща никакво внимание на детайлите от поетиката при анализа на литературните произведения.

Критическа реакция на Новия историцизъм, представен от есетата в едноименния сборник, е засвидетелствана от Стенли Фиш с неговия текст „Млади и неспокойни“, поместен в края на самата книга. Изводът е, че след като „методологията на Новия историцизъм (за разлика от отговорите, които той дава на едни всъщност съвсем традиционни въпроси) в крайна сметка не е различна от всяка друга, то твърдението му, че е политически ангажиран по начин, по който другите историцизми не са, не може да бъде удържано“[5]. Kритични методологически забележки формулира и Хейдън Уайт в последното есе от същия сборник[6].

В популярна форма неодобрение към Новия историцизъм е изказал публично и романистът Майкъл Крайтън. В лекция през 2002 г. той заявява, че Новият историцизъм е заразен от употребата на крещяща спекулация, която превръща критиката в трудна или невъзможна за традиционната логика и фактологични критерии:

„вашият анализ на причините за Първата световна война може да бъде дискутиран от други авторитети /власти/. Но вашето есе в стила на Новия историцизъм, което включва вашата собствена фантазия за това какво би било, ако се бяхте били в Първата световна... добре, това е неоспоримо. И дори още по-добре, какво ще кажете за теория за произхода на войната започваща от палеолитния човек в пещерите? Това вече е наистина неоспоримо“.[7]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Veeser H. (ed.) The New Historicism, London: Routledge, Chapman and Hall, 1989; съдържа 19 есета от автори с разнородни възгледи (не само новоистористки)
  2. Veeser H., Opp. cit., „Introduction“, p. xi.
  3. Евгения Панчева. (2005), „Нов историзъм и културен материализъм“. В: Теория на литературата, София: Колибри, с. 483-96
  4. Йордан Ефтимов, „Връзката интимна на шепота със барабаните на химна“: Христо Фотев в новоисторически прочит“, Littera et Lingua, Есен 2010
  5. Стенли Фиш, „Млади и неспокойни“. В: Няма такова нещо като свободното слово, София: Критика и хуманизъм, 2003, с. 326-345; виж още с.41-2, 358.
  6. Хейдън Уайт, „Новият историзъм: един коментар“. - сп. Литературата, год. 3 (1996), кн. 1, с.42-58.
  7. Michael Crichton, „Why Speculate?“, лекция пред International Leadership Forum, Ла Хоя, Калифорния, 26 април 2002 г.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Джийн Хауард, „Новият историзъм в изследванията върху Ренесанса“. (Превод от английски Евгения Панчева). - Литературна мисъл, 1991, кн.7, 149-174.
  • Стивън Грийнблат, „Невидими куршуми: ренесансовият авторитет и неговото подриване. „Хенри IV“ и „Хенри V“. (Превод от английски Евгения Панчева). - Литературна мисъл, 1991, кн.7, 175-199.
  • Джонатан Голдбърг, „Умозрения: „Макбет“ и източникът“. - Литературна мисъл, 1991, кн.10, 142-159.
  • Стивън Грийнблат, „Научи се да кълнеш“. (Превод от английски Ангел Игов). - Панорама, 2006, кн.9.
  • Стивън Грийнблат, „Мен, себе си и аз“. (Превод от английски Йордан Ефтимов). - Следва, 2006, кн.14.
На английски
  • Baßler, Moritz (ed.) New historicism: Literaturgeschichte als Poetik der Kultur. Second ed. Tübingen: Francke, 2001.
  • Brannigan, John. New historicism and cultural materialism. Basingstoke: Macmillan Press, 1998.
  • Colebrook, Claire. New literary histories: new historicism and contemporary criticism. Manchester: Manchester University Press, 1998.
  • Fluck, Winfried (Hrsg.). The historical and political turn in literary studies. Tübingen: Narr, 1995.
  • Hawthorn, Jeremy. Cunning passages: new historicism, cultural materialism and Marxism in the contemporary literary debate. London: Arnold, 1996.
  • Hens-Piazza, Gina. The new historicism. Minneapolis: Fortress, 2002.
  • Veeser, H. Aram (ed.). The new historicism reader. London: Routledge, 1994.
  • Veeser, H. Aram (ed.). The New historicism. London: Routledge, 1989.
  • Wilson, Richard and Dutton, Richard (eds.) New Historicism and Renaissance Drama. London: Longman, 1992.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „New Historicism“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.