Валтер Йенс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Валтер Йенс
Walter Jens
WalterJens1.jpg
Валтер Йенс през 2005 г.
Роден 8 март 1923 г.
Починал 9 юни 2013 г. (90 г.)
Професия писател, литературовед, критик
Националност Флаг на Германия Германия
Жанр есе, критика
НаградиНаграда Лесинг“ (1968)
Подпис Walter Jens, Signatur in Zur Antike (1978).jpg
Уебсайт Страница в IMDb
Валтер Йенс в Общомедия

Валтер Йенс (на немски: Walter Jens) е немски филолог, литературен историк, критик, университетски професор и писател.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Валтер Йенс е роден на 8 март 1923 в Хамбург в семейството на банков директор и учителка.

От 1933 г. до полагането на матура Йенс учи в хуманитарната гимназия „Gelehrtenschule des Johanneums“ в родния си град. От 1941 до 1945 г. следва германистика и класическа филология – отначало в Хамбургския университет, а от 1943 г. във Фрайбургския университет. Към неговите преподаватели се числи философът Мартин Хайдегер. Поради заболяване от астма Йенс не е мобилизиран във Вермахта. По времето на националсоциализма става член на Хитлеровата младеж и на Националсоциалистическия студентски съюз. След 1 септември 1942 г. е член на нацистката партия.[1][2]

По време на Втората световна война Йенс получава докторска степен във Фрайбург с теза върху трагедиите на Софокъл. Защитата се провежда в бомбено скривалище. Валтер Йенс се хабилитира на 26-годишна възраст в Тюбингенския университет с труда „Тацит и свободата“

От 1950 г. Валтер Йенс се числи към свободното литературно сдружение Група 47 – през същата година си създава име на белетрист с романа „Не. Светът на обвиняемите“ (Nein. Die Welt der Angeklagten). Характерна черта на литературните му творби е интерпретацията на текущи събития с поглед към миналото.

През 1956 г. Йенс е назначен за извънреден професор по класическа филология в Тюбингенския университет. През 1962 г. става редовен член на Немската академия за език и литература в Дармщат. От 1963 до 1988 г. Йенс завежда катедрата по Обща реторика в Тюбингенския университет, пост, създаден специално за него.

От 1963 г. под псевдонима „Момос“ Валтер Йенс публикува всяка седмица телевизионни прегледи за в-к Ди Цайт. От 1965 г. е член на Свободната академия на изкуствата в Хамург.

От 1976 до 1982 г. е президент на международния ПЕН-клуб в Германия. От 1989 до 1997 г. е президент на Художествената академия в Берлин, а впоследствие – почетен президент. От 1990 до 1995 г. е председател на Фондация Мартин Нимьолер.

През 80-те години Валтер Йенс страда от депресия. През 2004 г. се установява, че е болен от деменция. Валтер Йенс умира през 2013 г. на 90-годишна възраст[3][4].

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Белетристика[редактиране | редактиране на кода]

  • Das weiße Taschentuch, 1947
  • Nein. Die Welt der Angeklagten. Roman, 1950
  • Der Blinde. Erzählung, 1951
  • Vergessene Gesichter. Roman, 1952
  • Der Mann, der nicht alt werden wollte. Roman, 1955
  • Das Testament des Odysseus, 1957
  • Ilias und Odyssee. Nacherzählt, 1958
  • Herr Meister. Dialog über einen Roman, 1963
  • Die Verschwörung, 1969
  • Der tödliche Schlag, 1974
  • Der Fall Judas, 1975
  • Der Ausbruch. Libretto, 1975
  • Der Untergang. Nach den Troerinnen des Euripides, 1982
  • Die Friedensfrau. Nach der Lysistrate des Aristophanes, 1986
  • Der Teufel lebt nicht mehr, mein Herr! Erdachte Monologe, imaginäre Gespräche, 2001

Студии[редактиране | редактиране на кода]

  • Hofmannsthal und die Griechen, 1955
  • Statt einer Literaturgeschichte. Dichtung im zwanzigsten Jahrhundert, 1957
  • Die Götter sind sterblich, 1959
  • Deutsche Literatur der Gegenwart. Themen, Stile, Tendenzen, 1961
  • Zueignungen. 11 literarische Porträts, 1962
  • Fernsehen, Themen und Tabus. Momos 1963–1973, 1973
  • Republikanische Reden, 1976
  • Eine deutsche Universität. 500 Jahre Tübinger Gelehrtenrepublik, 1977 (mit Inge Jens)
  • Ort der Handlung ist Deutschland. Reden in erinnerungsfeindlicher Zeit, Walter Jens (Hrsg.), 1981
  • Momos am Bildschirm. 1973–1983, 1984
  • Kanzel und Katheder. Reden, 1984
  • Dichtung und Religion. Pascal, Gryphius, Lessing, Hölderlin, Novalis, Kierkegaard, Dostojewski, Kafka, 1985 (mit Hans Küng)
  • Deutsche Lebensläufe in Autobiographien und Briefen, 1987 (mit Hans Thiersch)
  • Nationalliteratur und Weltliteratur, von Goethe aus gesehen. Essay, 1988
  • Feldzüge eines Republikaners. Ein Lesebuch, 1988
  • Reden. Kiepenheuer, 1989
  • Juden und Christen in Deutschland. 3 Reden, 1989
  • Dichter und Staat. Über Geist und Macht in Deutschland; eine Disputation zwischen Walter Jens und Wolfgang Graf Vitzthum, 1991
  • Einspruch. Reden gegen Vorurteile, 1992
  • Mythen und Dichter. Modelle und Variationen; vier Diskurse, 1993
  • Anwälte der Humanität. Thomas Mann, Hermann Hesse, Heinrich Böll, 1993 (mit Hans Küng)
  • Vergangenheit – gegenwärtig. Biographische Skizzen, 1994 (mit Inge Jens)
  • Menschenwürdig sterben. Ein Plädoyer für Selbstverantwortung, 1995 (mit Hans Küng)
  • Dialog mit Hans Küng. Mit Hans Küngs Abschiedsvorlesung, 1996
  • Macht der Erinnerung. Betrachtungen eines deutschen Europäers, 1997
  • Aus gegebenem Anlaß: Texte einer Dienstzeit, 1998
  • Kindlers Neues Literatur-Lexikon. Hrsg.: Walter Jens, 2001
  • Pathos und Präzision. Acht Texte zur Theologie, 2002
  • Frau Thomas Mann. Das Leben der Katharina Pringsheim, 2003 (mit Inge Jens)
  • Katias Mutter. Das außerordentliche Leben der Hedwig Pringsheim, 2005 (mit Inge Jens)
  • Auf der Suche nach dem verlorenen Sohn. Die Südamerika-Reise der Hedwig Pringsheim 1907/08, 2006 (mit Inge Jens)
  • Unser Uhland. Tübinger Reden, 2013 (mit Hermann Bausinger)

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]