Вернер Кемпф

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вернер Кемпф
Bundesarchiv Bild 101I-022-2929-01, Russland, Generäle bei Besprechung (cropped).jpg
Вернер Кемпф
Информация
Звание Генерал от танковите войски
Служба 1905 – 1918; 1919 – 1945 г.
Служил на Flag of the German Empire.svg Германска империя
Flag of Germany (3-2 aspect ratio).svg Ваймарска република
Flag of the German Reich (1935–1945).svg Нацистка Германия
Род войски War Ensign of Germany (1903-1918).svg Райхсхер (1918)
War Ensign of Germany (1921-1933).svg Райхсвер (1932)
Balkenkreuz.svg Вермахт (1945)
Войсково поделение танкови войски
Командвания 6-та танкова дивизия
4-та танкова дивизия
Войни Първа световна война
Втора световна война

Роден
Починал
6 януари 1964 г. (77 г.)
Националност Flag of Germany (3-2 aspect ratio).svg Германец
Портал  Портална икона   Втора световна война
Вернер Кемпф в Общомедия

Вернер Кемпф (на немски: Werner Kempf) е немски офицер, генерал от танковите войски по време на Втората световна война.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот и Първа световна война (1914 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

Вернер Кемпф е роден на 9 март 1886 г. в Кьонигсберг, Източна Прусия. На 18 август 1906 г. се присъединява към имперската армия като офицерски кадет. Участва в Първата световна война,[1] където в началото на 1916 г. е издигнат в звание хауптман, а в последната година на войната – прехвърлен в генералния щаб на армията.[2]

Междувоенен период[редактиране | редактиране на кода]

След войната за кратко е част от Фрайкорпс, а при сформирането на Райхсвера – зачислен към щаба на батальон от 4-ти пехотен полк. От 1 май 1922 г. е прехвърлен в щаба на 2-ри военен окръг. През 1926 г. служи последователно в 1-ви санитарен батальон, разположен в Кьонигсберг и като началник на 2-ра рота от 1-ви моторизиран батальон.[2] На 1 октомври 1928 г. дори прехвърлен в инспектората на моторизираните войски[2], където заема длъжността началник на отдел. Вследствие той е отговорен за разработките на тежка шест колесна и лека разузнавателна кола.[3]

По-късно е прехвърлен в Мюнхен, където от 1 февруари 1932 г. заема длъжност командир на моторизираните войски в 7-ми военен окръг. През април на следващата година дори издигнат в звание подполковник.[2]

На 1 юни 1934 г. е назначен за началник-щаб на инспектората на моторизираните войски, а през следващата година отново е издигнат в звание, но този път полковник. На 1 юни 1936 г. става и инспектор на моторизираните войски, а през есента на 1938 г. – назначен за командир на 4-та танкова бригада.[2]

Втора световна война (1939 – 1945)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1939 г. е възпроизведен в звание генерал-майор и командир на дивизия „Кемпф“, основа на бъдещата 10-та танкова дивизия[1] представляваща смесена формация от редовни и СС войски. Под негово ръководство подразделението участва в Полската кампания.[4]

През октомври 1939 г. Кемпф е назначен за командир на 1-ва лека дивизия, но от 18-ти на същия месец тя е преобразувана и преименувана на 6-та танкова дивизия, а той става първия ѝ командир.[2]

Битка за Франция (1940)[редактиране | редактиране на кода]

Заедно с дивизията участва в битката за Франция, като част от танкова група „Клайст“. На 15 май, часове преди да загуби оперативната си свобода, фон Клайст нарежда на Кемпф да проведе нова атака за овладяване на предмостие на река Маус. Атаката започва в 5 ч. сутринта и до 930 ч. отбраната е преодоляна в дълбочина. За да доразвие постигнатия си успех Кемпф не изчаква преминаването на всички подразделения, а сформира специална група „фон Есебек“. Формацията навлиза дълбоко в противниковия тил, а изненаданите френски войски не оказват почти никаква съпротива. На следващия ден формации от танковите групи Гудериан и Клайст достигат Монкорнет, което води до колапс на френския централен фронт при река Маус.[5]

Затова на 3 юни 1940 г. той е награден с Рицарски кръст, за взетото участие в бойните действия във Франция.[2]

Операция „Барбароса“ (1941)[редактиране | редактиране на кода]

На 6 януари 1941 г. поема 48-ми моторизиран корпус[1], а три месеца по-късно е издигнат в звание генерал от танковите войски. На този пост участва в операция Барбароса, нападението над Съветския съюз[2] в боевете при Дубно, Ровно, Бердичев, Уман и Киев, но бива прехвърлен през октомври към група армии „Център“, където взема участие в боевете при Москва, Брянски сектор. До края на януари 1942 г. участва дори и в защитните боеве край Курск.[6]

На 10 август 1942 г. е награден с Рицарски кръст с дъбови листа, за участието му в бойните действия на Източния фронт.[2]

На 17 февруари 1943 г. получава командването на оперативна група[7], преименувана на 21-ви на негово име[8].

Битка при Курск[редактиране | редактиране на кода]

Вернер Кемпф (в дясно) по време на дискусия с генерал Херман Брайт (централно), 1943 г.

С подразделението, в състав 3-ти танков корпус, 42-ри корпус и корпус „Раус“, участва в битката при Курск и защитава десния фланг на 2-ри СС танков корпус.

Настъплението на оперативната група е източно от Северский Донец. Между 6 и 8 юли са преодолени първите двете основни защитни линии.[8] В следващите дни темпа на настъпление намалява, а на оперативната група се налага да отразява редица контраатаки.

Оперативна група Кемпф поема част от главния удар на съветско контранастъпление с кодово название „генерал Румянцев“. Съветските войски пробиват отбраната между подразделението и 4-та танкова армия, заобикалят Харков от север и се насочват към Полтава (с крайна цел мостовете над Днепър, разположени между Киев и Запорожие, за да се изолира група армии „Юг“). В течение на бойните действия група Кемпф се оказва изолирана от 4-та танкова армия, а Вернер Кемпф получава заповед за задържане на Харков на всяка цена.[9]

От 13 август изправен пред атаки от север и запад Кемпф издава заповед за подготовка на евакуация. След намесата на Хитлер, заповедта е отменена. На 22 август, изправен пред опасност от обкръжение Кемпф заповядва евакуация на града. Под натиск на фюрера, Манщайн го освобождава от поста му същия ден.[9]

До края на войната[редактиране | редактиране на кода]

След като е снет от командването на оперативна група „Кемпф“ е изпратен в резерва.[2]

Между 1 май и 20 август 1944 г. заема поста командващ на германските войски в райхскомисариат Остланд.[7][1] На 1 септември 1944 г. е изпратен отново в резерва.[2]

Между 6 октомври и 4 декември 1944 г. е назначен за командир на германските войски разположени във Вожките планини.[7][4] До края на войната не получава ново назначение, а в края ѝ е пленен.

След войната[редактиране | редактиране на кода]

Остава в плен до 1947 г., когато е освободен.[2] Умира на 6 януари 1964 г. в Бад Харцбург, Германия.[1]

Военна декорация[редактиране | редактиране на кода]

Използвана литература[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • ((en)) Dunn, Walter Scott. Kursk: Hitler's gamble, 1943. Greenwood Publishing Group, 1997. ISBN 0275957330.
  • ((de)) Frieser, Karl-Heinz и др. The Blitzkrieg legend: the 1940 campaign in the West. Naval Institute Press, 2005. ISBN 1591142946.
  • ((en)) Kurowski, Franz. Panzer Aces: German Tank Commanders in World War II. Stackpole Books, 2004. ISBN 0811731731.
  • ((en)) Lannoy, Francois de и др. Panzertruppen: Les Troupes Blindees Allemandes German Armored Troops 1935 – 1945. Heimdal, 2001. ISBN 2840481510.
  • ((en)) Mitcham, Samuel W.. The Panzer Legions: A Guide to the German Army Tank Divisions of World War Two and Their Commanders. Stackpole Books, 2007. ISBN 081173353X.
  • ((en)) Sydnor, Charles W.. Soldiers of destruction: the SS Death's Head Division, 1933 – 1945. Princeton University Press, 1990. ISBN 0691008531.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Lannoy 2001, стр. 61
  2. а б в г д е ж з и к л м Kempf, Werner. // www.lexikon-der-wehrmacht.de. Посетен на 19 април 2009 г..
  3. Kurowski 2004, стр. 429
  4. а б Mitcham 2007, стр. 76 – 77
  5. Frieser 2005, стр. 222 – 223
  6. Lannoy 2001, стр. 139
  7. а б в Вернер Кемпф. // Кто был кто в Третьем рейхе. Биографический энциклопедический словарь. М., 2003. Посетен на 24 април 2009 г..
  8. а б Dunn 1997, стр. 61 – 62
  9. а б Sydnor 1990, стр. 292 – 294

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]