Дафни дю Морие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дафни дю Морие
Daphne du Maurier
Young Daphne du Maurier.jpg
Родена 13 май 1907 г.
Починала 19 април 1989 г. (81 г.)
Професия писател
Националност Флаг на Англия Англия,
Флаг на Великобритания Великобритания
Активен период 1931 – 1989
Жанр роман
Награди Кавалер на Ордена на Британската империя
Съпруг Фредерик Браунинг (1932 – 1965)
Уебсайт dumaurier.org
Страница в IMDb
Дафни дю Морие в Общомедия

Дафни дю Морие (на английски: Daphne du Maurier), по титла лейди Браунинг, е английска писателка и драматург.

Независимо, че е определяна като авторка на романтични истории, нейните творби рядко се отличават със стандартен щастлив край и са описвани по-скоро като мрачни и съдържащи отенъци на паранормалното. Бестелърите ѝ първоначално не са възприемани сериозно от критиците, но след това ѝ печелят репутацията на майстор в разказването на истории. Част от произведенията на Дафни дю Морие са успешно адаптирани като филми. Сред тях са романите Ребека и Ямайка, както и разказите Птиците и Don’t Look Now.

Морие прекарва голяма част от живота си в Корнуол, където са базирани и нейните романи. С нарастването на славата, благодарение на романите ѝ и филмите, направени по тях, авторката води все по-усамотен начин на живот.

Баща ѝ е известният актьор Джералд дю Морие, а дядо ѝ е артистът и авторът на карикатури Джордж дю Морие.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Дафни дю Морие е родена в Лондон. Тя е втората от трите дъщери на видния актьор сър Джералд дю Морие и съпругата му, актрисата Мюриел Бомонт[1]. Дядо ù е Джордж дю Морие – автор и карикатурист на списание Пънч, създател на известната по това време новела Tribly. По-голямата ѝ сестра Анджела също е писателка, а Джеан – по-малката ѝ сестра, е художничка.

Връзките на семейството ѝ помагат на Дафни да започне своята кариера в литературата. Първият ѝ разказ – Любящият дух (The Loving Spirit) – е публикуван през 1931 г. Баща ѝ е братовчед на Нико, Джак, Питър, Джордж и Майкъл Девис, които впоследствие се превръщат в прототипи на героите в Питър Пан. Като дете Дафни среща едни от най-големите звезди в театъра, благодарение на популярността на своя баща.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Дафни дю Морие се омъжва за майор Фредерик Браунинг през 1932 година и има от него три деца: Теса, Флавиа и Кристиан. Биографите на авторката отбелязват, че на моменти бракът им е доста хладен и че Морие е отчуждена към децата си, особено към момичетата, по време на своята работа.[2] [3]Фредерик Браунинг умира през 1965 година. След смъртта му Дафни дю Морие се мести в Корнуол, където се развива и действието в романа ѝ Къщата на брега.

Писателката често е описвана като резервиран, саможив човек, който рядко се показва в обществото и почти не дава интервюта[3]. Изключение от това прави периодът след пускането на филма A Bridge Too Far по едноименния роман на Корнелиус Райън – продукцията показва живота на съпруга ѝ в не особено благоприятна светлина. Афектирана от това, авторката пише до вестниците, порицавайки съдържанието на филма.[4] Извън светлините на прожекторите обаче, познатите на Дафни дю Морие я описват като топъл човек с голямо чувство за хумор. Тя даже е била често домакиня на организираните в къщата в Корнуол събития.

Бисексуалност[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на авторката през 1989 година в публичното пространство се появяват слухове за нейната бисексуалност.[2] Те твърдят, че писателката е имала афера с Гертруд Лорънс и е била привлечена от Елън Дабълдей, съпругата на американския издател на Морие, Нелсън[3]. В своите спомени Дафни записва, че баща ѝ винаги е искал да има момче[2] и че на нея, бидейки мъжкарана, ѝ се е искало да бъде момче също.

В кореспонденцията, която семейството ѝ предоставя на Маргарет Форстър, за да завърши биографията на Морие, авторката обяснява своята уникална гледна точка към сексуалността си. Дафни описва, че в нейния характер са вплетени два различни темперамента – на любящата майка и съпруга (образ, който тя показва на света) и на любовник (с доминиращо мъжко светоусещане). Втората част от себе си писателката крие от всички, макар че именно тя ѝ дава силата, която стои зад всичките ѝ творби. Според биографията ѝ, дю Морие е вярвала, че мъжката сексуална енергия е изпълвала креативния ѝ писателски живот.[5] Форстър твърди, че в кореспонденцията на писателката е станал очевиден хомофобският страх от собствената ѝ природа, който е отключен заради продължителното отхвърляне на бисексуалността.[3]

Децата както на самата Морие, така и на Лорънс възразяват открито срещу предположенията за техните майки. Майкъл Торнтън поддържа тезата, че Форстър изобщо не е познавала Морие, защото тези, които са я познавали, са били наясно, че тя не е лесбийка, въпреки че по природа е доста своеволна[6]. „Менабили, нейната „къща на тайните“, и баща ѝ остават истинските ѝ любови, не Гертруд Лорънс или Елън Дабълдей.“[7]

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Дафни дю Морие умира на 19 април 1989 година (на 81) в къщата си в Корнуол, където са базирани и множество от нейните творби. Тялото ѝ е кремирано и прахът ѝ е разпръснат над урвите на града.[8]

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Романът ѝ Ребека – господарката на Мандърлей (1938) се превръща в една от най-значителните ѝ творби. Произведението става много популярно още при самото му издаване и между 1938 и 1965 г. от него са продадени близо 3 милиона копия. Романът е адаптиран няколко пъти. В САЩ Морие печели Националната награда за литература за любим роман през 1938 г.[9], а в Англия творбата заема 14 място в класацията на BBC Голямото четене за най-обичана книга през 2003 г.[10]

Други значими произведения на Дафни дю Морие са The Scapegoat (1957), Къщата на брега (1968) и Тъй завърши нашата нощ (1946) – действието в нея се развива в Корнуол по време на английската революция.

Сред произведенията ѝ, адаптирани за филмови екранизации, са Ямайка, Заливът на французина, Hungry Hill и Братовчедката Рейчъл (1951). Филмът на Хичкок Птиците от 1963 г. е базиран на интерпретация на една от нейните кратки истории, какъвто е случаят и с филма Don’t Look Now (1973). Относно екранизациите авторката често споменава, че единствените, които харесва, са Ребека на Алфред Хичкок и Don’t Look Now на Никълас Роег. Интерпретацията на Хичкок на Ямайка е отречена както от авторката, така и от режисьора. Причината за това е абсолютното пренаписване на края поради егото на Чарлз Лотън – главният герой, който настоявал финалът да бъде приспособен към него.

Морие също намира, че Оливия де Хавиланд е неподходящо избрана за ролята на отрицателната героиня във филма Братовчедката Рейчъл[11]. Писателката по-късно съжалява и за избора си на Алек Гинес за филма The Scapegoat, който тя частично финансира[12]. Затова пък адаптацията на Заливът на французина от 1944 година постига извънреден успех.

Морие често е смятана за писател романтик[13], макар че тя самата отхвърля това определение. Произведенията ѝ рядко имат щастлив финал и по-скоро се характеризират със злокобни мотиви и отсенки на паранормалното. В списание The Observer например пишат за нея, че „Дю Морие беше господарка на умерената неопределеност. Тя не желаеше да остави на мира умовете на своите читатели, искаше загадките да се запазят, искаше творбите ѝ да ни преследват дори след техния финал.“[14]

Mary Anne (1954) е художествен преразказ на историята на нейната пра-прабаба, Мари Ан Кларк (по баща Томпсън), живяла между 1776 и 1852 година, която в периода 1803 – 1808 година е метреса на Фредерик Аугустус, херцог на Йорк (1763 – 1827), известен като „великият стар херцог на Йорк“ от известна детска английска песничка.

Главният персонаж в последната ѝ книга – Rule Britania (1972), е остаряваща и ексцентрична актриса, чийто прототип най-вероятно е Гладис Купър, на която е посветена и книгата. Произведението е трактовка на негодуванието на англичаните по повод засилващото се американско влияние.

В своите разкази Морие дава свобода на по-тъмната част от своето въображение. Птиците, Don't Look Now, The Apple Tree и The Blue Lenses са прецизно предадени истории на ужаса, които еднакво шокират и изненадват нейната публика. Както пише Маргарет Форстър, нейната биографка: „Тя покриваше и задоволяваше както всички съмнителни критерии на популярната художествена проза, така и стриктните изисквания на „истинската литература“.

Скорошното откритие на колекцията от забравени разкази на Морие показва някои особености на по-зрялото ѝ писане. Разказите са писани, когато тя е на 21 години. Един от тях – The Doll – е готическа история за обсесията на младо момиче по механична мъжка секс-кукла. Според сина на Морие Китс Браунинг този разказ е „доста напредничав за времето си“.[15]

Творбите на писателката са открити от Ан Уилмор - съсобственик на книжарницата в родния град на Морие – Корнуол. „Старая се да направя достъпно за публиката всичко изпод перото на Морие. Също така съм страстен колекционер“. Дълго време Уилмор следи с изострено внимание каталози на книжари, търсейки изгубените разкази на Морие. През годините разказите на писателката са публикувани редовно в британски и американски женски списания.[16]

На по-късен етап от живота си Дафни дю Морие пише и нехудожествена литература, включително няколко биографии, сред които и една на нейния баща – Джералд. The Glass Blowers (1962) проследява дирите на френското потекло на писателката и дава ярко описание на Великата френска революция. Къщата на брега (1969) съчетава елементи на психологическо пътуване във времето с опасностите от използването на психотични наркотици. Романът представя трагическа любовна история в Корнуел през 14 век.

Пиеси[редактиране | редактиране на кода]

Дафни дю Морие е авторка на три пиеси – адаптация по романа ѝ Ребека, The Years Between и September Tide.

Адаптацията на „Ребека“ се играе в Queen’s Theatre в Лондон на 5 март 1970 година. Продукцията е дело на Джордж Девайн и в нея участват Селия Джонсън и Маргарет Рутерфорд. В края на месец май, след серия от 181 представления, пиесата се мести в Strand Theatre с Джил Фърс и Мери Мерол в главните роли. Там се изиграват още 176 представления.

През лятото на 1943 Дафни дю Морие започва да пише драмата The Years Between, вдъхновена от автобиографични детайли от собствения си живот. Сюжетът представя неочакваното завръщане на офицер, смятан за убит на фронта и който, прибирайки се, намира, че съпругата му е заела неговото място като член на парламента и е започнала любовна връзка с местен фермер. Първоначално пиесата е поставена в Opera House в Манчестър през 1944, а на 10 януари 1945 година е преместена в Wyndham's Theatre. В нея участват Нора Суинбьорн и Клайв Брук, а самото представление се превръща в хит и бива играно 680 пъти. След доста години на забвение, пиесата е поставена на сцена отново през 2007 година от Каролин Смит в Orange Tree Theater в Ричмънд.

September Tide носи най-голям драматургичен успех на своята авторка. Сюжетът представя аферата между Стела, жена на средна възраст, и нейния доведен син. Образът на главната героиня има за прототип Елън Дабълдей и представя това, което Елън би могла да стане в английска обстановка и при различно стечение на обстоятелствата. Пиесата се играе в Aldwych Theater от 15 декември 1948 година и главната роля изпълнява актрисата Гертруд Лорънс. След серия от 267 представления, September Tide спира да се играе в началото на август 1949.

Титли[редактиране | редактиране на кода]

Дафни дю Морие е известна под това си име между 1907 и 1932 година, макар че продължава да подписва творбите си с него и след това. През 1932 година тя става госпожа Фредерик Браунинг.

Кралицата удостоява Морие с Орден на Британската империя[17] през юни 1969 година и оттогава е известна като лейди Браунинг. Тази титла е всъщност рицарски орден, връчван в Англия на хора с особени постижения. Дафни приема, но никога не използва титлата „Дейм“. Според Маргарет Фостър писателката не казва на никого за отличието и дори собствените ѝ деца научават за него от вестниците. „Тя си мисли да се престори на болна за церемонията, но децата ѝ настояват, че това би било полезно за следващите поколения. Затова отива на връчването на отличието, макар че тихо се измъква веднага след официалната част, за да избегне вниманието на медиите.“[18]

Обвинения в плагиатство[редактиране | редактиране на кода]

Скоро след публикуването на романа Ребека в Бразилия, местният критик Алваро Линс и други читатели на книгата отбелязват множеството сходства с романа The Successor (1934) на бразилската авторка Каролина Набуко. Според Набуко и нейния редактор са копирани както основната сюжетна линия, така и цели ситуации и диалози.[19] Дю Морие и издателят ѝ отричат обвиненията, посочвайки, че набедените за плагиатствани части са доста често срещани.[20]

Вестник Ню Йорк Таймс публикува на 6 ноември 2002 година статия по повод на дебата.[21]В нея пише, че според спомените на Набуко, когато филмът на Хичкок „Ребека“ е представен за първи път в Бразилия, американското телевизионно студио United Artist иска от бразилската авторка да подпише документ, че сходствата между двата продукта са просто съвпадение. Каролина Набуко отказва.[22] Таймс цитира още, че Каролина Набуко е превела романа си на френски език и го е изпратила на едно издателство в Париж. След като Ребека постига световен успех, бразилската писателка научава, че същото издателство е пуснало в печат и книгата на Морие. Вестникът посочва още, че сюжетът и част от епизодите на двете произведения са идентични.

Франк Бейкър вярва, че дю Морие е плагиатствала неговия роман The Birds от 1936 в романа си The Birds през 1952. Дафни дю Морие работи като читател на ръкописи към издателството, което публикува произведението на Бейкър и то по времето на неговото публикуване. След реализацията и успеха на едноименния филм на Хичкок през 1963, Франк Бейкър започва скъпо съдебно дело срещу Universal Studios, въпреки че е посъветван да не го прави.[23]

Културни референции[редактиране | редактиране на кода]

  • English Heritage, благотворителната фондация, която поддържа над 400 от историческите сгради в Англия, предизвиква скандал през юни 2008 година с отказа си да постави паметна плоча на името на Морие на къщата в Хампстед. През 2011 година плоча все пак е поставена в Хампстед, но от друга организация.[24]
  • Мори е една от петте Woman of Acihevement, избрани за комплект от британски марки през август 1996 година.
  • През 2013 година внукът на Морие, Нед Браунниг, пуска на пазара колекция от мъжки и дамски часовници, базирани на образите в романа Ребека. Колекцията носи името du Maurier Watches.[25]
  • Диалогът във филма Morning Patrol (на режисьора Никос Николайдис) от 1987 година съдържа откъси, взети от публикувани творби на Морие.
  • Образът на Беделия дю Морие в телевизионната поредица Ханибал е кръстен на Морие, тъй като създателят на сериала, Брайън Фулър, е фен на Алфред Хичкок, който пък от своя страна адаптира две от творбите ѝ във филмови продукции.[26]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Дафни дю Морие на фона своя дом във Ферисайд (Уелс, 1931 г.)

Самостоятелни романи[редактиране | редактиране на кода]

  • The Loving Spirit (1931)
  • I'll Never Be Young Again (1932)
  • The Progress of Julius (1933)
  • Jamaica Inn (1936)
    Ямайка, изд. „Сл. Атанасов“ (1942), прев. Юлий Генов
    Ямайка, изд. „Петекс“ (1992), прев. Юлий Генов
  • Rebecca (1938)
    Господарката на Мандерлей, изд. „М. Г. Смрикаров“ (1940), прев. Здравко Подвързачов
    Ребека – господарката на Мандърлей, изд. „Петекс“ (1991), прев. Здравко Подвързачов
    Ребека – господарката на Мандърлей, изд. ИК „Бард“, София (2002), прев. Здравко Подвързачов
  • Castle d'Or (1940) – със сър Артър Куилър-Коуч
  • Come Wind, Come Weather (1940)
  • Frenchman's Creek (1941)
    Заливът на французина, изд.: ИК „Жар“, София (1992), прев. Светла Ракшиева
  • Hungry Hill (1943)
  • Spring Picture (1944)
  • The King's General (1946)
    Тъй завърши нашата нощ, изд. „Златорогъ“ (1991), прев. Сидер Флорин
  • The Parasites (1949)
  • My Cousin Rachel (1951)
    Братовчедката Рейчъл, изд.: ИК „Жар“, София (1992), прев. Светла Ракшиева
  • Mary Anne (1954)
  • The Scapegoat (1957)
    Изкупителна жертва, изд. Фама, София, 2005
  • The Glass Blowers (1962)
  • The Flight of the Falcon (1965)
  • The House on the Strand (1968)
    Къщата на брега, изд.: ИК „Младеж“, София (1992), прев. Вилиана Данова
  • Rule Britannia (1972)

Разкази[редактиране | редактиране на кода]

Сборници[редактиране | редактиране на кода]

  • Come Wind, Come Weather (1940)

Документалистика[редактиране | редактиране на кода]

  • Gerald: A Portrait (1935)
  • The Du Mauriers (1937)
  • The Young George du Maurier: A Selection of Letters, 1860 – 67 (1952)
  • The Infernal World of Branwell Bronte (1960)
  • Vanishing Cornwall (1967)
  • Golden Lads: Sir Francis Bacon, Anthony Bacon and their friends (1975)
  • The Winding Stair: Francis Bacon, His Rise and Fall (1976)
  • Myself When Young: The Shaping of a Writer (1977) – издаден и като „Growing Pains
  • Rebecca Notebook: And Other Memories (1981)
  • Enchanted Cornwall (1989)
  • Letters from Menabilly: Portrait of a Friendship (1993)
  • Double in the Fiction of R.L. Stevenson, Wilkie Collins and Daphne Du Maurier (2003) – с Натали Аби-Изи и Уилки Колинс

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Профил на Дафни дю Морие от Ричард Кели в есето „The World of the Macabre: The Short Stories“ от 1987, стр. 123 – 140
  2. а б в Питър Конради в "Women in love: The fantastical world of the du Mauriers", 1 март 2003
  3. а б в г Маргарет Форстър в: Daphne du Maurier: The Secret Life of the Renowned Storyteller, Chatto & Windus.
  4. Judith CookDaphne, Bantam Press
  5. Daphne du Maurier, Myself When Young, Victor Gollancz.
  6. Michael Thornton, "Daphne's terrible secret", The Mail Online, 11 May 2007
  7. Майкъл Торнтън (11 май 2007). "Daphne's terrible secret". London: Daily Mail.
  8. Wilson, Scott. Resting Places: The Burial Sites of More Than 14,000 Famous Persons, 3d ed.: 2 (Kindle Location 13209). McFarland & Company, Inc., Publishers. Kindle Edition.
  9. „Book About Plants Receives Award: Dr. Fairchild's 'Garden' Work Cited by Booksellers“, The New York Times, 15 February 1939, page 20. ProQuest Historical Newspapers The New York Times (1851 – 2007)
  10. ВВС, „Голямото четене“, април 2003
  11. Martyn Shallcross, Daphne du Maurier Country, Bossiney Books
  12. Според Ориел Малет в Letters from Menabilly, Weidenfeld & Nicolson, 1993
  13. Интервю за ВВС, 1979
  14. Кейт Калалуей за списание The Observer от 15 април 2007
  15. Матю Бел за The Independent, 20 февруари 2011
  16. Валентин Стоев в "Неиздаваните ранни разкази на Дафни дю Морие вече и в България", 24.01.2012
  17. Маргарет Форстър в биографичната книга „Дю Морие, лейди Дафни“ (1907 – 1989)'
  18. Margaret Forster, Daphne du Maurier, Chatto & Windus, 1993, p. 370, ISBN 0-7011-3699-5
  19. Nabuco, Carolina (1985), A Sucessora (6 ed.), Art, archived from the original on 2 October 2011
  20. В списание „Тайм“ от 2 февруари 1942 в статията „Bull's-Eye for Bovarys“
  21. Лари Ротер за списание „Ню Йорк Таймс“ от 6.11.2002 в статията „Tiger in a Lifeboat, Panther in a Lifeboat: A Furor Over a Novel“
  22. "Rebecca seria brasileira" от 26 октомври 2007
  23. Биографията на Франк Бейкър, 26 февруари 2013, http://www.frankbaker.co.uk/biog.htm
  24. Adrienne Rice. "Daphne du Maurier commemorated in Hampstead - Heritage - Hampstead Highgate Express"Hamhigh.co.uk. Retrieved 2016-04-13.
  25. http://www.dumaurierwatches.com/the-collection.html
  26. Todd VanDerWerff. "Bryan Fuller walks us through Hannibal’s debut season (part 4 of 4) · The Walkthrough · The A.V. Club"Avclub.com.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]