Делчо Сугарев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Делчо Сугарев
български архитект
Роден: 22 декември 1905 г.
Починал: 21 октомври 1998 г. (92 г.)

Делчо Тодоров Сугарев е български архитект, доцент, член на Върховния съвет на Международната федерация на архитектите пейзажисти (1937), член-кореспондент на Международния комитет за исторически градини и пейзажи (1977), член на Международната академия на градините и пейзажа в Рим (1977).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Делчо Сугарев е роден на 22 декември 1905 г. в гр.Самоков. Син е на кюстендилския учител Тодор Христов Сугарев (1.1.1870 – 22.Х.1927). Негови братя са Здравко Сугарев и Стефан Сугарев.

Завършва Кюстендилската гимназия през 1924 и едва 19-годишен заминава за Париж, където учи архитектура във Висшата специална школа по архитектура при Анри Прос и Огюст Пере и се дипломира през 1930 г. През 1933 г. завършва Академията на Лувъра по история на изкуството, римска и византийска археология, а през 1936 г. – дипломация в Института за висши социални науки при Парижкия университет.

Доцент при Висшия институт за архитектура и строителство (от 1951). През 1963-1970 г. е професор по градоустройство на Държавния университет в Рабат (Мароко).

Проектира градоустройствени планове, архитектурни и архитектурно-художествени обекти, паркове, участва в конкурси. Автор (в колектив) на градоустройствените планове на Кюстендил и село Шишковци (1938), Дупница, Благоевград и Сандански (1945), Ловеч, Плевен, Бургас и Русе (1946-1948), архитектурните планове на минералната баня в Благоевград (1952), стадион „Васил Левски" в София (1953), българския павилион на Международното изложение в Париж (1937), фонтана пред Софийските минерални бани (1956), правителствения парк „Бояна" (1956), реконструкцията на Градската градина в София (1960), парк „Заимов" (1961), фонтана на централния площад в Пловдив (1962), градоустройствено и архитектурно-художественото оформяне на правителствения център Ифран (Мароко) (1963-67). Автор на проект за реконструкция и разширение на Централния парк в Рабат (Мароко, 1969), площад и паметник на Христо Ботев във Враца (1962-67 в колектив), архитектурно-художествен мемориален и парков ансамбъл „Ботев път" (1973-75), „Парка на свободата" (1948, в колектив), парк „Кайлъка" – Плевен (1950, в колектив), „Крайморски парк" – Бургас (1952, в колектив), Национален парк „Витоша" (1955, в колектив) и др.

Носител на орден „Кирил и Методий" I ст. (1977) и „НРБ" II ст. (1985).

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

По-главни трудове:

  • "Българският двор през Възраждането"
  • „Градоустройствен план на гр.Кюстендил" (1939, в съавт. с Любен Тонев)
  • „Карловски дворове през епохата на Възраждането" (1956)
  • „Планиране и архитектура на населени места" (в колектив, 1956),
  • „Паркове и градини" (1960).
  • „Копривщенски чешми през Възраждането" (1960),
  • „Зоопаркове и зоокътове в зелените площи" (в колектив – 1965)

Литература[редактиране | редактиране на кода]