Дистанционно обучение

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Лекции с проектор, които позволяват и включване на дистанционни студенти
Лондонски университет през 1827, художник Томас Шепърд

Дистанционно обучение (също онлайн обучение и онлайн образование) е област от образованието, която се фокусира върху дизайна педагогически, технологични и индустриални системи, които имат за цел да предоставят обучение на участниците, които не са физически на определено място. Вместо да присъстват на очни занятия, учители и ученици комуникират по време, удобно за тях чрез хартиени или електронни носители, или чрез технология, която им позволява да общуват в реално време. Дистанционно обучаващи курсове, които по някаква причина изискват очно присъствие (било то за полагането на изпити) се смятат за хибридни.

Модерните примери включват Кан академията, Корсера и Дуолинго.

Дефиниция[редактиране | редактиране на кода]

Най-общо дистанционното обучение може да се опише като обучение, при което учащите се намират на различно място от това на преподавателя и осъществяват връзка помежду си чрез компютър или други комуникационни средства. Ето някои дефиниции за този начин на обучение:

„Дистанционното обучение представлява напътствия посредством печатни или електронни медии към човек, който се обучава на различно място и време от това на преподавателите или другите обучаващи се“ (Hill, 1997).

”Дистанционно обучение имаме когато преподавателят и обучаващите се са отделени физически и когато технологиите (звук, картина, печатни средства и др.), често пъти в съчетание с директно общуване, се използват за осъществяване на връзка между двете страни“

Ръководство: (Willis & Dickinson, 1997).

Дистанционната форма на обучение е организация на учебния процес, при която ученикът и преподавателят са разделени по местоположение, но не непременно и по време, като създадената дистанция се компенсира с технологични средства: аудио, видео, компютърни и комуникационни технологии и средства.

Mielke (1999) дефинира дистанционното обучение като „метод на обучение, при който учащият физически е отделен от преподавателя и учебното заведение.“ Този метод може да се прилага самостоятелно или в комбинация с други форми на обучение, включително традиционния начин на обучение „лице в лице“ (face-to-face instruction). При всяко дистанционно обучение е необходимо да има преподавател, един или повече учащи и учебен курс или програма, която преподавателят да преподава на учащите. При дистанционното обучение, както и при традиционното, се изисква учащите да бъдат изпитвани, оценявани, да им се дава помощ, където е необходимо и да бъдат подготвяни за изпити. За тази цел е необходимо да има двупосочна комуникация. Ученето може да бъде индивидуално или групово, като и в двата случая то може да става без физическото присъствие на преподавателя. Учебният материал трябва да бъде структуриран в такава форма, че да позволява ученето от разстояние.

История[редактиране | редактиране на кода]

Стандартната дистанционна работа на студента включва и хартиени носители и тяхната кореспондентна функция

Най-ранните сведения за дистанционното обучение в Америка могат да бъдат датирани към 1728 година, когато реклама в „Boston Gazette“ е търсела ученици за уроци, които да бъдат изпращани ежеседмично. Модерното дистанционно обучение е известно още от Исак Питман, който преподавал през 40-те години на 19 век във Великобритания чрез кореспонденция. Развитието на пощенските услуги през 19 век довело до платените учебни заведения, използващи кореспонденция достигаща до цялата нация.

За първи път методите на дистанционното обучение се прилагат във висшето образование в Университета в Южна Африка през 1946 г. По-късно през 1969 г. Британския Отворен Университет определя модела на интегриране на педагогичните методи и мултимедийни технологии в дистанционното обучение. Исторически погледнато, предшественикът на дистанционното обучение, осъществявано чрез някаква технология, e обучението чрез кореспонденция (corespondence learning), което започва в Европа и Съединените американски щати в средата на 19 век. То е замислено като обучение за онези, които не посещават класните стаи, и използва пощата като средство за доставяне на учебните материали. В началото на 20 век телевизията започва да играе важна роля за осъществяване на дистанционни курсове на обучение. По-късно дистанционното обучение, базирано на кореспондеция по пощата и телевизионни курсове, се сблъсква със сериозната конкуренция на новите информационни системи и комуникационни технологии. Най-забележителната от тези нови технологии е Интернет, която се оказва едно революционно средство за развитието на дистанционното обучение.

Критерии характеризиращи дистанционното обучение[редактиране | редактиране на кода]

Според един от пионерите в областта на технологично асистираното дистанционното обучение Бйорге Холмберг (Börje Holmberg), едно от най-ясните и изчерпателни описания на характеристиките на дистанционното обучение е направено от Дезмънд Киигън [1], който изброява следните критерии:

  • Разграничението и комбинациите за време и място на преподавателя и обучаемия почти през целия процес на обучение (това отличава ДО от традиционното обучение лице в лице (face-to-face instruction).
  • Участието на дадена образователна организация в процеса на планиране и подготовка на материалите за обучение, обуславя вида на обучението чрез традициите на националната или чуждестранна образователна организация, както и в предоставянето на услугите, подпомагащи обучаемия (това разграничава ДО от обучението посредством частни уроци и традиционните програми за самообучение (teach-yourself programs).
  • Използването на технически средства, като основните печатни материали, аудио записи, видео записи или компютърни – за осъществяването на връзка между преподавателя и обучаемия и за представяне на учебното съдържание.
  • Осигуряването на двупосочна или многопосочна връзка, от която обучаемия да може да се възползва максимално и дори да има възможност да постави началото на диалог с преподавателя (това отличава ДО от другите начини за употреба на технологиите в образованието).
  • Почти постоянната липса в някои случаи на оформени групи от обучаеми в продължение на процеса на обучение, т.е. за всеки от обучаемите обучението се осъществява индивидуално, а не в групи, като има възможност за провеждане на специално определени срещи с дидактични и социализиращи цели.

Според Холмберг в днешно време последният критерий вече не е напълно валиден, тъй като групите от обучаеми могат да общуват помежду си, независимо от тяхното географското положение. Това може да стане чрез аудио и видео телеконференции, форуми, табла за съобщения, електронна поща и т.н.

Използвани технологии[редактиране | редактиране на кода]

Видовете на наличните технологии, използвани в технологично асистираното дистанционно обучение, са разделени в две основни групи: синхронни и асинхронни. Синхронните технологии са в режим на онлайн доставка, при който всички участници са онлайн по същото време. Изисква график да бъдат организирани. Асинхронни технологии са в режим на онлайн доставка, където участниците използват курсовите материали по техен собствен график. Студентите не са задължени да бъдат заедно по едно и също време.

Комуникационни, мрежови и онлайн технологии[редактиране | редактиране на кода]

Синхронните технологии са възможни предимно в програмистки учебни групи

Управлението на екрана може да бъде от страна на обучаващия (професора) или (и) от страна на обучаемия (студента). При това се преодоляват някой от недостатъците на дистанционното обучение

Радио и телевизия[редактиране | редактиране на кода]

При радио и телевизията, и обучението базирано на тях също може да има синхронни или асинхронни форми, като ползването на записи при телевизионното излъчване или пряките радио-предавания, например.

Учебни асинхронни технологии[редактиране | редактиране на кода]

Има и системи за мениджмънт на обучението или управление на учебното съдържанието, които могат да се използват и за двата синхронни и асинхронни видове обучение. Те не са толкова инструмент за обучение, колкото такъв за по-добро мениджмънт на програмната средата за обучение.

Мексикански студент, обучаван от разстояние по време на пандемията COVID-19.

Видове курсове за дистанционно обучение[редактиране | редактиране на кода]

  • Кореспонденция, провеждани чрез обикновена поща
  • Интернет провеждани – synchronously или asynchronously
  • Излъчвани – в които съдържанието е представено чрез радио или телевизор
  • CD-ROM, в който студентът да взаимодейства с компютърното съдържание, съхранявано на CD-ROM
  • PocketPC / GSM за обучение, където има достъп до съдържанието на курса, съхранявано на мобилното устройство или чрез безжичен сървър.

Дистанционно обучение е преминала през четири до пет „поколения“ на технологии в своята история. Това са печатни, аудио и видео излъчване, аудио / видео телеконферентна връзка, компютърно подпомагани обучение, електронно обучение / онлайн-обучение, компютърно излъчване / webcasting и др., но радиото остава много жизнена форма, особено в развиващите се страни, поради своя обхват. Австралийски деца от най-отдалечените райони участват в „Училището на ефира“ от 1940 година, чрез на използване 2 посочно радио. В Индия каналът за честотна модулация е много популярен и се използва от университетите, за да излъчват образователни програми от области като образованието на учителите, за развитие на селските райони, програмите за земеделските производители в областта на селското стопанство, науката образование, литература, масова комуникация, в допълнение към традиционните курсове по либерални изкуства, наука и бизнес администрация. Нарастващата популярност на MP3 плеъри, PDA и SmartPhone апарати предостави допълнителен носител за разпространение на съдържанието за дистанционното обучение, а някои професори сега позволяват на студентите да слушат или дори гледат видео на курса като podcast. Някои колежи са работили с американските военни да разпространявате съдържанието на целия курс на PDA, за да разгърнатия персонал.

Във висшето образование[редактиране | редактиране на кода]

Дистанционно обучение (също кореспондентни курсове[2]) позволява развиване на знания умения чрез работа с отдалечен на разстояние преподавател и(ли) софтуер. Преподавателят може да е в чужбина (на английски: tutor). В България това включва допълващо обучение с преподаватели от Англия и Русия, например особено в областта на медицината; причините са ограничените възможности на МУ - София в областта, както и липсата на база за последователност на обмена с чуждестранни студенти, например от арабските страни и Иран[източник? (Поискан преди 223 дни)]. От гледна точка на преподавателя това е дистанционно обучение, но от гледна точка на обучаващият се е кореспондентнонеясно? ]. Исторически, това се отнася до образованието в различни отдалечени руски провинции, на руските учени и лекари, които се образоват (но често без заочни) като общуват на място или отдалечено с Москва или чужбина[източник? (Поискан преди 223 дни)]. "Дистанционно обучение" става терминологичен стандарт в образованието в България с [[НБУ|НБУ[източник? (Поискан преди 223 дни)]]], като се полагат опити отдалечени градове в страната да предлагат през Интернет образование за студентите.

Дистанционното обучение като българска университетска система, която се фокусира върху педагогическия дизайн, в някои отношения технологични аспекти и чрез състуденстки групи с включване на индустриални системи, които имат за цел да предоставят обучение на участниците, които не са физически присъствени през част от учебното време на лекционното място, но са отдалечени от него и желаят да се включат в учебния процеснеясно? ]

Оценяване[редактиране | редактиране на кода]

Дистанционното образование отдавна има проблеми с оценяването. Доставката на тестови материали е доста ясена процедура, която гарантира че информацията е на разположение на студентите и той или тя могат да я прочетат в свободното си време. Проблемът възниква, когато студентът е длъжен да изпълнява задачи и тестове. Онлайн курсовете имат трудности при контрола за измами върху викторини, тестове, изпити именно поради липсата на учителски контрол. В класната стая учител може да наблюдава студентите и визуално да поддържа ниво на почтеност в съответствие с репутацията на институцията. Въпреки това, с дистанционното обучение на студентите могат да бъдат напълно освободени от контрол. Някои училища изискват от студентите да вземат изпити в контролирана среда.

Заданията се приспособяват като стават по-големи и по-задълбочени, така че да тестват за знания като принуждават студентите да проучат въпроса и докажат, че са свършили работата. Викторините са популярна форма на тестване на знания и много курсове разчитат на студента да не мами. Дори ако студентът проверява отговори на въпроси в учебник или онлайн, може да бъде ограничено времето или точките от теста може да са толкова малко в сравнения с общите за курса, че трудът да не си заслужава. По-големи и важни изпити и тестове се контролират по-трудно.

Предизвикателства[редактиране | редактиране на кода]

Някои от недостатъците са често технологии, които не са достатъчни за дистанционно обучение, които не са достатъчно добри или адаптирани, комуникативни проблеми, политически проблеми като размирици, диктатури, политически промени. [3] as well as students' programme costs, adequate contact with teachers and support services, and a need for more experienceнеясно? ].[4]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Desmond Keegan. 1990. Foundations of distance education. London: Routledge
  2. подобен термин е член кореспондент на научна академия
  3. Östlund, Berit. Stress, disruption and community — Adult learners' experiences of obstacles and opportunities in distance education. // Department of Child and Youth Education, Special Education and Counselling, Umeå University. Архивиран от оригинала на 25 април 2012. Посетен на 3 декември 2011.
  4. Galusha, Jill M.. Barriers to Learning in Distance Education. // Архивиран от оригинала на 29 февруари 2000. Посетен на 10 април 2012.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • E-Learning, A Guidebook of Principles, Procedures and Practices, Som Naidu, 2nd Revised Edition, CEMCA, 2006, First published in 2003, p. 84.
  • Handbook of Distance Education, Lawrence Erlbaum Associates, Edited by Michael G. Moore and William G. Anderson, 2003, A Theory of Distance Education Based on Empathy by Börje Holmberg, p. 80.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]