Електронно банкиране

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Security token device for online banking.

Електронното банкиране е средство за достъп в реално време до услугите на банка, с висока степен на сигурност, интегрирано в Интернет средата. Електронното банкиране позволява денонощно управление на средствата в реално време като:

  • справка на състоянието и движенията по сметката;
  • извършване на банкови преводи;
  • извършване на безкасова покупко-продажба на валута;
  • търгуване онлайн;
  • получаване финансова информация.

То е надеждна алтернатива на традиционното банкиране, с разликата, че за клиента не е нужно да напуска дома или офиса.

Кратка история[редактиране | редактиране на кода]

Самата идея за интернет банкиране за първи път е осъществена в Англия от Nottingham Building Society (NBS) през 1993 г. Тази система се нарича Homelink и позволява онлайн сведения за финансови отчети, банкови трансфери и транзакции по сметка. Преводите са предимно към битови сметки ток, вода, газ, както и някои сметки в други банки.

Предимства[редактиране | редактиране на кода]

  • Удобство: за разлика от традиционното банкиране, уебсайтовете за онлайн банкиране са достъпни от всички точки на земята и не затварят – те са достъпни 24 часа на ден, 7 дни в седмицата;
  • Ефикасност: управление на всички сметки от едно място в защитена среда;
  • Ефективност: поддържат се множество услуги за ефективно управление на финансите, дори и такива, които традиционното банкиране не предлага.

Недостатъци[редактиране | редактиране на кода]

Основният недостатък на електронното банкиране е сигурността, тъй като няма пряк визуален достъп до това което става с финансите. Това е предпоставка за спад на доверието от страна на клиентите, с което навлизането на подобни услуги става по-бавно.

Сигурност[редактиране | редактиране на кода]

За разлика от онлайн магазините, при електронното банкиране една парола не осигурява достатъчно спокойствие нито за клиента, нито за банката. Затова сайтовете за онлайн банкиране обикновено ползват подсигурения протокол HTTPS (това е стандартния HTTP (Hyper Text Transfer Protocol) + SSL (Secure Sockets Layer)). Той криптира целия трафик – цялата информация, плюс паролата за достъп – правейки почти невъзможно за трети лица да се сдобият с тях. Все пак протоколът криптира само трафика и ако клиентският компютър не е добре защитен, паролата може да бъде „подадена” на трети лица директно по време на въвеждането. Това се осъществява чрез програми, които се наричат кий логъри (на английски: key loggers), които записват натиснатите клавиши. Съществуват и физически устройства със същите функции, които често се използват не по предназначение. Разбира се, остава и опасността от „разбиване” (или отгатване) на недобре подбрани пароли, както и кражбата им, ако са били записани някъде.

Като допълнителна сигурност се практикува използването на достъпа до онлайн услугите само чрез един фиксиран компютър, както и транзакционен авторизационен номер – ТАН, който представлява буквен или цифрен код, който се използва от потребителите еднократно за подписване на нарежданията към банката.