Направо към съдържанието

Емил дьо Лавеле

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Емил дьо Лавеле
Émile de Laveleye
Роден
Починал
3 януари 1892 г. (69 г.)
ПогребанЛиеж, Белгия
Работил вЛиежки университет
Емил дьо Лавеле в Общомедия

Емил Луи Виктор дьо Лавеле (на френски: Émile Louis Victor de Laveleye) е белгийски политикономист, един от основателите на Института по международно право. Защитник на освободителните стремежи на българския народ.[1]

Емил дьо Лавеле е роден в Брюге през 1822 г. Първоначално учи в родния си град и в Колеж Станислас в Париж, а след това в Льовенския католически университет и в Гентския университет, където попада под влиянието на християнсоциалистическия философ Франсоа Юе.

Научна и творческа дейност

[редактиране | редактиране на кода]

През 1844 година придобива популярност с есе за провансалския език и литература, през 1847 година публикува „История на франкските крале“ („L'Histoire des rois francs“), а през 1861 година – френска версия на „Песен за Нибелунгите“.

Макар че през целия си живот запазва интереса си към литературата и историята, основните приноси на Лавеле са в областта на икономическата теория. В продължение на дълго време той е част от група ученици на Франсоа Юе, които провеждат ежеседмични срещи и обсъждат обществени и икономически въпроси. Лавеле получава по-широка известност в тази област през 1859 година, когато публикува няколко статии в „Ревю де дьо монд“. През 1864 година става преподавател по политикономия в Лиежкия университет.

През следващите години Лавеле публикува основните си трудове „Русия и Австрия след Садова“ („La Russie et l'Autriche depuis Sadowa“, 1870), „Есе за формите на управление в съвременните общества“ („Essai sur les formes de gouvernement dans les Sociétés Modernes“, 1872), „За истинските причини за войните в Европа и за арбитража“ („Des Causes actuelles de guerre en Europe et de l'arbitrage“, 1874), „За собствеността и за нейните примитивни форми“ („De la proprieté et de ses formes primitives“, 1874, посветена на Джон Стюарт Мил и Франсоа Юе).

Улица Лавеле в София (42°41′ с. ш. 23°19′ и. д. / 42.694133° с. ш. 23.318733° и. д.)

Емил дьо Лавеле е белгийски консул в Белград в началото на 1880-те. Той пътува из България, като от София заминава за Пловдив, оттам през Асеновград отива в Одрин и Македония. Публикува пътните си бележки „Балканският полуостров“ в два тома, в които представя историята, културата, езика и традициите. С книгата и последвалите нейни преводи, както и със статии в пресата Лавеле спомага за формиране на европейското обществено мнение за региона[2].

Белгийски консул в Пловдив. Споделя недоволството на пловдивчани от избирането на София за столица на България и казва: „Пловдив е българската Атина. В София преобладават селяните, а тук (Пловдив) – интелигентната класа“.[3]

Емил дьо Лавеле умира край Лиеж през 1892 г.

  • Улици в централните части на София, Пловдив, Кюстендил и Бургас носят името на Емил дьо Лавеле.
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Книги
Статии
  1. Лавеле, Емил дьо[неработеща препратка], www.archivesforbalkans.bg
  2. Игнатова, Диана. БЪЛГАРО – БЕЛГИЙСКИ ОТНОШЕНИЯ КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК // Европа 2001.
  3. Бояджиева, Елинка. Изборът на София за столица на свободна България // София – 130 години столица на България. Сборник със статии, посветени на София. Научен форум „София – 130 години столица на България“ 31 март 2009. с. 39.