Жан Старобински

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Жан Старобински
Jean Starobinski
швейцарски литературен теоретик и историк
През 2004 г.
През 2004 г.

Роден
Починал
4 март 2019 г. (98 г.)
Националност Флаг на Швейцария Швейцария
Научна дейност
Област Теория на литературата
Образование Женевски университет
Работил в Женевски университет
Университет „Джонс Хопкинс“
Колеж дьо Франс
Жан Старобински в Общомедия

Жан Старобински (на френски: Jean Starobinski) е швейцарски литературен критик и историк на идеите.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 17 ноември 1920 г. в Женева, Швейцария. Освен образование по класическа филология, в Женевския университет той се дипломира и като медик психиатър. Трудовете му са представителни за т.нар. Женевска школа, която съчетава (класическа) психология и структурализъм.

Кариерата на Жан Старобински започва в годините след Втората световна война като асистент в литературната катедра на своя университет, но с приключване на медицинското си образование той работи и в университетската болница. В средата на 50-те години преподава в Университета „Джонс Хопкинс“. След завръщането си преподава в редица швейцарски университети. През 70-те години получава първите си титли хонориус кауза, а в 1987 – 1988 г. е поканен като лектор в Колеж дьо Франс.

Старобински е член на престижни общества и комитети.

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Изследване върху Жан-Жак Русо донася трайна известност на Старобински[1] след 1957 и от 1967 до 1993 г. той е председател на общество за неговото изучаване. През 1964 г. Старобински пръв публикува анаграмите, с които Фердинанд дьо Сосюр продължително се е занимавал. Посвещава редица значими трудове на меланхолията, така както е засвидетелствана в литературните и медицинските текстове.

През 2010 г. дарява своята лична колекция от 40 000 тома на Швейцарската библиотека.

Признание и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Почетен доктор на

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Montesquieu, Le Seuil, Paris, 1953; édition corrigée et augmentée, 1994.
  • Jean-Jacques Rousseau: la transparence et l’obstacle, Paris, Plon, 1957; réédition, Gallimard, 1976,
  • Histoire du traitement de la mélancolie, des origines à 1900, (thèse), Acta psychosomatica, Bâle, 1960.
  • L’Œil vivant, Gallimard, Paris, 1961
  • Histoire de la médecine, Ed. Rencontre et ENI, 1963.
  • La Relation critique, Gallimard, 1970; rééd. coll. „Tel“, 2000
  • Les Mots sous les mots: les anagrammes de Ferdinand de Saussure, Paris, Gallimard, 1971.
  • 1789: Les Emblèmes de la Raison, Paris, Flammarion, 1973.
  • Trois Fureurs, Paris, Gallimard, 1974.
  • Montaigne en mouvement, Paris, Gallimard, 1982.
  • Claude Garache, Paris, Flammarion, 1988.
  • Le Remède dans le mal. Critique et légitimation de l’artifice à l’âge des Lumières, Paris, Gallimard, 1989
  • La Mélancolie au miroir. Trois lectures de Baudelaire, Paris, Julliard, 1990.
  • Diderot dans l’espace des peintres, Paris, Réunion des Musées Nationaux, 1991.
  • Action et réaction. Vie et aventures d’un couple, Paris, Seuil, 1999.
    • Действие и реакция: Житието и битието на двойка думи. Превод от френски Тодорка Минева. София: Сонм, 2005, 390 с. ISBN 954-8478-65-Х
  • Largesse, Paris, Gallimard, 2007.
  • L'Encre de la mélancolie, Paris, Le Seuil, 2012
  • Accuser et séduire, Paris, Gallimard, 2012
  • Diderot, un diable de ramage, Paris, Gallimard, 2012
  • La Beauté du monde – La littérature et les arts, Édition établie sous la direction de Martin Rueff, Paris, Gallimard, 2016

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Жорж Асима, „Общата воля у Русо в светлината на полупряката система на демокрация в Швейцария“, сайт на Българското общество за изследване на 18 век.
  2. Past Honorary Degree Recipients, сайт на Чикагския университет.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]