Земплински замък

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Землен (крепост))
Направо към навигацията Направо към търсенето
Земплински замък
Zemplínsky hrad
Relief Map of Slovakia 2.png
48.4372° с. ш. 21.815° и. д.
Разположение в Словакия
Вид Замък
Местоположение Flag of Slovakia.svg ЗемплинСловакия
Изграждане XII–XIII век
Съвременно състояние Развалини

Земплинският замък (на словашки: Zemplínsky hrad) е разрушен замък край днешното село Земплин в Словакия.

Замъкът възниква като келтско укрепление и служи за местен административен център по времето на Великоморавия (IX – X век) и след това в Унгария. През XII – XIII век унгарците изграждат замък с каменни стени, център на Земпленския комитат. По-късно замъкът е разрушен и днес от него са останали само части от основите.

История[редактиране | редактиране на кода]

За землено-гредоредната българска ранносредновековна крепост, охраняваща древния „Път на солта“ и северните предели на царството, Унгарската анонимна хроника от 1240 г. Gesta hungarorum („Деяния на унгарците“) свидетелства,[1][2][3] че при нападението на маджарите в края на ІХ в. тук се е оттеглил от главния град на закарпатската българска област Ужгород подчиненият на Салан[4] негов управител наречен в хрониката комит Лаборич /колобър?/ (comes eiusdem castri nomine Loborcy, qui in lingua eorum Duca uocabatur) [5] който, ранен в тежките битки,[6] е пленен и убит от маджарите при тукашната българска крепост,[7] Нашествениците плащат висока цена на българите за завоеванието, в боевете за Хунг е убит предводителят им Алмош, погребението му с богат златен инвентар е открито от чехословашки археолози при укрепленията на Землен. [8] Пак тук българският комит Салан, управителят на погранична област (комитат) на територията на днешна Войводина, след поражението си при Алпар става васал на унгарския вожд Арпад, събитие датирано не по-късно от началото на Х в.[9] Крепостта е дала името на селището, региона Zemplín и окръга Zemplén, на които в предишните времена тук е бил военно-административния и митрополитски център. Укреплението е било на хълма над днешното село. Оцелели са само останки от средновековна крепост, днес обрасли с растителност.

Източници, литература и бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. De Hung castro, Gesta hungarorum
  2. Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005
  3. Иван Иванов, Общи страници в историята на родствените прахървати и прабългари.
  4. С Иван Венедиков, Политическо и административно устройство на България през IX и X век., С. 1979 г., се изяснява, че според „Gesta hungarorum“ когато маджарите превзели Хунг /Ужгород/ – крепостта на Лоборчи /Loborcy/, то жителите там им казали, че те са „хора на Салан“ /Salanus/. А Салан е българският управител на областта между Тиса и Дунав (включително градове Пеща, Солнок /Солниград/, Естергом /Острихолм/, Тисаалпар /Алпар) и е внук на „великия кеан“ /Keanus magnus/ който е завладял тези земи (т.е. Крум или Омуртаг) и чичо на настоящия „велик кеан“ (вероятно Симеон или евентуално Петър). Следователно Лоборчи е подчинен на Салан. Според същия извор Лоборчи е „comes“. Това по принцип би могло да се свърже с „комит“, произхода на думата е един и същ, но също е аналогично и на западното граф, т.е. някакъв благородник, управител на област. Т.е. и превода с княз на съвременните езици не е неправилен, но би следвало да се избягва поради нееднозначността на титлата. Но на „неговия език“ (т.е. на български) името „лоборчи“ /Loborcy/ „означавало дука“. Единствената сходна титла, която ни е известна, е „колобър“ и тази хипотеза също изглежда много вероятна и като ранг и като звучене. Следователно се установява, че крепостта Хунг с областта ѝ, в т.ч. Землин, се е управлявала от български началник, възможно колобър (комит-колобър), подчинен на Салан.
  5. Името на българският, както е наречан в Хрониката, комит-управител на крепоста Хунг (comes castri) се предава от Иван Добрев, Иван Иванов, Чавдар Бонев и пр. и като: Лаборец, Лаборч, Лаборча, Лоборчи / Лаборчи, Лаборич / Лоборич, Лоборц на латиница – Laborc, Loborcy, Laborcy в унгарския и латинския текстове на хрониката, в изследването ѝ от Anna Berenik и пр. Тъй като в текста на хрониката пък е посочено, че то означава „на неговия език благородник (duka)“, единствената сходна като ранг и произношение българска титла, която ни е известна тогава е „колобър“, т.е. всъщност е възможно да се касае не за лично име, а за военно-административна длъжностна титла комит-колобър, Бонев пък изказва предположението, че това е прозвище, идващо от названието на река Лаборец (Свиржава) и на едноименната крепост, в която резидирал.
  6. Ужгород-Ungvar – Городище Ужгорода Была та крепость сердцем карпатского княжества во главе с легендарным дукой – князем Лаборцем. Это ему выпало войти в историю тем, что остановит лавину венгерских кочевых племен, переправлявшихся через Карпатыв Среднедунайскую низменность. Пали на пути этих племен крепости разные, а вот воины Лаборца встали стеной доселе невиданной для венгерского вождяАлмоша. Но слишком уж неравны были силы. Легенды расскажут, как после трехдневного боя князь Лаборец вырвется из окружения, чтобы тайно соединиться сземплинским дукой, но дойдет с дружиной только до реки Свиржавы, где налетят превосходящие числом завоеватели, ипримет князь неравный бой, и схватят его раненого, и в ярости от его мужества повесят Лаборца здесь же, и получит рекас тех пор его имя. Очевидно же, не рядовой была эта победа для венгерского вождя, если вошла она в летопись, и сам летописецупоминанием о пышных торжествах победителей воздал дань мужеству защитников Ужгородской крепости: „Князь Алмуши его люди, войдя в крепость Гунг, богам бессмертным принесли большие жертвы и пиршествовали 4 дня. На четвертыйже день князь Алмуш, посоветовавшись и приняв присягу от всех своих, поставил сына своего Арпада еще при жизнисвоей князем и повелителем. И стал называться Арпад на языке иноверцев князем Гунгарии…“.
  7. Чавдар Бонев, Праславянските племена, ИБ-БАН 2010, Част V – Траки и славяни, Заключение, с. 15, 28
  8. Замок, Ужгород, www.mycountry.com.ua
  9. Александър Гюров, Единадесет вековно българско присъствие в Унгария, Будапеща 2001