Ужгород

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ужгород
— Град —
Знаме    Герб
Uzhgorod.jpg
Страна Флаг на Украйна Украйна
Област Закарпатска област
Надм. височина 120 m
Население (2013) 116 304 души
Основаване 872
Пощенски код +380 312
Телефонен код 88000
МПС код AO / 07
Ужгород в Общомедия

Ужхород или Унгвар (до 10 септември 1919 г. и от 1938 до 1945 г. официално на немски и унгарски Ungvár, варианти Hungvar, Ongvar, Hung Vára, 1919-1938 официално на чешки и словашки Užhorod', от 1945 официално на руски Ужгород, от август 1991 г. официално на украински Ужхород, неофициално от 20 век на: полски Użhorod, на румънски Ujgorod/Ujhorod) е град в Украйна, разположен на река Уж (Ung, Hung, Ong)'. Административен център на Закарпатска област. Градът е бил важна българска крепост по време на Първата българска държава. [1][2] Днес града е разположен на самата словашко-украинска граница, на 1 км от ГКПП Вишне Немечке.

История[редактиране | редактиране на кода]

Ужгородската крепост
България в Х век
Ротондата на горяните от IХ в., времето когато ройонът е в гранииците на Българското царство, издигната в българо-византийски стил с клетъчна зидария и подобен на Кръглата църква в Преслав план и пространствено решение, придобило с по-късните пристоявания романо-готически силует. Най-старите запазени фрески са XI в. и проторенесансови от XIIl в.

Тук са открити находки още от ранния палеолит ( 100 000 г. пр. Хр.) също и от бронзовата и желязната епохи има археологически доказателства за обитаване. Перз Великото преселение на народите има присъствие на разните участвали в това движение племена, като накрая белите хървати, авари и впоследствие първобългари усядат тук. Средновековното селище на „крепостния хълм“ където и днес е заммъка на Ужгород, възниква в VIII век епохата на хан Крум и хан Омуртаг когато районът е присъединен към Първата българската държава в граничната ѝ област с Великоморавия. В началото на Хв е заевладян от маджарите, X-XI e силно влиянието на Киевска Рус след което унгарската доминация над местното население и района е окончателно наложена, завладяването на Трансилвания от унгарците продължава и в XIIl в., след падането на Унгария под турско робство унгарската корона, към която в тази епоха е и българската[3], става част от Австрийската империя и от 1526 районът е в нейните граници, от 1867 в Австро-Унгария, от 10 септември 1919 г. по Трианонския договор е в Чехословакия, от 2 ноември 1938 по Виенската спогодба в Унгария, на 27 октомври 1944 тук влизат съветски войски и е отнет от Унгария, от 29 июни 1945 по спогодба с Чехословакия е присъединен заедно със Закарпатието от СССР, след разпадането му от август 1991 е в Украйна.

Първото неособено сигурното споменаване на града е от 872 г., много по-ясно е това от 903г., а като първостепенен град Хунгвар за пръв е споменат от Ал-Идриси в 1154 г.

Градът е неголямата, но значима българска крепост Хунг (Онг). [1][4][2][5] Градището в днешния Ужгород на Крепостния хълм е служило, не само за резиденция на правителите и административен център за славяните от горното течение на Тиса, в крепостта е намирало защита и населението упововайки се на силната стража носеща дозорна служба за предодвратяване вражеските нашествия над жителите на околните поселения. Археолозите намират тук мечове и наконечници на копия, бойни доспехи. Придворния нотариус Шимон Кезаи на унгарския крал Вадислав IV съобщава, че укреплението на замъковия хълм е известно от 872 г. Построено е като останалите по-важни в областта с външна палисада и цитадела зидана от груб камък на хоросан от цялото население включително жените, децата и старите селяни.[6] Какво е било градището днес може да се предполага, защото точно върху него е изградена настоящата крепост-замък при което напълно е разрушена старинната част на укрепленията.

За българската крепост Хунг Унгарската анонимна хроника от 1240 г. Gesta hungarorum („Деяния на унгарците“ ) свидетелства [7][8][9] как е покорена от унгарците. Нападенията започват още с началото на Унгарско-българската война в 894-896г. След като маджарите са разбити в 896 г. от Цар Симеон при р. Южен Буг, те напускат Българската приднестровска провинция (Ателкуза дн. Молдова), заобикалят Източните Карпати и към 903-904 до 910 г. навлизат към Панония през Хунг главния град на Закарпатската българска област рядко населена с 200-300 000 славяни, българи и др. сред мрежа от български укрепени пунктове, свързани с добива на ценни суровини – сол, метали, кожи, пчелен мед и минаващия през нея древен търговски „Път на солта“. Маджарите водени според Gesta hungarorum от полулегендарния си праотец Алмош и сина му Арпад обсаждат Хунг и изграждат лагер при него.[8][10] Тукашният български управител на крепостта и областта, наречен в Gesta hungarorum комит Лоборич /колобър?/ [11] (comes eiusdem castri nomine Loborcy, qui in lingua eorum Duca uocabatur)[2][12] след тежки три-четри дневни боеве на неголемия гарнизон с пълчищата на унгарците [6] пробивайки обкръжението с оцелелите се оттегля към крепостта Землен (Землум) – едноименното сегашно селище (Zemplin, Земно) в днешна Словакия, [8] за да укрепи оредялата си дружината с войните от тамошния гарнизон, но при р. Свиржава[13] раненият български командир е пленен и убит от унгарците, а Хунг е опожарен и разсипан. Нашествениците плащат висока цена на българите за завоеванието, в боевете за Хунг е убит предводителя им Алмош, погребението му с богат златен инвентар е открито от чехословашки археолози при укрепленията на Землен. [14] Без да се бавят новите ѝ господари възстановяват стратегическа крепост Хунг за нуждите на отбраната им. Около завладянето му в началото на Х в., градът-крепост е известен и като Ongvar, подобно на познотото българско Онгъл, изследователя Еде Макус (Ede Mauks) извежда името на Ungvar от тюркското „Ong“.[15] Крепостта и сегашния Ужгород са главен град на Унгварски комитат чак до 1919 г, след което стават център на Закарпатската област в Чехословакия и по-късно в СССР и Украйна.

През 1086 г. градът е нападнат от куманите водени от Хан Кутеш (Кутеск) [16], но нападението е удържано и те не успявят да превземат явно здравата крепост.

В 1241 г. крепостта е превзета и опожарена от татарите водени от Бату хан . В 1248 г. по нареждане на унгарския крал Бела IV крепостта е преизградена. В 1320 г. от новите господари на които е дадена от краля – италианските графове Другети от Неапол, които го врадеят 360 години, на нейното място пък е построен новият замък. След прогонването на турците с превземането на Будапеща от австрийците и Битката при Мохач в 1687 г. градът и областта, част от Австрийската империя става арена на борби на католици и протестанти за надмощие над съхранилото се в значителен брой православно население тук. В 1646 г. в резултат натиска на управляващите тук графове Другети и католиците от 63 (от всичките 600 до 800) православни свещенника в Мукачевска (Унгварска) епархия е провозгласена Ужгородската уния, дала начало гръкокатолицизма (униятство с византийски обряд) в Закарпатието, но той успява да се наложи окончателно тук чак в 1735 г. когато в Хустския замък е мъчен до смърт последния до 1949 г. православен епископ Доситей. След Втората световна война с присъединяването към СССР православната епархия е възстановена и понастоящем има немалка източноправославна община. Укрепленията многократно са преустройвани, включително след войните в 17031711 г., които са заличили напълно средновековния строеж на крепостта. От 1947 г. замъкът е музей.

От времето когато районът е в границите на Българското царство, но не в самата крепост, а извън нея единствено е запазен забалежителния храм Св. Ана известен като Ротондата на горяните в близкото до цитаделата старо славянско-русинско село, чиито жители са планинците горяни, днес то е градски квартал. Най-старите ѝ части са от IX в., строени са по българо-византийски начин с клетъчна зидария, [17] а запазените фрески са от XI-XIV в., днес тя следствие по-късните пристроени части и покрв е придобила външно донякъде романо-готически силует и фасада от XVIII в.

Настоящото име на Ужгород, е изкуствено измислено в средата на XIX в. от патриотично настроени местни русини и словаци, но не успява да се разпространи в употреба докато не е въведено по административен път с присъединяването на града към Чехословакия с образуването ѝ след края на Първата световна война. Столетия от Х в. чак до 10 септември 1919 г. и от 2 ноември 1938 до 29 юни 1945 г. (фактически до 27 октомври 1944 когато съветската армия влиза тук) града, крепостта и областта носят единствено старото си вече унгаризираното име Хунг-вара, нем. Унгвар (Ungvar, Hung Vára, Саstrum Hung, произнасяно като Хунгвар, Онгвар, Унгвар, Хунгбар, Хугвар и пр.), изхождащо от българските, станали и унгарски, варош (крепост, град) и споменатото Хунг (Онг), останало и за реката протичаща през града (с преименуването на града и нейното име е променено на р. Уж). След превземането на крепостта от маджарите, нашествениците така високо оценяват победата си, че българското[1] ѝ име става дори общ етноним на унгарците според Gesta hungarorum.[18]

Демография[редактиране | редактиране на кода]

  • В 1910 г. града е с 16 919 жители, от които:

унгарци 13 590,
словаци 1 219,
немци 1 151,
русини-рутении 641.
Римокатолиците са 5 481, гръко-католиците 4 473, израилтяните 5 305.

  • В 1930 г. населението на града е 27 000 души:

чехи и словаци 8 030 ,
русини-рутени 6 260,
евреи 5 897,
унгарци 4 499
плюс немци, поляци и цигани

  • Според преброяването в 2001 г.[19] населението на Ужгород е 115 600 души:

украинци и русини-рутени 89 900 (77,8%)
руснаци 11 100 (9,6%)
унгарци 8 000 (6,9%)
словаци 2 500 (2,2%)
цигани 1 700 (1,5%)

  • В 2011 г. населението е 116 304 души.

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

През града преминава транспортен европейски коридор номер 5. На запад от града е основна пътна до гранично-пропускателен пункт в Словакия. Тук се намира и Международното летище Ужгород. Селището е важен пътен и железопътен възел. Градският транспорт е разработен на средно ниво.

Побратимени градове[редактиране | редактиране на кода]

Ужгород е побратимен град с:

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София 2005, с. 83, сп.„Българска наука“, 8 август 2011 г.
  2. а б в С Иван Венедиков, Политическо и административно устройство на България през IX и X век., С. 1979 г., се изяснява, че според „Gesta hungarorum“ когато маджарите превзели Хунг /Ужгород/ - крепостта на Лоборчи /Loborcy/, то жителите там им казали, че те са „хора на Салан“ /Salanus/. А Салан е българският управител на областта между Тиса и Дунав (включително градове Пеща, Солнок /Солниград/, Естергом /Острихолм/, Тисаалпар /Алпар) и е внук на „великия кеан“ /Keanus magnus/ който е завладял тези земи (т.е. Крум или Омуртаг) и чичо на настоящия „велик кеан“ (вероятно Симеон или евентуално Петър). Следователно Лоборчи е подчинен на Салан. Според същия извор Лоборчи е „comes“. Това по принцип би могло да се свърже с „комит“, произхода на думата е един и същ, но също е аналогично и на западното граф, т.е. някакъв благородник, управител на област. Т.е. и превода с княз на съвременните езици не е неправилен, но би следвало да се избягва поради нееднозначността на титлата. Но на „неговия език“ (т.е. на български) името „лоборчи“ /Loborcy/ "означавало дука". Единствената сходна титла, която ни е известна е „колобър“ и тази хипотеза също изглежда много вероятна и като ранг и като звучене. Следователно се установява, че крепостта Хунг с областта ѝ, в т.ч. Землин, се е управлявала от български началник, възможно колобър (комит-колобър), подчинен на Салан.
  3. Иван Войников и Стоян Антонов, Титулни гербове на България
  4. Иван Иванов, Общи страници в историята на родствените прахървати и прабългари.
  5. Александър Гюров, Единадесет вековно българско присъствие в Унария, Будапеща 2001
  6. а б Ужгород-Ungvar – Городище Ужгорода Была та крепость сердцем карпатского княжества во главе с легендарным дукой – князем Лаборцем. Это ему выпало войти в историю тем, что остановит лавину венгерских кочевых племен, переправлявшихся через Карпатыв Среднедунайскую низменность. Пали на пути этих племен крепости разные, а вот воины Лаборца встали стеной доселе невиданной для венгерского вождя Алмоша. Но слишком уж неравны были силы. Легенды расскажут, как после трехдневного боя князь Лаборец вырвется из окружения, чтобы тайно соединиться с земплинским дукой, но дойдет с дружиной только до реки Свиржавы, где налетят превосходящие числом завоеватели, и примет князь неравный бой, и схватят его раненого, и в ярости от его мужества повесят Лаборца здесь же, и получит рекас тех пор его имя. Очевидно же, не рядовой была эта победа для венгерского вождя, если вошла она в летопись, и сам летописецупоминанием о пышных торжествах победителей воздал дань мужеству защитников Ужгородской крепости: „Князь Алмуши его люди, войдя в крепость Гунг, богам бессмертным принесли большие жертвы и пиршествовали 4 дня. На четвертыйже день князь Алмуш, посоветовавшись и приняв присягу от всех своих, поставил сына своего Арпада еще при жизнисвоей князем и повелителем. И стал называться Арпад на языке иноверцев князем Гунгарии...“.
  7. Anna Berenik, A felremagyarazott Anonymus III, 85-88
  8. а б в De Hung castro, Gesta hungarorum
  9. Чавдар Бонев, Праславянските племена, ИБ-БАН 2010, Част V – Траки и славяни, Заключение, с. 15,28 .
  10. Ла́борец (Laborszu, Laborec) старо Свиржава – река в източна Словакия. Laborес (текст на слов.) Ла́борец (текст на рус.),
  11. Името на българският комит-управител на крепоста Хунг, както е наречен в Хрониката comes castri, се предава от Иван Добрев, Иван Иванов, Чавдар Бонев, в рускоезични текстове и пр. и като: Лаборч, Лаборич, Лаборча, Лоборчи / Лаборчи, Лаборич / Лоборич, Лоборц, Лаборец и др. на латиница – Lоborcy, Lаborc, староунг. Laborszu, Lаborсу в латинския и унгарския текстове на хрониката, в изследването ѝ от Anna Berenik и пр. Тъй като в текста на хрониката пък е посочено, че то означава „на неговия език благородник (dukа)“, единствената сходна като ранг и произношиние българска титла, която ни е известна тогава е „колобър“, т.е. всъщност е възможно да се касае не за лично име, а за военно-административна длъжностна титла комит-колобър, Бонев пък изказва предположението, че това е прозвище „идващо от названието на река Лаборец (Laborszu, Свиржава) и на едноименната крепост, в която резидирал“, но Хрониката ясно посочва, че река Свиржава в памет на войводата е именувана на него, а не обратното, съвременни предимно съветски изследователи игнорират указанието в нея, че Lоborcy на тукашния език не е име, а значи благородник „Duca“ и го наричат Лаборец, според тях първенец на местните бели хървати, последното разбира се не е изключено след като е засвидетелствано, че още времето на хан Крум славянските князе са важна и равнопоставена част от българската държавна аристокрация, плюс това Борис I в 866 г. замества 52 рода на български боили избити от него при потушаване на бунта срещу покръстването със същия брой славянски князе и старейшини от подчинените му земи.
  12. На падането на крепостта са посветени пиесата на Евгений Фенцик „Покорение Ужгорода“, романът на Петър Угляренко „Князь Лаборец“, расказът на Анатолий Кралицки „Князь Лаборец“, поемата на Василий Гренджи-Донски „Князь Лаборец“, стихотворението на Марийка Подгорянка „Князь Лаборец“ и т.н. В днешния Ужгород един от площадите носи името Лаборец.
  13. Ла́борец (Laborszu, Laborec) старо Свиржава – река в източна Словакия. Laborес (текст на слов.) Ла́борец (текст на рус.),
  14. Замок, Ужгород,www.mycountry.com.ua
  15. Ongvar (Unґvar). Еде Макус (Ede Mauks) извежда името на Ungvar от тюркското Ong, - w oparciu o fakt, koczowniczych tureckich plemiennych nazwano „Ong“., Ede Mauks
  16. Васил Златарски, Въдворение спокойствие на Балканския полуостров. Унищожение на печенезите, отблъскване на куманите и усмирение на сърбите, История на Българската държава през средните векове, т.3
  17. В 1921 г. изследователя ѝ M.Новакавски посочва за византийското влияние върху архитектурата на църквата. Друг виден изследовател на църковна архитектура В. Сачинский, за първи път обърща внимание на строителните материали и начин на зидария на древната църква и заключава, че Ротондата е построена под силното влияние на византийската архитектурна школа, възможно от славянски строители някъде около Х в. Изследователя на европейската култура В.Залозецький я причислява към кръглите църкви от Балканите в ранното средновековие. В края на крайщата историкът И. Крал датира ранносредновековната Ротонда Св. Ана към IX в., времето когато районът е в границите на Българското царство. Історія міста, Ужгород, uzhorod.at.ua
  18. Et uocatus est arpad dux hungarie et ab hungu omnes sui milites uocatj sunt hunguarie secundum linguam alienigenarum, et illa uocatio usque ad presens durat, per totum mundum – И той се нарече принц на Унгария Арпад и всичките му воини са били наричани Хунгарци според езика си, и от чужденците, и това име продължава през целия свят – De Нung castro, Gesta hungarorum.
  19. http://www.ukrcensus.gov.ua/eng/results/general/nationality/Zakarpattia/

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]