Иван Желев (генерал, 1911)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за генерала роден 1911. За генерала роден 1919 вижте Иван Желев (генерал, 1919).

Иван Желев
български офицер
Роден: 10 април 1911 г.
Починал: неизв.

Иван Йорданов Желев е български партизанин, военен деец и политически офицер, генерал-майор.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 10 април 1911 г. в старозагорското село Дълбоки. През 1928 г. става член на РМС, а от 1930 и на БКП. Започва работа като обущар в Бургас. От 1929 г. е член на Градския комитет на РМС в Бургас. През 1932 г. е интерниран от Бургас в родното си село. През 1933 г. получава смъртна присъда за създаване на антивоенна група във втора инженерна дружина, а на следващата година е отменена. През 1941 г. е амнистиран и излиза от затвора. Става секретар на Районния комитет на БКП и член на ОК на БКП в Стара Загора. През 1942 година е арестуван и осъден на смърт, но в края на 1943 присъдата е заменена с доживотен затвор. Освободен на 9 септември 1944 година. На 27 септември става инструктор на помощник-командира на осма пехотна тунджанска дивизия. От 10 март 1945 година е помощник-командир на дивизията[1]. От 1946 до 1947 г. е заместник-командир по политическата част на конната дивизия. След това до 1949 г. е заместник-командир по политическата част на пета танкова дивизия. Завършва Военнополитическата академия „Ленин“ в Москва през 1951 г. Между май и септември 1951 г. е заместник-началник на политическия отдел на втора армия. В периода септември 1951-януари 1953 г. е началник на политическия отдел на втора армия[2]. От януари 1953 г. е член на Военния съвет при противовъздушната отбрана. Достига до чин генерал-майор[3] С указ № 581 от 9 април 1981 г. е обявен за герой на социалистическия труд. Награждаван е с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас, „Червено знаме“, 1 клас, „За унгарската свобода“, сребърен и югославски орден „За храброст“, „Народна република България“ II ст. (1961), I ст. (1963), орден „9 септември 1944 г.“ с мечове, „Георги Димитров“ (1971, 1981), орден „Народна свобода 1941 – 1944 г.“.[4] Пише книга, озаглавена „Тунджанци през Драва и Мур“, 1978.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 56
  2. Протокол № 165 от 14 юли 1956 г., с. 22
  3. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерският съвет, стр. 162
  4. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 260