Конституция на Сърбия (1869)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Корица на оригиналното издание

Конституцията на Сърбия от 1869 година е основният закон на Княжество и Кралство Сърбия до 1901 година (с прекъсване между 1888 и 1894). С нея парламентът (Скупщината), до този момент съвещателно тяло, придобива роля в законодателството на страната, макар и силно ограничена от княза и назначаваните от него правителства.[1]

Приемане[редактиране | редактиране на кода]

Инициативата за приемане на конституцията е на Йован Ристич[2] – един регентите, поели властта след убийството на княз Михаил Обренович от името на малолетния княз Милан. Текстовете са утвърдени от Велика народна скупщина в Крагуевац на 29 юни (11 юли по нов стил) 1869 година.[1]

Конституционното преустройство е завършено през 1870 година от свиканата за целта скупщина, която приема закони за изборното право, отговорността на министрите и свободата на печата.[3]

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Държавен глава и изпълнителна власт[редактиране | редактиране на кода]

Конституцията от 1869 година съсредоточава властта в монарха. Князът (от 1882 година – кралят) е държавният глава на Сърбия. Той управлява страната посредством министрите, които сам назначава и уволнява и които са отговорни пред него, а не пред парламента. Освен това князът държи командването на армията и ръководи външната политика на княжеството. От него зависи обнародването на законите.[4]

Престолът се наследява от първородния син на княза (краля). При непълнолетие (ненавършени 18 години) функциите му се изпълняват от 3-членно регентство, избрано от велика скупщина.[5]

Законодателство и избирателна система[редактиране | редактиране на кода]

Законодателната власт е поделена между княза (краля) и парламента. Той свиква и разпуска Скупщината, открива и закрива сесиите ѝ, назначава ¼ от състава ѝ. Останалите ¾ от депутатите са избирани с явен вот за мандат от 3 години по двустепенна система в селата и пряко в градовете. С право на глас разполагат само тези, които плащат преки данъци.[5] Избирани могат да бъдат само лица, навършили 30 години и заплащащи данък от минимум 6 талера годишно. Държавните служители и адвокатите не могат да бъдат избирани, но могат да бъдат назначавани в парламента от княза.[1]

Законодателната инициатива принадлежи на княза (краля). Скупщината може само да приема или отхвърля предложения ѝ проект, без да внася промени в него. Тя обсъжда и приема държавния бюджет, но, в случай че не го стори, правителството може да продължи да управлява през следващата година с бюджета от предишната. В случай на заплаха за държавността, князът може да издава временни закони, които важат, докато трае извънредното положение.[1]

Освен Скупщината, съществува и Държавен съвет, назначаван от княза (краля), но той има само съвещателни функции и участва в законодателството само с изготвянето на законопроекти.[5]

Приложение[редактиране | редактиране на кода]

С приемането на конституцията от 1869 година парламентът става незаменим фактор в управлението на Сърбия. Това способства за възникването и развитието на политическите партии в страната през 70-те години на XIX век.[6]

В началото на 80-те години се оформя силно движение за изменение на конституцията. Начело на това движение е Радикалната партия, която настоява за всеобщо избирателно право и повече власт на парламента. Чрез манипулиране на изборите и като се възползва от правото да назначава голяма част от депутатите, Милан съумява да си осигури послушно мнозинство в скупщината, но радикалите печелят в изборите достатъчно депутатски места, за да блокират на няколко пъти дейността ѝ с липса на кворум.[7] В края на 1888 година, след поредица от дискредитиращи го вътрешно- и външнополитически неуспехи, кралят склонява на компромис с радикалите. Резултат от компромиса е нова конституция, която засилва ролята на народните избраници в управлението на Сърбия.[8]

Наследникът на Милан – крал Александър Обренович, връща старата конституция през юни 1894 година, след като не успява да се спогоди с радикалите, а в 1901 година я отменя и замества с нов основен закон в опит да намали съпротивата срещу личния си режим.[9]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Пешић, Мирослав, Младеновић, Божица. Делатност Светоникољског одбора на доношењу устава из 1869. године, в: Димитријевић, Бојана (ред.). Државност, демократизација и култура мира. Том II. Ниш, Универзитет у Нишу: Филозофски факултет, 2015. с. 45-46. Посетен на 4 януари 2018.
  2. Stokes, Gale. Politics as Development: The Emergence of Political Parties in Nineteenth Century Serbia. Duke University Press, 1990. с. 12-13.
  3. Stokes 1990, с. 14.
  4. Stokes 1990, с. 13-14.
  5. а б в Брокгауз, Ф. А., Ефрон, И. А. (изд.). Энциклопедический словарь. Том XXIXa. Санкт Петербург 1900, с. 598-599. Посетен на 30.12.2017.
  6. Раич, Сузана. Парламентаризм в Сербии: первые опыты и проблемы, с. 204, в: Государственное управление. Электронный вестник. Выпуск № 44. Июнь 2014 г. (посетен на 18 януари 2018)
  7. Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 2. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-19-X. с. 125-127.
  8. Манчев 1999, с. 130-131.
  9. Манчев 1999, с. 136, 138.