Конституция на Сърбия (1869)
| Конституция на Сърбия | |
| — отменена — | |
 Корица на оригиналното издание | |
| Юрисдикция |  Сърбия |
|---|---|
| Приета от | Народна скупщина |
| Приета на | 29 юни 1869 г. |
| В сила от | 29 юни 1869 г. |
| В сила до | 31 декември 1888 г. |
Конституцията на Сърбия от 1869 година е основният закон на Княжество и Кралство Сърбия до 1901 година (с прекъсване между 1888 и 1894). С нея парламентът (Скупщината), до този момент съвещателно тяло, придобива роля в законодателството на страната, макар и силно ограничена от княза и назначаваните от него правителства.[1]
Приемане
[редактиране | редактиране на кода]Инициативата за приемане на конституцията е на Йован Ристич[2] – един регентите, поели властта след убийството на княз Михаил Обренович от името на малолетния княз Милан.
Текстът на конституцията е силно повлиян от конституцията на Кралство Прусия от 1849 година, следваща принципите на т.нар. „бюрократичен либерализъм“ - правова държава, независимост на съдебната система, ограничаване на властта на княза, гаранции за собствеността, но без да се стига до демократизация на политическия живот.[3]
Текстовете са утвърдени от Велика народна скупщина в Крагуевац на 29 юни (11 юли по нов стил) 1869 година.[1] Конституционното преустройство е завършено през 1870 година от свиканата за целта скупщина, която приема закони за изборното право, отговорността на министрите и свободата на печата.[4]
Съдържание
[редактиране | редактиране на кода]Държавен глава и изпълнителна власт
[редактиране | редактиране на кода]Конституцията от 1869 година съсредоточава властта в монарха. Князът (от 1882 година – кралят) е държавният глава на Сърбия. Той управлява страната посредством министрите, които сам назначава и уволнява и които са отговорни пред него, а не пред парламента. Освен това князът държи командването на армията и ръководи външната политика на княжеството. От него зависи обнародването на законите.[5]
Престолът се наследява от първородния син на княза (краля). При непълнолетие (ненавършени 18 години) функциите му се изпълняват от 3-членно регентство, избрано от велика скупщина.[6]
Законодателство и избирателна система
[редактиране | редактиране на кода]Законодателната власт е поделена между княза (краля) и парламента. Той свиква и разпуска Скупщината, открива и закрива сесиите ѝ, назначава ¼ от състава ѝ. Останалите ¾ от депутатите са избирани с явен вот за мандат от 3 години по двустепенна система в селата и пряко в градовете. С право на глас разполагат само тези, които плащат преки данъци.[6] Избирани могат да бъдат само лица, навършили 30 години и заплащащи данък от минимум 6 талера годишно. Държавните служители и адвокатите не могат да бъдат избирани, но могат да бъдат назначавани в парламента от княза.[1]
Законодателната инициатива принадлежи на княза (краля). Скупщината може само да приема или отхвърля предложения ѝ проект, без да внася промени в него. Тя обсъжда и приема държавния бюджет, но, в случай че не го стори, правителството може да продължи да управлява през следващата година с бюджета от предишната. В случай на заплаха за държавността, князът може да издава временни закони, които важат, докато трае извънредното положение.[1]
Освен Скупщината, съществува и Държавен съвет, назначаван от княза (краля), но той има само съвещателни функции и участва в законодателството само с изготвянето на законопроекти.[6]
Приложение
[редактиране | редактиране на кода]С приемането на конституцията от 1869 година парламентът става незаменим фактор в управлението на Сърбия. Това способства за възникването и развитието на политическите партии в страната през 70-те години на XIX век.[7]
В началото на 80-те години се оформя силно движение за изменение на конституцията. Начело на това движение е Радикалната партия, която настоява за всеобщо избирателно право и повече власт на парламента. Чрез манипулиране на изборите и като се възползва от правото да назначава голяма част от депутатите, Милан съумява да си осигури послушно мнозинство в скупщината, но радикалите печелят в изборите достатъчно депутатски места, за да блокират на няколко пъти дейността ѝ с липса на кворум.[8] В края на 1888 година, след поредица от дискредитиращи го вътрешно- и външнополитически неуспехи, кралят склонява на компромис с радикалите. Резултат от компромиса е нова конституция, която засилва ролята на народните избраници в управлението на Сърбия.[9]
Наследникът на Милан – крал Александър Обренович, връща старата конституция през юни 1894 година, след като не успява да се спогоди с радикалите, а в 1901 година я отменя и замества с нов основен закон в опит да намали съпротивата срещу личния си режим.[10]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г Пешић, Мирослав, Младеновић, Божица. Делатност Светоникољског одбора на доношењу устава из 1869. године, в: Димитријевић, Бојана (ред.). Државност, демократизација и култура мира. Том II. Ниш, Универзитет у Нишу: Филозофски факултет, 2015. с. 45 – 46. Посетен на 4 януари 2018.
- ↑ Stokes, Gale. Politics as Development: The Emergence of Political Parties in Nineteenth Century Serbia. Duke University Press, 1990. с. 12 – 13.
- ↑ Мишкова, Диана. Балкански либерализми: исторически пътища на една модерна идеология // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 2. Пренос на политически идеологии и институции. София, Издателство на Нов български университет, 2014. ISBN 978-954-535-846-3. с. 120-121.
- ↑ Stokes 1990, с. 14.
- ↑ Stokes 1990, с. 13 – 14.
- ↑ а б в Брокгауз, Ф. А., Ефрон, И. А. (изд.). Энциклопедический словарь. Том XXIXa. Санкт Петербург 1900, с. 598-599. Посетен на 30.12.2017.
- ↑ Раич, Сузана. Парламентаризм в Сербии: первые опыты и проблемы Архив на оригинала от 2018-01-19 в Wayback Machine., с. 204, в: Государственное управление. Электронный вестник. Выпуск № 44. Июнь 2014 г. (посетен на 18 януари 2018)
- ↑ Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 2. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-19-X. с. 125 – 127.
- ↑ Манчев 1999, с. 130 – 131.
- ↑ Манчев 1999, с. 136, 138.