Кортина д'Ампецо

Кортина д'Ампецо Cortina d'Ampezzo
Кортина д'Ампецо 46.538333, 12.137351 Кортина д'Ампецо
Страна	Италия
Регион	Венето
Провинция	Белуно
Площ	253 km²
Надм. височина	1211 m
Население	5491 души (2025)
Пощенски код	32043
Телефонен код	0436
МПС код	BL
Официален сайт	www.comunecortinadampezzo.it
Кортина д'Ампецо в Общомедия

Кортѝна д'Ампѐцо (на италиански: Cortina d'Ampezzo; на ладински: Ampëz, Ампец; на немски: Hayden, Хайден) е град и община в североизточна Италия, провинция Белуно, регион Венето. Разположен е на 1211 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението му е 5491 души, от които 279 – чужди граждани.

Известен зимен и летен туристически курорт, както и сцена на множество международни спортни събития, свързани с планините и зимните спортове, градът е домакин на Зимните олимпийски игри през 1956 г., на световните първенства по ски алпийски дисциплини през 1932 г., 1941 г. (по‑късно отменено) и 2021 г., и е един от домакините на XXV Зимни олимпийски игри „Милано–Кортина“ през 2026 г.

География

Територия

Местоположение на община Кортина д'Ампецо в провинция Белуно

Общината е разположена в историко-географската област Ладиния, съставена от пет доломитски долини, използващи ладински език.

Столицата и населеното място, от което общината носи името си – Кортина, се намира в центъра на басейна Ампецо (Conca d'Ampezzo), в горната част на долината Бойте (Valle del Boite), която в миналото е била терминален басейн на древен кватернерен ледник. Територията е разположена между историческо-географската област Кадоре (на юг), долината Вал Пустерия (на север), долината Вал д’Ансией (на изток) и Алто Агордино (на запад).

С площ от 253,34 km², Кортина д’Ампецо е третата по големина община в регион Венето (след Венеция и Порто Толе) и най-голямата в провинция Белуно. Геоложките формации в регионалния природен парк „Доломити д'Ампецо“ са със седиментен произход и датират от периода между Средния триас (преди 230 млн. години) и Долната креда (преди 90 млн. години) на Мезозоя. Те се състоят главно от доломит и варовик.

Орография

Кортина д’Ампецо е заобиколена от Доломитите на Ампецо, част от подразделението Доломити на Сесто, Брайес и Ампецо в Източните Алпи, които придават на долината характерната ѝ красота. Сред най‑известните върхове са Тофане на запад, Помаганьон на север, Кристало на североизток, Фалория и Сорапис на изток, както и Беко ди Мецоди, Крода да Лаго и групата Нуволау на юг.

Надморската височина на общината варира от 1057 м до 3244 м, с алтиметричен диапазон от 2187 м. Градският център се намира на приблизително 1224 м надморска височина.

Хидрография

Хидрографската система на Ампецо включва множество водни течения и басейни. Изворите Руфиедо, Фелидзон и Бойте са характерни хидроложки образувания, произхождащи от подземни карстови канали. Потокът Бойте и потокът Фанес текат в широки и залесени корита, образувайки впечатляващи водопади (Гола ди Фанес). Реките Травенансес и Фелисон протичат в дълбоки естествени дерета, издълбани в доломита от постоянния воден поток през вековете.

Разпространени са и множество малки потоци и поройници, които се спускат по скалистите склонове и горите, като Руойба и Ру дей Кавай. Почти цялата вода от дренажния басейн на долината в крайна сметка се влива в Бойте – най‑големият воден поток в района, с дължина 42 км.

Алпийските езера са малобройни и малки поради стръмните склонове и високата пропускливост на доломитните скали. Все пак съществуват няколко малки езера както на голяма надморска височина, така и на дъното на долината, образувани чрез естествена хидроизолация или чрез изкуствено преграждане на потоци. Те представляват биотипове с висок природонаучен интерес.

В най‑студените и сенчести вдлъбнатини на Кристало, Тофане и други върхове на Ампецо, на височина между 2800 и 3200 м, се запазват малки ледници, често покрити с дебел слой скални отломки. Въпреки че се отдръпват поради повишаването на летните и есенните температури, те продължават да подхранват потоците в долината и гарантират минимално водно ниво дори при суша.

Климат

Климатът на Ампецо е междинен между океанския климат, характерен за субалпийските райони, по‑близки до Адриатическо море, и континенталния климат, типичен за по‑вътрешните и защитени алпийски долини. Летата са хладни и кратки, а зимите – много дълги и сурови.

Годишните валежи възлизат средно на около 1100 мм, като максимумите се наблюдават през юни и юли, а минимумите – през февруари. Между края на декември и началото на януари редовно се регистрират едни от най‑ниските температури в Италия, особено в района на прохода Чимабанке, който представлява граничната зона между провинциите Белуно и Болцано.

Преходните сезони обикновено са влажни, дъждовни, студени и силно ветровити, което допълнително подчертава континенталния характер на климата в тази част на Доломитите.

Административно деление и население

Кортина д'Ампецо граничи с осем общини: Сан Вито ди Кадоре, Коле Санта Лучия, Ливиналонго дел Кол ди Лана, Брайес, Бадия, Ауронцо ди Кадоре, Добиако и Маребе. Намира се на 44 km от Белуно, на 234 km от Болоня и на 257 km от Милано.

Общината е част от общинското обединение „Италианска асоциация Грийнуейс“.

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 5491 души, от които 279 – чужди граждани. Сред последните преобладават тези на Украйна – 73 души. Има и 4 български граждани.

Територията е разделена на множество селища, никое от които не се счита за махала. Първоначално те са били много малки села, към които наскоро са се присъединили някои нови жилищни селища (оригиналните ладински имена са в скоби): Акуабона ди сопра (Agabona de sora), Акуабона ди сото (Agabona de sote), Алверà, Бигонтина ди сопра (Begontina de sora), Бигонтина ди сото (Begontina de sote), Боскедел, Брите де Вал, Каделверцо ди сопра (Ciadelverzo de sora), Каделверцо ди сото (Ciadelverzo de sote), Кадемай (Ciademai), Кадин ди сото (Ciadin), Кадин ди Сопра (Ciadin de Inze), Кампо ди сопра (Cianpo de sora), Кампо ди сото (Cianpo de sote), Киамулера (Ciamulera), Киаве (Ciae), Чандериес, Кояна (Coiana), Кол, Кортина, Кринес, Донеà, Фиамес, Фрайна, Джилардон (Jilardon), Грава ди сопра (Graa de sora), Грава ди сото (Graa de sote), Гуарнé, Лачедел (Lazedel), Ла Рива (Fora in Ria), Манайго, Майон ди сопра, (Maion или Maion de sora), Майон ди сото (Maion de sote или Minel), Мелерес, Мортиза (Mortija), Пекол (Pecol), Пециé, Пииан да Лаго, Пиерозà, Покол (Pocol), Понтекиеза (Ponte de ra Zesa), Ронко, Салието, Сенрориé (Śenorié), Сокол (Socol), Сокус (Socusc), Стаолин (Stoulin), Вал ди сопра (Val de sora), Вал ди сото (Val de sote), Верокай (Gnoche), Вера (Ra Era), Дзуел ди сопра (Śuel de) sora), Дзуел ди сото (Śuel de sote).

Различните селища в община Кортина д'Ампецо са групирани в шест района, които носят името сестиери и имат функцията да представляват местните общности. По-специално, те са свързани с организирането на фолклорни събития (включително фестивалите Corsa dei Sestieri и Campestri). Шестте сестиери носят имената: Алверà, Ацон (Azon), Кадин (Ciadin), Киаве (Ciae), Кортина, Дзуел (Śuel).

Топоним

Според изследователя Марио Толер топонимът Ампецо произхожда от латинския език: или от израза ad piceum, „до елата“, или от думата amplitium (от amplus, „широк“), със значение „открито и просторно място“.

Лоренца Русо, напротив, смята тази етимология за остаряла и предлага да се търси по‑древен произход, „връщайки се към пралатинския корен amp-/amb-“, който обозначавал диви растения, от които се извличала течност, използвана за ферментация. От този корен произлизали както италианското име, така и ладинските названия на малината: ampomola (Валагарина), ampoma (Вал ди Соле) и ampomes (Вал Гарденa).

Що се отнася до думата „Кортина“, смята се, че произлиза от умалителната форма на curtis (къснолатински „двор“, „имение“), която през Ранното средновековие обозначавала малки териториални единици в рамките на феод, включващи къщи и земи – част от тях общински, а други частна собственост на господаря. Cortina би могло да означава и „малък ограден двор“, тоест пространство, заградено с ниска стена, използвано в миналото за религиозни обреди и като гробище.

Възможно е, макар и без сигурни доказателства, още в римско време в Ампецо да е съществувало селище, при което се е намирала именно такава cortina.

От строго историческа гледна точка първото свидетелство за името на тази планинска местност, както и за наличието на устойчива общност в Ампецо, се открива в стар нотариален документ от 15 юни 1156 г. Според него двама братя, Джовани и Паганело, закупуват парче земя от земевладелец от Тревизо. Нотариусът Артрото, който съставя акта, уточнява, че мястото, където се намират тези земи, се нарича Ampicium Cadubri, „Ампецо от Кадоре“.

Най‑старото свидетелство за съчетанието на двете названия: Curtina ampitii се среща в документ от 1317 г., съхраняван в архива на Регола Алта ди Ларето.

История

Праистория и Античност

Находките от примитивното погребение в Мондевал де Сора и прочутата мумия от Симилаун (Йоци), датирани съответно от VI и IV–III хилядолетие пр.н.е., показват, че Доломитската и източната Алпийска дъга са били обитавани още в дълбока древност. Информацията за басейна на Ампецо обаче остава изключително оскъдна. Известно е, че различни райони на съседния Кадоре са били посещавани от палеовенетски племена, но в Ампецо не са открити доказателства за тяхното присъствие. По‑късно територията на Кадоре е засегната от заселването на карнийските келти, които вероятно са първите, установили се там трайно.

От VI–V век пр.н.е. в целия район на Кадоре се разпространява писменост, използваща етруски букви. След завладяването на областта римляните подчиняват местното население и се заселват на различни места.

Що се отнася до самото Ампецо, наличната информация за римската епоха е толкова ограничена, че не позволява да се направят окончателни заключения относно характера и степента на римското присъствие.

Ранно средновековие

След падането на Западната Римска империя за период от около осем века липсват сведения за цялата област Кадоре, към която Ампецо е принадлежало. Смята се, че през този дълъг период част от романско-норските населения, установени във долините на Изарко, Риенца и Драва, са се укрили в по‑слабо заселените долини Фаса, Бадия, Гарденa, Кордеволе, Ампецо, Комеликo и Централен Кадоре, бягайки от варварските нашествия, и така са дали началото на ладините.

Съществува и твърдението, че по времето на нашествието на лангобардите в Италия във Вал д’Ампецо вече е имало установена общност, тъй като според преданието през 572 г. Дева Мария извършила чудо в защита на ампецаните, които ѝ се помолили за закрила от лангобардските набези. Несъмнено обаче лангобардското владичество е било решаващо за формирането на Реголите на Ампецо – институция за колективна собственост върху традиционни пасища и горски земи в района на Кортина д'Ампецо. Макар първите им писмени свидетелства в Ампецо да датират от XIII век, германската им основа предполага значително по‑древни корени. Това са семейни общности, които притежават земята колективно, придобита не като феод, а като алод.

След лангобардите властта преминава към франките на Карл Велики, и именно в този период започват да се очертават езиковите граници на района: на север от днешната провинция Белуно, в областта на днешната автономна провинция Болцано, заселена през VI век от баварите, започва да се разпространява немският език, докато на юг остава в употреба късният латински, който впоследствие се развива в различни романски варианти, включително ладинския.

Късно средновековие

Под управлението на Берингар I от Фриули, крал на Италия (X век), за първи път е използван терминът Cadubrium („Кадоре“), произлизащ от името, което римляните давали на местното население – „катубрини“. Разумно е да се предполага, че още тогава Ампецо е било част от тази област, макар да липсват съвременни документи, които да го потвърждават.

През 951 г. територията на Кадоре, заедно с Веронската марка, преминава под властта на Херцогство Бавария, ставайки част от Свещената Римска империя. Херцог Хайнрих II Баварски предоставя Кадоре на епископите на Фрайзинг, на които остава подчинено дори след като през 976 г. марката е включена в новосъздаденото Херцогство Каринтия, учредено от император Отон II. През 1077 г. император Хайнрих IV предава областта на Аквилейската патриаршия. Вероятно именно тогава е издигнат замъкът Ботестаньо, от който днес са запазени само руини. Смята се, че патриаршеската крепост е била построена върху по‑старо дървено укрепление от лангобардския период.

През 1135 г. патриархът на Аквилеа Пелегрино фон Ортембург предоставя феода Кадоре като валалитет на благородническия род Да Камино, с лангобардски произход. Първият граф на Кадоре – и следователно и на Ампецо – е Гуечелоне II.

Няколко години по‑късно, през 1156 г., Ampicium de Cadubrio е споменато за първи път в нотариален акт за покупко‑продажба. Това е първата документална поява на името „Ампецо“ и доказва принадлежността му към Кадоре. Територията на Ампецо е била една от десетте центени – райони, обитавани първоначално от около сто семейства, управлявани от местен официал.

През 1235 г. Кадоре получава от рода Да Камино Статута на Камино – сборник от обичайни норми, валидни за всички десет центени, включително Ампецо.

След смъртта без мъжки наследници на Рицардо III да Камино през 1335 г., властта на рода приключва и феодът би трябвало да се върне под пряк контрол на патриарсите на Аквилеа. Жителите на Кадоре обаче решават да поемат покровителството над трите осиротели дъщери на Рицардо и така да запазят феодалната власт в свои ръце.

От 1337 г. кадорците сключват договор за протекция с Йохан Хайнрих, херцог на Каринтия и граф на Тирол, и с брат му Карл, крал на Бохемия (бъдещ император Карл IV), като получават признание за административната си автономия.

През 1338 г. Великолепната общност на Кадоре издава Статутите на Кадоре, в чието съставяне участва и Джовани да Киаве, тогавашен официал на Ампецо. Статутът съдържа изключително напредничави за времето си разпоредби: равенство пред закона, равни права на мъже и жени (включително в реголите), липса на благороднически титли, освобождаване от военна повинност и ограничаване властта на духовенството, включително забрана свещениците да събират завещания.

През 1341 г. графовете на Тирол Лудвиг V Баварски и Маргарета Маулташ поемат протектората над Кадоре, но през 1347 г. областта отново преминава под пряк контрол на Аквилеа. Патриарх Бертрандо ди Сан Дженезио пристига с войските си в Пиеве и потвърждава валидността на статутите и местното самоуправление, затвърждавайки значителната автономия на територията.

Историята на Ампецо следва тази на Кадоре и през следващите десетилетия, белязани от относителен мир и благоденствие.

От 1412 г. обаче Аквилейската патриаршия е разтърсена от войни между Венецианската република и Аквилеа, подкрепена от Свещената Римска империя. Венецианците успяват да превземат и замъка Ботестаньо, но ампецаните, водени от Антонио ди Разена, извършват смела акция и през 1418 г. го възвръщат в името на Аквилеа.

Въпреки този успех, през 1420 г. Венеция окончателно покорява Патриаршията и присъединява голяма част от нейните територии, включително Кадоре и Ампецо. Империята продължава да претендира за Ампецо, докато през 1511 г. областта е върната в рамките на имперските владения, а Кадоре, след отказа на Максимилиан I, е анексирано официално от Венеция.

Модерна епоха

Война на Камбрийската лига

През 1508 г. папа Юлий II организира антивенецианска коалиция, известна като Камбрийска лига, в която участват няколко държави, включително Свещената Римска империя. На 22 февруари същата година имперските войски навлизат в ампецанското селище Алвера, заобикаляйки замъка Ботестаньо, където венецианците са укрепени. Императорските войски продължават настъплението си на юг и побеждават малък отряд кадорски войници на Венецианската република при прохода Венас.

През следващите години войната протича с непрекъснато движение на венециански войски от юг и германски ландскнехти от север. На 18 октомври 1511 г. имперските сили превземат крепостта Ботестаньо и установяват пълен контрол над Ампецо. На 21 октомври император Максимилиан I лично се явява пред ампецаните и изисква акт на подчинение. Те му отдават почит и в замяна получават гаранция за запазване на всички свои привилегии, включително онези, предвидени в Статутите на Кадоре, както и уверение, че няма да бъдат присъединени към долината Пустерия.

Така приключва дългата принадлежност на Ампецо към Кадоре и се осъществява политическото и административното разделяне между двете области – разделение, което остава в сила до 1923 г., когато ампецанската територия е присъединена към провинция Белуно.

Автономност в рамките на Империята

През 1531 г. Ампецо е включено в Графство Тирол, като въпреки това запазва значителна степен на автономия. По силата на привилегиите, предоставени от Максимилиан I, жителите продължават да се управляват според Статутите на Кадоре, а функциите на Великолепната общност на Кадоре са поети от местната общност, която през XVII век приема името Великолепна общност на Ампецо.

Императорите, наследили Максимилиан I, редовно потвърждават привилегиите, признати на Ампецо, което позволява на долината да преживее почти три века на благоденствие и да се радва на забележителна автономия.

Този процъфтяващ период приключва при управлението на Йозеф II (1741–1790), който отменя Статутите и всички автономни права, предоставени на ампецаните.

XIX век

Избухването на Френската революция и възходът на Първата френска империя имат тежки последици за Ампецо, което през 1809 г. става сцена на придвижвания на войски, пожари и грабежи. На 31 август същата година френско‑италианска колона нахлува и окончателно окупира територията. На 28 февруари 1810 г. Ампецо, заедно с Добиако, е присъединено към Кадоре.

Тази ситуация обаче не трае дълго: катастрофалният поход в Русия през 1812 г. и падането на Наполеон Бонапарт водят до връщането на двете територии под властта на Хабсбургите. Ампецо вече не се намира в погранична зона, а в сърцето на империята, тъй като Виена успява да анексира всички територии на бившата Венецианска република по силата на Договора от Кампоформио (1797).

При избухването на голямата европейска революция от 1848 г. в Ампецо не избухват бунтове, за разлика от съседното Кадоре, където в продължение на месеци бушуват въстания, както и в много други италиански, австрийски и европейски земи. Тази вярност е възнаградена: след умиротворяването на цялото Ломбардо‑Венецианско кралство в Австрийската империя започва дълъг период на реформи, от които Ампецо се възползва.

В края на XIX век районът преживява първия си туристически „златен век“. Открит от австро‑германската аристокрация и от висшата английска, френска и американска буржоазия, благодарение на изключителната си природна красота Ампецо се превръща в нова Санкт Мориц, посещавана както през лятото, така и през зимата. През 1907 г. например Албер I Саксккобургготски, крал на Белгия, прекарва ваканция в Ампецо и се влюбва в мястото. Като страстен алпинист той продължава да го посещава години наред, превръщайки го в една от любимите дестинации на международния елит. Зимуващите туристи започват да се спускат по склоновете със ски, тогава все още необработени и покрити с естествен сняг.

Ампецо, което от векове е заможно благодарение на автономията си и далновидното хабсбургско управление, забогатява още повече. В същия период в съседното Кадоре туризмът не се развива и районът, подобно на Венето, Фриули и Трентино, е засегнат от масова емиграция. Кортина, столицата на Ампецо, става международно известна като „Кралицата на Доломитите“ и „Перлата на Алпите“.

Това нарастващо благосъстояние води и до значими градоустройствени промени, символизирани от прочутата камбанария на енорийската църква, построена между 1850 и 1858 г. от ампецанеца Силвестро Франчески. Първите големи и луксозни хотели, предназначени за богати летовници, започват да оформят облика на долината.

Социалният живот също процъфтява: през 1893 г. е създадена Кооперативната потребителска общност на Ампецо, основават се селската каса, множество асоциации, а през 1903 г. – Ски клуб „Кортина“.

Този златен период е прекъснат рязко от Първата световна война, когато Ампецо се превръща в един от най‑засегнатите от бойните действия райони.

XX век

Първа световна война

От 28 юли 1914 г., деня на избухването на военните действия, ампецанските мъже са изпратени да воюват за Австро‑Унгарската империя в Карпатите, в Галиция, на границата с Русия. На 16 май 1915 г., когато обявяването на война от страна на Кралство Италия вече е неизбежно, в Ампецо са привикани на военен преглед всички мъже на възраст между 16 и 50 години, които още не са били мобилизирани, за да бъдат включени в Standschützen (елитни стрелци) или в k.k. Landsturm (териториална милиция). Повикани са 669 местни жители плюс 35 работници, които са изпратени да защитават многобройните военни позиции, изграждани по околните планини.

На 23 май 1915 г. Кралство Италия изпраща на Виена декларацията си за война, като съобщава, че военните действия ще започнат в полунощ. В 18:00 ч. на 24 май италианските войски преминават границата при Акуабона, с което започват боевете в Ампецо. На 27 май две италиански роти слизат от прохода Тре Крочи, а на следващия ден, 28 май, осем войници от Бригада „Марке“ влизат в Ампецо, продължавайки към Зуел, без да срещнат нито един австрийски войник.

Австрийските сили, както и на други места по алпийския фронт, извършват стратегическо отстъпление, изоставяйки дъното на долината и разполагайки се по околните планини и в силно защитими позиции. Така австро‑унгарската армия получава огромното предимство първа да се окопае по високите върхове, оставяйки на противника само по‑ниските позиции, според тогавашните стратегически възгледи. Смятало се (погрешно), че долините са изложени на артилерийски обстрел и че в тях е трудно да се извършват атаки – схващане, което по‑късно е категорично опровергано в битката при Капорето.

По целия алпийски фронт Австро‑Унгария поддържа предимно отбранителна стратегия (с изключение на битката на платата). Алпийските позиции са лесни за защита дори с малкото сили, с които разполагат Хабсбургите в района. Австрийците успяват да удържат италианските атаки, понякога извършвани с помощта на мини. С изключение на отделни отстъпления, отбранителната линия остава почти непроменена до края на конфликта.

Така започва изтощителна позиционна война, продължила до ноември 1917 г. На Кол ди Лана, Монте Пиана, при прохода Фалцарего, по Тофаните, при Чинкуе Тори и на много други места хиляди млади мъже от двете страни губят живота си. Провеждат се атаки „на нож“ под огъня на картечници, използват се задушливи газове, гранати и оръдия.

Войниците са принудени да прекарват всички сезони на открито, от мекото лято до изключително снежната зима, ден и нощ, изложени на влага и студ. Мнозина умират не само от раните си, но и от широко разпространени епидемии от холера, пневмония и дизентерия.

И италианските, и австро‑унгарските войски се бият храбро, докато неочаквано за италианците пристига заповед за отстъпление: при Капорето австро‑германските сили пробиват италианските линии и нахлуват в венето‑фриуланската равнина чак до река Пиаве. Въпреки гнева на войниците, които не желаят да изоставят планините, завоювани с цената на хиляди животи, италианците се изтеглят, оставяйки Ампецо в ръцете на австрийците.

Година по‑късно ситуацията се обръща: след окончателното поражение при Виторио Венето, на 3 ноември 1918 г. Австро‑Унгария подписва с Италия примирието от Вила Джусти, което влиза в сила на следващия ден.

Италианските войски се завръщат в Ампецо, влизат в Кортина и окупират останалата част от Южен Тирол. На прохода Бренер е установена новата граница с новосъздадената Австрия, съгласно мирните договори от Париж.

Новите граници са „осветени“ чрез изграждането на множество военни гробища – малки и средни по размер – из цялата източна алпийска зона, където са положени останките на всички войници, от всякакви народности и култури, загинали в Доломитите.

След войната и фашистки период

С Договора от Сен Жермен (1919), който официално утвърждава присъединяването към Италия, Ампецо е включено в провинция Тренто: така започва „италианската глава“ в историята на долината. През 1921 г. е открита Доломитската железница, която свързва Калалцо ди Кадоре, Ампецо и Добиако и функционира до 1964 г. От административна гледна точка, на 21 януари 1923 г. общината е прехвърлена към провинция Белуно, а името ѝ е променено от „Ампецо“ на „Кортина д’Ампецо“.

След Голямата депресия от 1929 г. районът преживява рязък икономически спад: стотици дребни спестители от Ампецо и другите доломитски долини губят своите средства. Дори някои от най-заможните местни хотелиери са принудени да затворят. През 1931 г. фалира Аме́део Джирарди, собственик на едноименния хотел, а през следващата година банкрутира и хотел „Тре Крочи“, собственост на семейство Менарди.

От началото на 30‑те години Ампецо се превръща в предпочитана туристическа дестинация за най‑висшите фашистки среди. Министърът на финансите Алберто де Стефани например купува къща в Манаиго през 1933 г.; националните секретари на Националната фашистка партия Джовани Батиста Джуриати и Акиле Старачe често прекарват ваканциите си там, а Итало Балбо си построява вила край близкото езеро Мизурина.

През това десетилетие и в първите години на 40‑те се наблюдава значително развитие на ски съоръженията и последващ туристически бум: между 1930 и 1940 г. броят на туристите в хотелите на Ампецо непрекъснато расте. В този период се раждат и важни институции: през 1933 г. е основана Ски школа „Кортина“ (първата ски школа в Италия, призната от Италианската федерация за зимни спортове), а през 1936 г. започва да излиза местният вестник „Нотициарио ди Кортина“. Паралелно с това Ампецо става обект на етническо‑езикова хомогенизационна политика, провеждана от фашисткия режим, решен да „италиянизира“ населеното място с дълбоки австрийски и тиролски корени. Ладинският език, майчин за цялото местно население, е подложен на преследване:

• децата са наказвани, ако го използват;
• традиционни тиролски празници (като огньовете на Пресветото Иисусово сърце и sceiba) са забранени;
• държавните служби се поверяват на хора, изпратени от други части на Италия;
• улиците получават патриотични имена (улица „Чезаре Батисти“„ бул. „Виторио Емануеле“);
• ладинската топонимия е италиянизирана (напр. Ru de ra jeres → Rio Gere, Laguscin → Lago Scin, Ponte de ra Zesa → Pontechiesa).

Това представлява тежък удар за ампецанското население, което никога преди не е преживявало подобна намеса, след като в продължение на векове е се радвало на широка юридическа и административна автономия.

Втора световна война и раждане на Италианската република

На 10 юни 1940 г. Италия влиза във войната на страната на нацистка Германия. В цялата страна се усещат тежките ограничения, наложени от конфликта: например консумацията на месо е забранена от вторник до петък; дори спортистите, участвали в световното първенство по ски на ампецанските писти през февруари 1941 г., не получават изключение.

След примирието от Касибиле германските въоръжени сили окупират италианската територия (Операция „Аларих“). На 12 септември нацистките войски навлизат в Ампецо. Провинциите Болцано, Тренто и Белуно са включени в Operationszone Alpenvorland и анексирани към Третия райх. В тази зона младежите подлежат на наборна служба във Вермахта, като мнозина са изпратени на фронта.

Постоянният поток от загинали тежко поразява ампецанското население: 51 войници (от които 31 само на руския фронт) и още 10 цивилни губят живота си.

През следващата година, 1944, градът се превръща в болничен център – защитен от бомбардировки, но препълнен с ранени и инвалиди от войната.

На 2 май 1945 г. партизаните от бригада „Гарибалди Пиер Фортунато Калви“, действаща в Ампецо, Кадоре и Вал Пустерия, достигат долината. На сутринта на 5 май пристигат и американските войски. Войната е приключила.

На референдума през 1946 г., включени в избирателния район Удине–Белуно, ампецанските избиратели дават 851 гласа за Републиката (53,2%) и 747 гласа за монархията (46,7%).

Зимни олимпийски игри 1956

Както е определено от МОК още през 1930 г., градът получава правото да бъде домакин на VII Зимни олимпийски игри през 1944 г., които обаче не се провеждат заради войната. Така през 1947 г. въпросът отново е повдигнат в общинския съвет. Предложението е посрещнато хладно от администрацията, до степен че се обсъжда провеждане на местен референдум.

Ситуацията се променя, когато от Рим пристига уверението, че Италианският олимпийски комитет (CONI) ще поеме всички разходи по подготовката. Успокоени от факта, че скъпата инфраструктура няма да бъде финансирана от общината, а от държавата,] на 30 ноември 1948 г. местните власти решават официално да поискат домакинството на VII Зимни олимпийски игри през 1956 г. На 4 април 1949 г. МОК приема кандидатурата.

Проблемите, с които организаторите се сблъскват, са огромни, поради което е създаден специален организационен комитет, оглавен от Ото Менарди. Първата задача е разширяването и модернизирането на спортните съоръжения: между 1952 и 1955 г. е построен Леден стадион за част от състезанията по фигурно пързаляне (скоростното пързаляне се провежда на езерото Мизурина, на няколко километра от Кортина); изградени са скачен трамплин, бобслей трасето, както и лифтова инфраструктура с прилежащите писти за алпийските дисциплини. Подобрени са и транспортните връзки на Кортина със съседните райони:

• пътят SS51 е разширен и направен по‑удобен за движение;
• планирано е модернизиране на подвижния състав на старата Доломитска железница чрез закупуване на два нови локомотива.

Капацитетът за настаняване е увеличен до около 8000 легла.

На 26 януари 1956 г. президентът на Италиия Джовани Гронки открива VII Зимни олимпийски игри, първите в историята, излъчвани по телевизия. На олимпийския леден стадион пристига олимпийският огън, благословен от папа Пий XII, след като е обиколил Италия. За първи път олимпийската клетва е произнесена от жена – италианската алпийска скиорка Джулиана Минуцо. В игрите участват представители на 32 държави – общо 821 спортисти (134 жени и 687 мъже). За първи път се включва и СССР, който печели множество медали и оглавява класирането по отличия. Поставени са впечатляващи рекорди – само на ледената писта в Мизурина са регистрирани 73 олимпийски рекорда. Особено известен става австриецът Тони Зайлер, който печели и трите златни медала в мъжките алпийски дисциплини. Италианските спортисти завоюват три медала – един златен и два сребърни. Двете сребърни отличия са спечелени от ампецанския бобслейст Еудженио Монти, превърнал се в легенда.

След края на състезанията, на 5 февруари, се провежда церемонията по закриването. За Ампецо и неговите жители започва нова епоха: още през следващата зима след Олимпиадата градът регистрира рекорден туристически наплив.

Достъпните цени на жилища и хотели, силното възстановяване на италианската икономика и международната слава, придобита благодарение на игрите, превръщат Кортина в една от най‑модерните дестинации в Италия и голяма част от Европа. За кратко време са построени десетки нови жилищни сгради, търсени от стотици летовници, пристигащи от големите градове.

Зимни олимпийски игри 2026

Втората официална кандидатура на Милано за Олимпийските игри и шестата на Кортина д'Ампецо, този път за съвместно домакинство на XXV Зимни олимпийски игри през 2026 г., се състои на 1 октомври 2018 г. с подаването на искането до МОК от Италианския национален олимпийски комите.

Домакинството на XXV Зимни олимпийски игри през 2026 г. е присъдено на 24 юни 2019 г. по време на 134-ия конгрес на Международния олимпийски комитет (МОК), проведен в Лозана. Двете останали официални кандидатури, Милано-Кортина д'Ампецо (Италия) и Стокхолм-Оре (Швеция), са представени в залата на конгреса, разположена в конгресния център SwissTech в Лозана. Кандидатурата на Милано-Кортина д'Ампецо е избрана пред шведското предложение, получавайки абсолютно мнозинство от гласовете.

С това издание град Кортина става четвъртият град, домакин на Зимните игри поне два пъти (след Санкт Мориц, Лейк Пласид и Инсбрук). Освен че е първото издание на зимните олимпийски игри с два официални града домакини (Милано и Кортина), това е и второто, в което церемониите по откриването и закриването се провеждат на две различни места.

Забележителности

Базилика „Св. св. Филип и Яков“

Базилика „Св. св. Филип и Яков“

Малката базилика „Свети Филип и Яков“, посветена на апостолите Филип и Яков – покровители на града – е седалище на енорията и деканата на Кортина д’Ампецо. Построена е между 1769 и 1775 г. на мястото на две по‑стари църкви от XIII и XVI век и представлява истинска гордост за местната общност.

Църква „Мадона дела Дифеза“

Църква „Мадона дела Дифеза“

Църквата „Мадона дела Дифеза“, разположена до общинското гробище, днес се управлява от епархията Белуно–Фелтре, след като в продължение на много години е била поверена на францисканските братя минорити. Посветена е на Мадона дела Дифеза – култ, дълбоко вкоренен в Ампецо благодарение на две чудотворни събития, приписвани на Божията майка, случили се през 572 г. и 1412 г. в защита на местното население.

Построена през 1750 г. върху по‑стар параклис от XIV век, църквата има гладка фасада с фронтон, украсена с деликатен стенопиис с Мадоната дела Дифеза. Интериорът е богато декориран със статуи, картини, полихромен мрамор и позлата, което ѝ придава особена тържественост.

Църква „Свети Антоний Падуански“

Параклисът „Свети Антоний Падуански“ в Киаве е завършен през 1791 г., но е изцяло възстановен през 1809 г. след опустошителен пожар, причинен от наполеоновите войски, който унищожава цялото селце Киаве. Посветена на Антоний Падуански, чийто празник селото тържествено отбелязва на 13 юни, малката църква изглежда защитена и сгушена сред древните стени на квартала.

Планировката е класическа – еднокорабна, с каменен таван, опрян върху широк корниз. Вътре се съхраняват два ценни дървени бюста – „Бичуваният Христос“ и „Света Екатерина“, както и олтарна картина на Свети Антоний, дело на ампецанеца Джузепе Лачедели. Особено впечатляващ е и богато изработеният дървен олтар, който придава на параклиса топла и интимна атмосфера.

Параклис „Пресвета Богородица от Лурд“

Параклис „Пресвета Богородица от Лурд“

Параклисът „Пресвета Богородица от Лурд“ в Грава ди Сото е завършен през 1907 г. Декориран е от художника от Вал Гардена Корадо Питшайдер и представлява особено въздействащо светилище благодарение на скулптурната реконструкция, поставена в апсидата, която изобразява едно от явленията на Дева Мария от Лурд пред Бернадет Субиру.

От двете страни на апсидата са разположени две изящно изработени статуи – на архангел Михаил и Света Лукия, които допълват духовната атмосфера на малката църква.

Църква „Сан Николо̀, Сан Биаджо и Сант’Антонио Абате“

Църквата „Сан Николо̀, Сан Биаджо и Сант’Антонио Абате“ в Оспитале е осветена на 30 октомври 1226 г. и се издига на северната граница на ампецанските територии. Още от XI век на това място е съществувало убежище, което е давало подслон на пътешественици, поклонници и всички, които по този път са се придвижвали между Венецианската република и Германия.

Посвещението на Свети Никола не е случайно: той е почитан като покровител на пътешествениците. Култът към барийския епископ е силно застъпен в Ампецо, както и в много други доломитски долини, и вероятно датира от периода на венецианското владичество. Тогава почитането на светеца се разпространява масово в земите на Венецианската република – не само като „християнски Посейдон“, но и като покровител, свързан с венецианската средна класа, в контраст с по‑аристократичния култ към Свети Марк.

Църквата е частично възстановена през 1572 г., но след йозефинските реформи е лишена от старинното си обзавеждане. Вътрешността ѝ обаче пази ценни средновековни стенописи, както и гравюри и надписи, които свидетелстват за дългата ѝ духовна история.

Параклис „Света Троица“

Параклисът „Света Троица“ в местността Майон датира от края на 1704 г., а неговата история е тясно свързана с благородническия род Де Дзана и техния замък. Малката църква е построена непосредствено до крепостните му стени по волята на Джовани Мария и Пиетро де Дзана, които вече са били признати за благородници като потомци на друг Пиетро де Дзана. Първият от двамата – Джовани Мария – е „laureato in ambo le leggi“ (завършил и двата закона – канонично и гражданско право) и през 1692 г. е удостоен от император Леополд I с титлата „Благородник на Света Троица и Кралски камък“, откъдето произлиза и посвещението на параклиса.

Екстериорът се отличава с просторен портик, а интериорът, оформен в типичния стил за XVII век, е украсен с два дървени олтара и картина, приписвана на Агостино Ридолфи (1646–1727).

Църква „Сан Роко“

Църквата „Сан Роко“, разположена в местността Дзуел ди Сопра, е посветена на Свети Рох от Монпелие, почитан като защитник срещу чумата. Сградата е осветена на 10 септември 1604 г. и е построена в типичен тиролски стил, отличаващ се с характерната луковична камбанария.

В църквата се съхранява прочутият Crišto de Zuel – разпятие от XVII век, което според местната традиция е открито по чудодеен начин през лятото на 1695 г., скрито сред сламата в конюшня в Дзуел.

Малката църква „Сан Франческо“

Църква „Сан Франческо“

Малката църква „Сан Франческо“, разположена на площадчето „Сан Франческо“ в самия център на града, е частен параклис, собственост на ампецанското семейство Костантини. Точната дата на основаването ѝ не е известна; тя се споменава за първи път в нотариален акт за покупко‑продажба от 29 септември 1396 г.

Сградата е останала почти непроменена през вековете, с изключение на пещерата на Лурд, изградена през 1913 г. върху дясната стена на единствения кораб по инициатива на тогавашния клисар Феделе Сиорпаес.

Особен художествен интерес представляват трисотинските стенописи на светци, разположени върху стената зад олтара, които са сред най‑ценните запазени образци на средновековно религиозно изкуство в Кортина.

Църква „Санта Джулиана“

Църквата „Санта Джулиана“ в Алвера̀ е осветена на 5 септември 1716 г. Сградата има еднокорабна планировка, а вътрешното ѝ оформление отразява характерния за XVII век стил.

Единственият олтар в храма е сред най‑ценните образци на дърворезбата и дървената скулптура от XVII век в Ампецо. В олтарната картина от 1692 г., дело на венецианска школа, Света Юлиана от Никомедия е изобразена облечена и украсена като богата придворна дама.

На лявата стена е поставена витрина, в която се съхранява малка статуетка на Богородица с нар, датирана от XVI век – деликатен и ценен пример за ранно религиозно изкуство в района.

Къща на Реголите

Къщата на Реголите

Ciaṣa de ra Regoles (Къщата на Реголите), разположена на площад „Венеция“, в средата на бул. „ Италия“, е била в миналото седалище на началното училище в Ампецо. Сградата олицетворява духа на сътрудничество и силното общностно чувство на местното население, което още преди векове е осъзнавало значението на доброто управление на общия ресурс – съставен от сгради, пасища и гори.

Днес Къщата на Реголите приютява не само офисите на Comunanza Regoliera, но и Музея на модерното изкуство „Марио Римолди“, един от трите музея на Реголите д’Ампецо (останалите два са Палеонтологичният музей „Риналдо Дзардни“ и Етнографският музей на Реголите д’Ампецо)

Стара община

Старата община

Comun Vècio („Старата община“), разположена на площад „Рома“, е била в продължение на десетилетия административният център на Кортина по време на австрийското управление. Днес сградата приютява градската библиотека и Музикалния състав на Кортина, но въпреки новите си функции запазва своя величествен и представителен характер.

По четирите ѝ фасади са изобразени хералдическите гербове на ампецанските семейства, на шестте сестиери (квартали) и на единадесетте реголи – древните общностни институции, управлявали колективните ресурси.

Настоящата сграда на общината на Кортина д’Ампецо, построена в неокласически стил, е издигната по‑късно – през 1836 г.

Музей на модерното изкуство „Марио Римолди“

Музеят на модерното изкуство „Марио Римолди“ съхранява над 800 произведения на водещи италиански художници от XX век: Масимо Кампили, Карло Далмацо Кара̀, Микеле Кашела, Джорджо де Кирико, Филипо де Пизис, Алдо Ренато Гутузо, Джорджо Моранди, Антон Зоран Мушич, Алберто Савинио, Джино Северини, Марио Сирони, Фиоренцо Томеа и много други.

Освен постоянната колекция, музеят организира и многобройни временни изложби, посветени на разнообразни теми и направления в модерното изкуство.

Бивш дворец „Телве“

Проектиран от архитекта Едоардо Гелнер за Зимните олимпийски игри през 1956 г., този дворец е един от най‑значимите примери за характерния „гелнеров“ архитектурен език в ампецанската долина. През 2013 г. сградата е подложена на важна реставрация, извършена от LIR.

Бивша поща

Бившата сграда на пощата, разположена в самия център на Кортина, също е построена за Зимните олимпийски игри през 1956 г. и е проектирана от архитекта Едоардо Гелнер. Тя е един от отличителните примери за модерната архитектура, въведена в града по време на олимпийската подготовка.

Зала „Александер Джирарди“

Alexander Girardi Hall (или просто Alexander Hall), разположена в местността Понтеиеза, над река Бойте, е модерна сграда, собственост на Реголите, завършена през декември 2006 г. Построена е, за да отговори на разнообразните нужди на конгресния сектор. Паралелно с конгресната дейност, сградата приема изложби и събития – например изложбата за Първата световна война, организирана през 2008 г. по повод 90‑годишнината от края на конфликта. Особено внимание е отделено на културните инициативи, свързани с местния ампецански фолклор и с колекциите на Реголите.

Сградата е посветена на Александер Джирарди (1850–1918), прочут австрийски театрален актьор от края на XIX век, родом от Грац, чиито родители са с ампецански произход.

В сградата се помещават два музея:

• Музей „Риналдо Дзардини“ – Палеонтологичен музей

Музеят съхранява стотици фосили с различни форми, цветове и размери, открити, събрани и каталогизирани от ампецанския фотограф и страстен палеонтолог Риналдо Дзардини. Всички експонати произхождат от Доломитите и разказват за епоха, когато тези високи алпийски върхове са били дъно на тропическо море, населено с морски безгръбначни, риби, корали и гъби.

• Етнографски музей на Реголите д’Ампецо

Музеят е разположен в реставрирана стара „венецианска“ водна дъскорезница, използвала хидравличната сила на река Бойте. В него са изложени предмети от ежедневния, земеделски и пастирски живот от близкото минало:

• вещи, свързани с народната религиозност,
• художествени свидетелства,
• земеделски инструменти,
• техники за обработка на материали,
• традиционни ампецански носии, носени при големи празници.

Гранд Хотел „Мирамонти“

Гранд Хотел „Мирамонти“

Това е исторически луксозен хотел, построен през 1906 г. Още през първата половина на XX век той се превръща в предпочитано място за престой на важни личности от света на политиката, а по‑късно и на киното.

Форт „Тре Саси“

Форт „Тре Саси“

Форт „Тре Саси“ (или Tra i Sassi, на немски Werk Tre Sassi, на ладински Festung intrà i sasc) е австро‑унгарско укрепление, изградено от 1897 г. насетне при прохода Валпарола. Разположен между Сас де Стрия и Пиколо Лагацуой, фортът контролира стратегическия проход между Фалцарего (и съответно Ампецо, Кадоре и района на Белуно) и Вал Бадия в Южен Тирол. Той е част от големия комплекс австрийски укрепления по италианската граница, изграден по заповед на австро‑унгарския генерален щаб между края на XIX и началото на XX век.

На 5 юли 1915 г. фортът е изваден от строя вследствие на италиански артилерийски обстрел. Руините му остават в пълно изоставяне през целия XX век, докато в началото на нашето столетие не са реставрирани от Реголите д’Ампецо заедно със семейството, станало негов собственик – Лачедели.

Днес Форт „Тре Саси“ приютява Музея на Голямата война, в който се съхраняват множество експонати – военни и цивилни – датиращи от годините на Първата световна война.

Замъкът Ботестаньо

Замъкът Ботестаньо (наричан и „Подестаньо“, от немското Peutelstein – „Скала над Бойте“) е средновековно укрепление, днес почти напълно изчезнало, което се е издигало върху едноименната скала в долината на река Бойте, малко северно от центъра на Кортина, в местността Пра дел Кащел. Смята се, че първите укрепления на Ботестаньо – вероятно дървени – са били изградени от лангобардите между VII и VIII век, с цел да контролират трите долини, които се събират под него: долината на Бойте, Вал ди Фанес и Вал Фелизон. Първото каменно ядро обаче вероятно датира от XI век. През следващите столетия замъкът преминава под властта на различни господари: германците (до 1077 г.), патриарсите на Аквилес (XII век) и семейство Камини (XIII век), при които Ботестаньо става седалище на капитанат. По-късно преминава под венецианска, а след това под австрийска власт. През XVIII век значението му постепенно намалява, докато през 1782 г. по заповед на император Йозеф II е обявен на търг.

Днес от замъка са запазени само оскъдни руини – части от мазетата и основите, до голяма степен погълнати от растителността и времето.

Замъкът „Де Дзана“

Замъкът „Де Дзана“ е малка крепост, разположена в местността Минел, чиято поява е свързана с необичайна и добре документирана история от края на XVII век. Състои се от ниски бели крепостни стени и две снежнобели ъглови кули, а на това, което е трябвало да бъде главната фасада, се намира малък параклис, посветен на Света Троица.

Строежът е започнат през 1694 г. по волята на Дзамария Дзана, но на 19 август 1696 г. работата е прекъсната от самата ампецанска общност. Сградата остава недовършена и така стои до 1809 г., когато е подпалена от френските революционни войски, нахлули в Ампецо, и е частично повредена.

Оттогава насам замъкът не е претърпял никакви намеси и днес се представя като малка, бяла, полуразрушена крепост, чиито стени и кули все още носят следите от своята необичайна история.

Военно гробище „Покол“

Саркофагът на мъртвия пехотинец, поставен в костницата

Военното гробище „Покол“ (наричано и костница „Покол“) се намира на 1535 м н.в., край държавния път SS 48 „Доломити“, в посока прохода Фалцарего, в местността Покол. Построено е през 1935 г. като мемориален паметник на хилядите загинали по доломитския фронт през Първата световна война. Монументът има строг и внушителен вид: състои се от два хоризонтални паралелепипеда с различна големина, поставени един върху друг, над които се издига масивна квадратна каменна кула, видима от цялата ампецанска котловина.

В задната част на комплекса, вдясно, се намира малка църквица, построена през 1916 г. от алпийците от 5‑та група като параклис към старото военно гробище.

В костницата се съхраняват тленните останки на 9707 италиански войници, от които 4455 са неизвестни, както и на 37 известни австро‑унгарски военнослужещи. В централната крипта, под каменния саркофаг на „Падналия пехотинец“, почива тялото на генерал Антонио Канторе, удостоен с златен медал за военна храброст.

Регионален природен парк „Доломити д’Ампецо“

Защитената територия на Регионалния природен парк „Доломити д’Ампецо“, разположена изцяло в границите на община Кортина д’Ампецо, се простира северно от населеното място чак до границата с региона Трентино–Алто Адидже. На север тя се свързва с Природния парк „Фанес – Сенес – Брайес“, като заедно образуват по‑обширен природен комплекс с близки екологични характеристики и обща площ около 37 000 ха.

Самият парк заема 11 200 ха и е официално създаден на 22 март 1990 г. с Регионален закон № 21 на Венето. Учреден със съгласието на Общото събрание на Реголите, той е поверен за управление на Comunanza delle Regole d’Ampezzo.

Територията на парка включва някои от най‑известните доломитски масиви: Кристало, Тофане, Чима Фанес, Кол Бекеи, Крода Роса, разделени съответно от долините Вал Травенанцес, Вал ди Фанес, горната част на Вале дел Бойте и Вал Фелизон. Някои върхове надхвърлят 3200 м н.в. и в северните им улеи се запазват малки ледници.

Долините са тесни и образуват впечатляващи природни каньони близо до мястото, където се събират – именно там се намира и главният вход на парка. По‑нагоре те се разширяват в високопланински пасищни плата. Южните граници на парка се определят от още два долинни коридора, а западната и източната – съответно от долината на река Фалцарего и Вал Падеон. В рамките на парка функционират деветнадесет туристически структури – хижи и ресторанти, които обслужват посетителите през цялата година.

Култура

Кино

Сред международно известните филми, заснети в Ампецо, са:

• „Катерачът“ (1993) на Рени Харлин със Силвестър Сталоун: макар действието да се развива в Скалистите планини, снимките са направени именно в Ампецо – по склоновете на Лагацуой – заради впечатляващата величественост на доломитските масиви.
• През 1956 г. територията на Кортина д’Ампецо, и особено кварталът Фиамес, е един от основните снимачни терени на британския приключенски филм Campbell's Kingdom (1957) на Ралф Томас, чието действие е ситуирано в канадската провинция Албърта. Снимките се провеждат във Фиамес, в района, където скоро след това е изградено летището, както и около Кортина и на езерото Понтезей.
• „Розовата пантера“ (1963) с Дейвид Нивън и Питър Селърс

• Ash Wednesday (1973) с Елизабет Тейлър и Хенри Фонда

• „Само за твоите очи“ (1981) от поредицата за Джеймс Бонд с Роджър Мур

• Von Ryan's Express (1965) с Франк Синатра
• „Мечката“ (1988) на Жан-Жак Ано
• „Жената ястреб“ (1985) с Рутгер Хауер и Мишел Пфайфър
• Il grande silenzio („Голямото мълчание“, 1968) с Жан-Луи Трентинян

• Кортина и долината ѝ се появяват за кратко и във филма „Спайдър-Мен: Далече от дома“, макар че в сюжета мястото е обозначено като Австрия, а не Италия.

Сред италианските филми и сериали, снимани тук, се открояват:

• Fantozzi in paradiso (1993)
• Vacanze di Natale (1983) и Vacanze di Natale 2000 (1999) на братя Карло и Енрико Ванцина
• Yuppies – I giovani di successo (1986)
• Amanti (1968) на Виторио де Сика
• Letto a tre piazze (1960) с Тото и Пепино
• Il conte Max (1957) с Алберто Сорди
• Vacanze d’inverno (1959) с Алберто Сорди и Виторио де Сика
• части от сериала Un ciclone in famiglia

• Vacanze di Natale a Cortina (2011) на Нери Паренти
• Cortina Express (2024), режисиран от Ерос Пулиели.

Ампецанската долина е избирана и за множество рекламни клипове, особено зимните кампании на мобилния оператор TIM през 2000‑те години.

Радио

Радио „Кортина Доломити“ е комерсиална радиостанция, която работи от 1980 г. FM честотите за приемане са 7 за провинциите Белуно, Болцано, Порденоне, Тревизо и Удине, а в колата може да се слуша и на Veneto Dab mux - канал 8D (201.072 MHz) за района Тривенето.

Музеи

• Музей за модерно изкуство „Марио Римолди“
• Палеонтологичен музей „Риналдо Дзардини“

• Етнографски музей на Реголе д'Ампецо
• Музей на Първата световна война във Форте Тре Саси
• Музей на Веспа
• Музей на литературата
• Музей на открито „5 Тори“
• Музей „Меснер“ в облаците
• Музей на историята на спорта
• Музей на паметта „Оспедалети суле Тофане“

Библиотеки

• Градската библиотека на улица „Корсо Италия“ 83 – с книжна колекция от над 26 000 тома, най-добре заредената в провинцията след тази в Белуно.

Изследвания

• Астрономическа обсерватория на Кол Друшие „Хелмут Улрих“
• Планетариум „А. Димай“
• Планетариум „Никола Кузано“

Образование

• 1 детска градина
• 1 начално училище (1. – 5. клас)
• 1 средно училище от първа степен (6. – 8. клас)
• 4 средни училища от втора степен (9. – 13. клас)

Училищната система в долината Ампецо има много древен произход: всъщност още през XVII век са съществували народни институти, обявени за безплатни през 1774 г. и реформирани през 1848 г. по време на големия период на реформи, осъществени от Хабсбургите в техните владения.

Музика

• Хор „Кортина“ – основан през 1965 г., развива активна дейност от 1967 г. под диригентството на Джанкарло Брегани. Съставен от около тридесет певци, хорът изпълнява народна музика от Кортина д’Ампецо и други страни, спиричуъли, църковни произведения и творби от различни епохи. Участвал е в национални и международни събития, включително във Флоренция, Рим, Виена и Залцбург. От 2007 г. диригент е Марино Балдисера.

• Музикална група от Кортина д'Ампецо – създадена през 1861 г. като развитие на местен духов оркестър, е един от символите на града. Най‑значимото ѝ участие е във фестивала Fèšta de ra Bandes, провеждан ежегодно в края на август.

• Schola Cantorum действа към енорийската църква от 1882 г., изпълнявайки литургична музика и концерти, често с оркестров съпровод. Заедно с хора и музикалната група поддържа музикалната традиция на Ампецо.

• Асоциация „Дино Чиани“ – основана през 1975 г. в памет на пианиста Дино Чиани, организира културни и музикални прояви, включително Международния конкурс за млади пианисти „Дино Чиани“ в „Ла Скала“ (1975–1999). Всяко лято провежда фестивала и академията „Дино Чиани“, подкрепяни от община Кортина д’Ампецо и театър „Ла Скала“, със съдействието на изтъкнати музиканти като Джефри Суон и Рикардо Мути.

Литература

Кортина д'Ампецо се споменава в пасаж от есето на Олдъс Хъксли „Вратите на възприятието“ (The Doors of Perception), точно в момент, когато авторът разказва за преживяването си с мескалин и желае да даде пример.

Споменава се и в „Безкраен празник“ (A Moveable Feast) на Ърнест Хемингуей, където американският писател съобщава, че първородният му син, Джак, с първата му съпруга Хадли Ричардсън, е заченат в града.

Кулинария

Кухнята на Ампецо има сходства с тиролската, отразявайки историческите връзки с Австрия. Поради това много традиционни ястия носят оригиналните си немски названия. Това са предимно прости, народни рецепти, богати на вкус и дълбоко свързани с местната традиция.

Сред най‑познатите първи ястия са кенеди (chenedi) – ампецански вариант на тиролските канедрели, приготвени от хлебна смес и пълнени със спек, спанак, сланина или сирене, сервирани в бульон или с разтопено масло; казунцеи – полумесецовидни равиоли, пълнени с червено цвекло или картофи и поднесени с масло и мак; както и пестареи (Pastarei) – малки късчета тесто от брашно и вода, варени в подсолено мляко, традиционна закуска на местните жители. От венетската традиция са възприети полентата и rije e bije (ориз с грах), както и супи от бакла (faariesa) или ечемик. От австрийската кухня идва гулашът (Gulaschsuppe), пикантна месна супа с унгарски произход.

Сред основните ястия се открояват печено месо с гъби, грьостл (gröstl) – австрийско ястие от месо и картофи, свински ребра, яхнии от дивеч (сърна или диви кози), традиционно сервирани с конфитюр от червени боровинки, както и разнообразие от местни колбаси. Най‑популярната гарнитура са прочутите ампецански картофи. Местната млечна традиция е силно развита; тук се произвежда характерният цигар (zigar), който често се поднася разтопен върху полента.

Сред десертите се открояват ябълковият щрудел (Apfelstrudel), фартайес (fartaies), сладкишът с рикота, както и крапфен (Krapfen), нигели (nighele) – малки понички без пълнеж и тортата „Сахер“, всички с австрийски произход. От консервите най‑разпространени са тези от горски плодове – боровинки, малини, къпини, касис и ягоди. Значима е и местната продукция на мед, особено от millefiori и рододендрон.

Външни препратки

• Уебсайт на града

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Cortina d'Ampezzo в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​