Нартекс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
План на западноевропейска катедрала. Нартексът е защрихован.
Нартекс екстериор от XIII век, базилика „Сан Лоренцо Фиори ла Мура“ в Рим.
Нартекс на църквата „Света Богородица в Рилския манастир

Притвор или нартекс е термин в сакралната (църковна) архитектура. Думата нартекс произлиза от гръцката дума νάρθηξ (нартекс) – име на растителния вид Ferula Communis, също жезъл или кутия от нартеково дърво. Нартексът е типичен за архитектурата на източноправославните храмове.

Притворът представлява най-западната част на един християнски храм, отделен от наоса с глуха стена.[1] Той може да бъде изцяло изграден вътре в сградата – в този случай се нарича нартекс интериор или езонартекс. Когато е непосредствено пред сградата като част от фасадата ѝ, навес или покрито място, се дефинира като нартекс екстериор или екзонартекс.[2] Често нартексът е ограден с колонада от арки. Тунелът под колонадата е допълнително украсяван. Един от най-интересните български нартекси е този на централната църква „Света Богородица“ в Рилския манастир. Той е богато украсен със стенописи и е пример за българската сакрална архитектура.

В раннохристиянската епоха притворът приютявал по време на богослужение оглашените (хората, които се подготвят да приемат християнството, но все още не са кръстени). В първите векове там пребивавали и каещите се и получилите епитимии (наказания).[1] Нартексът се е ползвал за светите тайнствата кръщение (ако е нямало специално помещение, наречено кръщелна, баптистерий), миропомазване и брак. Днес за тази цел се предпочитат помещения, заделени от него, където се кръщава (баптистерии), а бракосъчетанията протичат изцяло в наоса.[2]

Днес притворът най-често се използва за продажба на свещи, за канцелария на свещениците и за други цели, свързани с практическите потребности на служителите при храма, докато в миналото за това е служела т.нар. църковна сграда („одая“ или „стая“ в българска традиция), която заедно с училището и общината (общинската одая) влизала в ансамбъла на църковния двор.[2]

Според възприетите в България литургични практики в нартексите на манастирските храмове се извършват последованията на полунощницата, на първия, третия и деветия часове, и повечерията. Ако храмът има втори, външен притвор (екзонартекс), в него на празничните вечерни се извършва литията, поради което той се нарича често „лити“ (гр. литион).[2]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Коев, Тодор и Георги Бакалов. Християнски справочник. С., ИК Анубис, 2001, с. 73 и 242. ISBN 954-426-406-X
  2. а б в г Коева, Маргарита. Богослужебни последования, тайнства и обряди, извършвани в православния храм. https://liternet.bg/publish9/mkoeva/teoria/bogosluzhebni.htm

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Krautheimer, Richard (1986). Architettura paleocristiana e bizantina (in Italian). Turin: Einaudi. ISBN 88-06-59261-0.