Политика на постистината

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Политика на постиистината (на английски: Post-truth politics) е вид политическа култура, в която дебатът се оцветява до голяма степен от призиви към емоциите, изолира се от конкретните детайли на политиката, но набляга на определени аргументи само в подкрепа на прокарваната теза, като игнорира евентуалното им опровергаване им с факти. Постистината се различава от традиционното оспорване и фалшифициране на истината с това, че първостепенно значение се придава на емоциите, а фактите и експертните мнения се изтласкват като второстепенни. Провеждането на подобна политика се възприема като съвременен проблем, свързан с популизма[1] но някои наблюдатели смятат, че отдавна е част от политическия живот, макар че преди появата на Интернет това е било по-трудно забележимо. Например в своята книга „1984Джордж Оруел описва свят, в който държавата променя историческите сведения ежедневно, за да паснат на целите на ежедневната ѝ пропаганда. През 2016 г. думата постистина, означаваща „обстоятелства, при които обективните факти се възприемат като по-малко влиятелни при формиране на общественото мнение, отколкото емоциите и личното убеждение“, е избрана като дума на годината от Оксфордски английски речник[2] поради честата ѝ употреба в контекста на отразяването на проведения същата година референдум за Брекзит и на изборите в САЩ в медиите[3]

Към 2018 политическите коментатори посочват възходящо прилагане на политики на постистина в много страни, сред които САЩ, Обединеното кралство и Русия. Основен двигател за това е комбинацията от денонощното генериране и разпространение на новини, използването на фалшив баланс при съобщаването им и нарастващата популярност на социалните медии.[4][5][6][7][8][9]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Готие, Никола. Ален дьо Беноа: Медиите, които се борят с "фалшивите новини", винаги първи са ги публикували. // Гласове, 25 март 2017. Посетен на 4 септември 2018.
  2. Flood, Alison. 'Post-truth' named word of the year by Oxford Dictionaries. // The Guardian. 15 ноември 2016. Посетен на 4 септември 2018. (на английски)
  3. Freedland, Jonathan. Post-truth politicians such as Donald Trump and Boris Johnson are no joke. // The Guardian. 13 май 2016. Посетен на 4 септември 2018. (на английски)
  4. "The post-truth world: Yes, I’d lie to you," The Economist Sept 10, 2016
  5. John Connor. Tony Abbott's carbon tax outrage signals nadir of post-truth politics. // The Age, 14 юли 2014. Посетен на 11 юли 2016.
  6. Gay Alcorn. Facts are futile in an era of post-truth politics. // The Age, 27 февруари 2014. Посетен на 11 юли 2016.
  7. Amulya Gopalakrishnan. Life in post-truth times: What we share with the Brexit campaign and Trump. // The Times of India, 30 юни 2016. Посетен на 11 юли 2016.
  8. Ian Dunt. Post-truth politics is driving us mad. // politics.co.uk, 29 юни 2016. Посетен на 11 юли 2016.
  9. Free speech has met social media, with revolutionary results. // New Scientist, 1 юни 2016. Посетен на 11 юли 2016.

Материали за постистината[редактиране | редактиране на кода]