Притча

от Уикипедия, свободната енциклопедия
„Завръщането на блудния син“, Рембранд

Притчата е кратък иносказателен нравоучителен разказ.

Съдържа нравствено поучение (премъдрост)[1][2]. По съдържание притчата е близка до баснята. В по-широк смисъл притча е всяка история със сходни характеристики.

Притчите се използват в религията. В християнството и будизма съответно Иисус Христос и Буда се обръщат към народа с притчи. Евангелията привеждат притчите на Исус с малки разлики в броя и формата.

Успешно са използвани като народна психотерапия във всички култури. Според Ст. Димитрова те имат психотерапевтични функции: на модел, огледало, промяна на перспективата, посредник, контра-концепция, проекционен ефект и междукултурна роля[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Безрукова В. С. Притча // Основы духовной культуры (энциклопедический словарь педагога), 2000
  2. Поликовская Л. Притча // Энциклопедия Кругосвет: Универсальная научнопопулярная онлайн-энциклопедия
  3. Ст. Димитрова. „Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието“. том 1. С., 2011. стр. 22 – 33

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]