Басня
 | Тази статия съдържа списък с ползвана литература, препоръчана литература или външни препратки, но източниците ѝ остават неясни, защото липсва конкретно посочване на източници за отделните твърдения. Моля, подобрете тази статия, като предоставите конкретни източници за отделните твърдения и факти. |
Баснята е кратко литературно епическо произведение с изобличително и поучително съдържание. В преносен смисъл „басня“ означава лъжа, измислица.
В него се разказва история, често със сатиричен характер, осмиваща недостатъците на хората, представени чрез образи на животни.
Възникване[редактиране | редактиране на кода]
Баснята възниква в народното творчество от приказките за животни. Вместо забавния елемент се развива нравоучението, подчертан характер придобива алегорията. Тя е близка по своите особености до аполога и до притчата.[1]
От времето на Лафонтен за баснята се създава особен свободен стих в ямбов размер с различен брой стъпки в отделните стихове, който най-често се използва и сега.[1]
Форми[редактиране | редактиране на кода]
Баснята се среща в прозаична или в стихотворна форма. Особености на този литературен вид са кратко изложение; липса на подробности; изтъкване на най-съществените белези при характеристиката на образите; бързо развитие и ярък завършек на действието; сатирична насоченост; нравоучение.[1]
Често басните се пишат в диалогична форма, спомагаща за индивидуализацията на героите чрез речта им, както и за засилване на драматичния елемент. Алегоричното изобразяване на човешки постъпки и обществени отношения се свързват не само с животни, по-рядко се разказва за растения или предмети. Чрез техните образи обикновено се представят в хумористична или сатирична светлина човешки черти и нрави, обществени и лични недостатъци. Широко се използва и олицетворението.[1]
Строеж[редактиране | редактиране на кода]
Състои се от 2 части: основна част, наречена случка или повествование, и кратко нравоучително заключение – поука. Най-често поуката е в края на баснята, предхождана от иносказателното и нравоучително съдържание на случката. По-рядко изводът може да е в началото на произведението. В някои басни нравоучението не се изказва отделно, а се подразбира от съдържанието на разказа.[1]
Автори на басни[редактиране | редактиране на кода]
Сред най-прочутите автори на басни в световната литература са Езоп в Древна Гърция, Федър в Древен Рим, Леонардо да Винчи, Жан дьо Лафонтен („Гарванът и лисицата“, „Вълкът и агнето“, „Кучето и кокалът“), а в българската – Стоян Михайловски, Радой Ралин. Други известни баснописци са Игнаци Красицки, Иван Крилов.
Петко Славейков е майстор на баснята в характерната епиграмна форма. През 1852 година издава 140 Езопови и други басни. Славейков развива този литературен жанр, основавайки се на българското народно творчество.
.jpg)
