Райчо Николов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Райчо Николов
български военен
Паметна плоча на майор Райчо Николов в центъра на Пловдив
Паметна плоча на майор Райчо Николов в центъра на Пловдив

Роден
Починал

Райчо Николов (капитан Райчо, дядо Райчо, Райчо Николаев), е опълченец-поборник, български военен деец и офицер, майор.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Райчо Николов е роден в село Райковци в семейството на Николай Трифонов и Ивана Райкова. Учи занаят в Русе при Васил Кожухарин. По време на Кримската война, 1854 г. под влияние на своя попечител, въпреки че е само на 13 г. уднал важни турски военни преплува река Дунав (от град Русе) и занася ценни сведения на руското командване относно движението на османските войници. За смелостта му император Николай І го възвежда в потомствен дворянин. и с право да учи във Втори кадетски корпус в Петербург, а княз Горчаков му връчва медала „За усърдие“ (1854).

Завършва руско военно училище в 1859, получава първо офицерско звание - прапоршчик и служи в руската армия.[1] В 1865 г. получава орден „Света Ана" - ІV степен, а 1867 - званието поручик.  Жени се за Екатерина Дечева и му се и първата дъщеря – Александра. В 1873 г. Райчо Николов се уволнява от действителната военна служба и се отдава изцяло на българското освободително дело - запознава с  Христо Ботев през юни 1875, заедно с поета-революционер и Филип Тотю се включва в подготовката на Априлското въстание. След неговото потушаване, използва познанството си с брата на руския император се среща с Александър II и му разказва за извършените от турците зверства. Сражава се като доброволец в Сръбско-турската война (1876). За проявен героизъм е произведен в чин пехотен майор на сръбската армия и награден със сръбския орден "Токова". През Руско-турската война (1877 – 1878) е с чин капитан от руската армия и командир в Българското опълчение на I-а рота от IV-а Опълченска дружина. За проявен героизъм при защитата на Шипка е награден орден „Св Ана“ І-ва степен..[1]

След Освобождението на България е на служба в милицията на Източна Румелия и става  командир на Пловдивската окръжна жандармерия. Създава първия български военен устав – "Закон за българските войници", отпечатан през 1877 година в Плоещ в печатницата на Асен Д. Паничков. В 1883 г. е произведен в чин майор.[1] Николов участва в подготовката на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Включва в образувания през февруари 1885 г. "Таен революционен македонски комитет" с председател Захари Стоянов, сред членовете на който са и най-видните офицери на българската армия – м-р Данаил Николаев, м-р Сава Муткуров, м-р Стефан Любомски и активно участва в подготовката на Съединението. На 6 септември 1885 г. с ротата си Райчо Николов е сред извършилите Съединението и арестуването на генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, "капитан дядо Райчо" както го наричат пловдивчани въпреки младостта и майорския му чин, ставо комендант на града, но същия ден е застрелян пред днешната централна поща на града от началника й Костадин Тодоров, м-р Райчо Николов е единствения паднал убит в Пловдив при Съединението. На 7 септември 1885 г. в присъствието на 20 000 души с военни почести и топовни гърмежи тленните останки на героя са положени в Пловдивските гробища.[1]

Потомци[редактиране | редактиране на кода]

Преки потомци на Райчо Николов живеят в Пловдив. Потомци на други деца на Николай Трифонов и Ивана Райкова живеят във Великотърновска област, Казанлък, Пловдив, София, Киев (Украйна),наследниците на сестра му Минка Николова-в Русенско-селата Чилнов,Острица,Писанец,Вятово. Негов наследник е правнукът му Георги Липовански, бил 12 години директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство, депутат в 7-то Великото народно събрание, а по време на служебното правителство на Стефан Софиянски през 1997 г. е заместник-министър на културата. [1]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Днес паметник на Райчо Николов (на 13-годишна възраст) има в гр. Русе, паметни плочи в с. Райковци и в гр. Пловдив. Улици във Варна, Пловдив и Русе носят неговото име.[2][3][4][5]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Капитан Райчо – един забравен легендарен герой
  2. Веска Николова, Милен Куманов, Кратък исторически справочник, Народна просвета, София, 1983 г.
  3. Райчо Николов. Окръжен исторически музей. Велико Търново, 1970 г.
  4. Инфантьев В. Н. Балканский хребет: Роман. – М.: Воениздат, 1979. – 368 с. (368 страници, руски език, няма информация за български превод)
  5. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.475.