Солунска легенда

Солунска легенда

Слово от Кирил Философ как покръсти българите или още Солунска легенда е апокрифен текст от неизвестен автор, създаден по време на византийското владичество (XI - XII век) като автобиография на Константин-Кирил Философ.

В нея се срещат не само легендарни, но и патриотични български традиции. Известни са 4 преписа (Софийски — XVI в., Тиквешки — XVI в., Търновски и Константинов), като всички са открити на територията на Македония.

Текстът е изпъстрен с исторически неточности като още в началото авторът смесва личностите на Константин-Кирил Философ и Кирил Кападокийски. Все пак прави впечатление, че авторът нарича македонските славяни, в т.ч. и солуняните, българи. Като се има предвид, че апокрифът е написан на език, съоветстващ на този регион през дадения период, т.е. авторът най-вероятно е роден в Солун или в околността му, може да се направят заключения за народностното самосъзнание на славяните в тази област през XI – XII век и по-късно. На преден план изпъква прокараната идеята за българите като богоизбран народ, при който бог изпраща Кирил, за да ги направи християни и да им даде азбука:

„

Кириле, Кириле, иди в (обширната) земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон.

“

Според „Солунска легенда“ така нареченото „готско“ покръстване, станало на територията на днешна България през IV век, е всъщност покръстване на българи, а „готският“ епископ Вулфила (родом от Кападокия) е тъждествен със св. Курила (вулф = курт = вълк), така също „готската“ писменост е кирилицата. Такава връзка прави в трудовете си д-р Ганчо Ценов, известен с псевдонаучните си твърдения.

Външни препратки

• „Слово от Кирил Философ как покръсти българите“, Д. Петканова
• Солунска легенда Архив на оригинала от 2008-09-17 в Wayback Machine., фототипно издание на Й. Иванов по Тиквешкия препис
• Тиквешки сборник (Tikvesh Collectin)
• „Слово Кирила славенца солунскаго философа бугарскаго“, „Гласник Друштва србске словестности“, книга VIII (Београд, 1856), с. 146-147, Iордан Хаџи Констандинов