Спика

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Спика
Звезда
Virgo constellation map.svg
Местоположение на Спика в съзвездието
Общи данни
Ректасцензия 13h 25m 11,579s
Деклинация −11° 09′ 40,75″
Разстояние 250 ± 10 ly
Видима зв. величина (V) +0,97
Съзвездие Дева
Астрометрия
Радиална скорост (Rv) +1,0 km/s
Видимо движение на звездите (μ) RA: −42,35 ± 0,62 mas в год.
Dec: −30,67 ± 0,37 mas в год.
Паралакс (π) 13,06 ± 0,70 mas
Абсолютна звездна величина (V) −3,55
Характеристики
Спектрален клас B1V
Цветови индекс (B − V) −0,23
Цветови индекс (U − B) −0,94
Спика в Общомедия

Спика (α Virginis, α Vir, Алфа от Дева) е най-ярката звезда в съзвездието Дева и една от 20-те най-ярки звезди в нощното небе. Намира се на разстояние 250 ± 10 светлинни години от Земята. Представлява спектроскопска променлива двойна звезда. Системата включва две звезди, които са толкова близко една до друга, че са се сплескали до яйцевидни форми и могат да бъдат различени единствено чрез спектрите им. Основният компонент е син гигант.

Наблюдение[редактиране | редактиране на кода]

Спика се намира на 2,06 градуса от еклиптиката и може да бъде закрита от Луната, а в редки случаи и от планети. Венера за последно закрива звездата на 10 ноември 1783 г., а ще я закрие отново на 2 септември 2197 г.[1] Слънцето преминава малко над 2° северно от Спика около 16 октомври всяка година, а хелиакалният изгрев настъпва около две седмици по-късно.

Физически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Спика е много близка двойна система, чиито компоненти се въртят един около друг с период от 4 дни. Те са толкова близко един до друг, че не могат да бъдат разграничени като отделни звезди с телескоп. Промените в орбиталното движение на двойката води до Доплерово отместване на абсорбционните им линии в съответните им спектри.[2] Ъгловият диаметър на главния компонент е изчислен на (0,90 ± 0,04) × 10−3 арксекунди, докато полуголямата ос на орбитата е малко по-голяма – (1,54 ± 0,05) × 10−3 арксекунди.[3]

Тъй като гравитацията на звездите леко изменя яркостта им, тяхната видима величина варира с около 0,03 за период, съвпадащ с орбиталния период. Това колебание във величината е почти незабележимо.[4] И двете звезди се въртят по-бързо от общия им орбитален период. Тази липса на синхронизация и високата сплеснатост на орбитата им подсказва, че това е система от млади звезди. С течение на времето, взаимното им приливно взаимодействие ще доведе до ротационна синхронизация и по-кръгла орбита.[5]

Главната звезда е от спектрален клас B1 III–IV.[6] Светимостта ѝ сочи, че тя се намира по средата между етапите на субгигант и гигант и че вече е излязла от главната последователност. Звездата има над 10 пъти по-голяма маса от слънчевата и седем пъти по-голям радиус от слънчевия. Болометричната ѝ светимост е около 20 500 пъти по-голяма от слънчевата и девет пъти по-голяма от тази на придружаващата я звезда.[7] Това е една от най-близките до нас звезди, които имат достатъчно маса, за да приключат живота си в свръхнова тип II.[8][9]

Вторичният компонент е по-малък – със 7 пъти по-голяма маса от слънчевата и 3,6 пъти по-голям радиус от слънчевия. Това е звезда от главна последователност и спектрален клас B2 V.[6]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Earth-Sky Tonight, March 26, 2010. // Архивиран от оригинала на 7 юли 2011. Посетен на 15 август 2018.
  2. Harrington, David. Line-profile Variability from Tidal Flows in Alpha Virginis (Spica). // The Astrophysical Journal 704 (1). октомври 2009. DOI:10.1088/0004-637X/704/1/813. с. 813 – 830.
  3. Herbison-Evans, D.. A study of alpha Virginis with an intensity interferometer. // Monthly Notices of the Royal Astronomical Society 151 (2). 1971. DOI:10.1093/mnras/151.2.161. с. 161 – 176.
  4. Morris, S. L.. The ellipsoidal variable stars. // Astrophysical Journal, Part 1 295. август 1985. DOI:10.1086/163359. с. 143 – 152.
  5. Beech, M.. The ellipsoidal variables. III – Circularization and synchronization. // Astrophysics and Space Science 125 (1). август 1986. DOI:10.1007/BF00643972. с. 69 – 75.
  6. а б Schnerr, R. S.. Magnetic field measurements and wind-line variability of OB-type stars. // Astronomy and Astrophysics 483 (3). юни 2008. DOI:10.1051/0004-6361:20077740. с. 857 – 867.
  7. Tkachenko, A. и др. Stellar modelling of Spica, a high-mass spectroscopic binary with a β Cep variable primary component. // Monthly Notices of the Royal Astronomical Society 458 (2). май 2016. DOI:10.1093/mnras/stw255. с. 1964 – 1976.
  8. Kaler, Jim. Spica. // Stars. Посетен на 15 април 2010.
  9. Firestone, R. B.. Observation of 23 Supernovae That Exploded <300 pc from Earth during the past 300 kyr. // The Astrophysical Journal 789 (1). юли 2014. DOI:10.1088/0004-637X/789/1/29. 29. с. 11.