Цинобър
Цинобър или цинабарит[1] (наричан също киновар, цинобърит, цинобарит) е име на червен минерал, съдържащ живачен (II) сулфид (хим. формула – HgS).[2][3] Името на минерала идва от гръцки език и най-вероятно е използвано от Теофраст за означаването на няколко различни субстанции.
Приложение
[редактиране | редактиране на кода]През 4000-3000 г. пр.н.е. в Китай съединения на живака са се използвали за лечение на проказа, а в арабските медицински трактати от 9–11 век, киноварът се споменава като средство за лечение на кожни заболявания [4]. Тази традиция изглежда е била запазена до началото на 20 век, когато с мехлеми на основата на живака е лекуван сифилис.[4]
В изобразителното изкуство цинобърът (киноварът) се ползва директно или като основа за боята вермилион.
Цинобаритът е една от основните руди за получаване на живак. Живачният (II) сулфид се ползва и при производство на експлозиви.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Виж също цинобарит // Кратка българска енциклопедия. Т. 5 Строй-ЯЯ. Издателство на Българска академия на науките, 1969. с. 428.
- ↑ цинобър // Речник на българския език (ibl.bas.bg). Институт за български език. Посетен на 2 септември 2025.
- ↑ Филипова-Байрова, М.; Бояджиев, С.; Машалова, Ел.; Костов, К. цинобър // Речник на чуждите думи в българския език. София, Издателство на Българска академия на науките, 1982. с. 983.
- ↑ а б Киновар (цинобър) Архив на оригинала от 2016-09-10 в Wayback Machine., Бижутерия онлайн
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Костов, Иван; Бресковска, В.; Минчева-Стефанова, Й.; Киров, Г. Н. Минералите в България. София, Издателство на Българската академия на науките, 1964. OCLC 947184787. с. 139.
- Костов, Иван. Минералогия. 3. София, Издателство "Наука и изкуство", 1973. OCLC 859838412. с. 198.
- Костов-Китин, Владислав. цинабарит // Енциклопедия: Минералите в България. София, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2023. ISBN 978-619-245-365-7. с. 741-742.
- Минчева-Стефанова, Йорданка; Костов, Руслан. Регистър на минералите в България // Списание на българското геологическо дружество 61 (1-3). 2000. с. 130.
