Направо към съдържанието

Школа в Позилипо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Школата в Позилипо)
Кастел дел Ово в Неапол,
Антон Сминк ван Питло

Школата в Позилипо (на италиански: Scuola di Posillipo) е група художници, посветени изключително на пейзажната живопис, събрани в Неапол през второто десетилетие на 19 век, първо около Антон Сминк ван Питло, а след това около Джачинто Джиганте.

Школата е създадена около 1820 г., когато ателието на един от първите рисуващи на открито – Антон Сминк ван Питло, нидерландски художник-пейзажист, живял в Неапол от 1816 г., става място за срещи и обучение на млади художници. В периода 1825 – 1835 г. там се събират художниците от първото поколение като Акиле Вианели, Габриеле Змарджаси, Теодоро Дюклер, Винценцо Франческини, Бениамино Де Франческо, Алесандро Фергола и Паскуале Матей.

Ривиера ди Киая в Неапол (1837), Джачинто Джиганте

Редом с учениците на школата се сформирах голям брой привърженици, съставени от цели семейства. Неаполитанските семейства художници като Рафаеле Карели с тримата си синове Консалво, Габриеле и Акиле, Луиджи Фергола със синовете си Салваторе и Алесандро, и Гаетано Джиганте с наследниците си Джачинто Джиганте, Емилия, Акиле и Ерколе.

След смъртта на Антон Сминк ван Питло през 1837 г. неговият ученик и последовател Джачинто Джиганте поема ръководството на училището, нареждайки се със своите светещи атмосфери, направени почти течни благодарение на акварелната техника, сред основните интерпретатори.

В първата си формация школата се връща към пейзажа с живописен произход, но се фокусира преди всичко върху лирическите ценности и зарежда пейзажите с романтични настроения. Именно поради тази „липса на уважение“ считаната за второстепенен жанр пейзажна живопис парадоксално може да се радва на по-голяма свобода от другите жанрове, освобождавайки се от академичните ограничения и демонстрирайки бързо актуализиране спрямо европейските тенденции. Именно школата в Позилипо е най-повлияна от чуждестранните художници в Неапол, особено от Уилям Търнър, в града между 1819 и 1828 г., със силата на неговата светлина, Жан-Батист Камий Коро – представител на новия френски пейзаж на Барбизонската школа, австриецът Йозеф Ребел – интерпретатор на светещия пейзаж, Юхан Кристиан Дал – автор на неаполитанските възгледи за оживена изразителност и накрая белгиецът Франс Вервлоет, актуален преди всичко във фазата на формиране на школата.

В периода от 1820 до 1860 г. около 40 известни художници, свързани с Школата в Позилипо, илюстрират както красотите на пейзажа на Кампания, така и сцените от ежедневието, местните костюми и традиции. Произведенията, създадени през този период, красят салоните на буржоазните къщи или са купувани за спомен от богатите гости на града, с което правят школата известна както в Италия, така и в Европа.

От школата, която също е високо ценена от Джовани Маркини и Антонио Гизу, тръгват и Акиле Вертуни, братята Палици: Филипо, Джузепе, Никола и Франческо Паоло, Федерико Спедалиере и Акиле Карило.

Втората фаза на школата след 1830-те години обаче преживява известно повторение на моделите и акцент върху донякъде олеографския вкус – наследство, което ще бъде събрано в илюстрираната пощенска картичка от художници като Гулиелмо Джусти и Алесандро Ла Волпе.

Творби на художниците от Школата в Позилипо

[редактиране | редактиране на кода]
Картина Име Автор Изложена в
Храмове в Пестум Антон Сминк ван Питло
(Арнем, 8 май 1790 – Неапол, 22 юни 1837)
Национален музей и галерия на Каподимонте, Неапол
Празник в Неапол
1810 – 1815
Гаетано Джиганте
(Неапол, 1770 – 23 септември 1840)
Музей „Феш“, Аячо
Марина ди Позилипо
1844 г.
Джачинто Джиганте
(Неапол, 11 юли 1806 – Неапол, 29 септември 1876)
Национална галерия за модерно изкуство, Рим
Празник на Санта Розалия в Палермо Паскуале Матей
(Формия, 29 януари 1813 – Неапол, 17 януари 1879)
Кралски дворец
Неапол
Пейзаж от Неапол
1830 г.
Габриеле Змарджаси
(Васто, 22 юли 1798 г. – Неапол, 12 май 1882)
частна колекция
Откриване на железопътната линия Неапол-Портичи, 1840 г.
1840 г.
Салваторе Фергола
(Неапол, 24 април 1796 – Неапол, 7 март 1874)
Музей „Сан Мартино“, Неапол
Неапол
1838 г.
Теодоро Дюклер
(Неапол, 24 май 1812 – Неапол, 1869)
Музей „Сан Мартино“, Неапол
Капри
1855 г.
Акиле Вианели
(Порто Маурицио, 21 декември 1803 – Беневенто, 2 април 1894)
Музей „Сан Мартино“, Неапол
Остров Лири Рафаеле Карели
(Монополи, 24 септември 1795 г. – Неапол, 25 юни 1864 г.)
частна колекция
Манастирът Сан Мартино
1850 г.
Габриеле Карели
(Неапол, 1820 – Ментон, 13 декември 1900)
Музей „Сан Мартино“, Неапол
Изглед към Неапол Консалво Карели
(Неапол, 29 март 1818 – Неапол, 2 декември 1900)
частна колекция
Момичето на скалата в Соренто
1871 г.
Филипо Палици
(Васто, 16 юни 1818 – Неапол, 11 септември 1899)
Международната фондация „Награди Балзан“, Милано
Гората на Фонтенбло
1874 г.
Джузепе Палици
(Ланчано, 12 март 1812 – Париж, 1 януари 1888)
Национална галерия за модерно и съвременно изкуство, Рим
Пейзаж
1868 г.
Никола Палици
(Васто, 20 февруари 1820 – Неапол, 20 септември 1870)
частна колекция
Портичи
1818 г.
Йозеф Ребел
(Виена, 11 януари 1787 – Дрезден, 18 декември 1828)
Нова пинакотека, Мюнхен
  • Achille della Ragione, La scuola di Posillipo ed il mito dell'armonia perduta, Napoli 1998
  • Raffaello Causa, La scuola di Posillipo, Milano, Fabbri Editori, 1967, p. 101.
  • Achille della Ragione, Collezione della Ragione, pag. 68 – 69 – Napoli 1997
  • Isabella Valente, La Scuola di Posillipo. La luce di Napoli che conquistò il mondo, Edizioni Mediterranea, Napoli 2019. ISBN 88-942605-1-8
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Scuola di Posillipo в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​