Школа в Позилипо

*Кастел дел Ово в Неапол*,
Антон Сминк ван Питло

Школата в Позилипо (на италиански: Scuola di Posillipo) е група художници, посветени изключително на пейзажната живопис, събрани в Неапол през второто десетилетие на 19 век, първо около Антон Сминк ван Питло, а след това около Джачинто Джиганте.

История[редактиране | редактиране на кода]

Школата е създадена около 1820 г., когато ателието на един от първите рисуващи на открито – Антон Сминк ван Питло, нидерландски художник-пейзажист, живеещ в Неапол от 1816 г., става място за срещи и обучение на млади художници. В периода 1825 – 1835 г. там се събират художниците от първото поколение като Акиле Вианели, Габриеле Змарджаси, Теодоро Дюклер, Винценцо Франческини, Бениамино Де Франческо, Алесандро Фергола и Паскуале Матей.

Редом с учениците на школата се сформирах голям брой привърженици, съставени от цели семейства. Неаполитанските семейства художници като Рафаеле Карели с тримата си синове Консалво, Габриеле и Акиле, Луиджи Фергола със синовете си Салваторе и Алесандро, и Гаетано Джиганте с наследниците си Джачинто Джиганте, Емилия, Акиле и Ерколе.

След смъртта на Антон Сминк ван Питло през 1837 г. неговият ученик и последовател Джачинто Джиганте поема ръководството на училището, превръщайки се със своите светещи атмосфери, направени почти течни благодарение на акварелната техника, в един от основните интерпретатори.

В първата си формация школата се връща към пейзажа с живописен произход, но се фокусира преди всичко върху лирическите ценности и зарежда пейзажите с романтични настроения. Именно поради тази „липса на уважение“ считаната за второстепенен жанр пейзажна живопис парадоксално може да се радва на по-голяма свобода от другите жанрове, освобождавайки се от академичните ограничения и демонстрирайки бързо актуализиране спрямо европейските тенденции. Именно школата в Позилипо е най-повлияна от чуждестранните художници в Неапол, особено от Уилям Търнър, в града между 1819 и 1828 г., със силата на неговата светлина, Жан Батист Камий Коро – представител на новия френски пейзаж на Барбизонската школа, австриецът Йозеф Ребел – интерпретатор на светещия пейзаж, Юхан Кристиан Дал – автор на неаполитанските възгледи за оживена изразителност и накрая белгиецът Франс Вервлоет, актуален преди всичко във фазата на формиране на школата.

В периода между 1820 и 1860 г. около четиридесет известни художници, свързани с Школата в Позилипо, илюстрират както красотите на пейзажа на Кампания, така и сцените от ежедневието, местните костюми и традиции. Произведенията, създадени през този период, красят салоните на буржоазните къщи или са купувани за спомен от богатите гости на града, с което правят школата известна както в Италия, така и в Европа.

От школата, която също е високо ценена от Джовани Маркини и Антонио Гизу, тръгват и Акиле Вертуни, братята Палици: Филипо, Джузепе, Никола и Франческо Паоло, Федерико Спедалиере и Акиле Карило.

Втората фаза на школата след 1830-те години обаче преживява известно повторение на моделите и акцент върху донякъде олеографския вкус – наследство, което ще бъде събрано в илюстрираната пощенска картичка от художници като Гулиелмо Джусти и Алесандро Ла Волпе.

Творби на художниците от Школата в Позилипо[редактиране | редактиране на кода]

Име	Автор	Изложена в
Храмове в Пестум	Антон Сминк ван Питло (Арнем, 8 май 1790 – Неапол, 22 юни 1837)	Национален музей и галерия на Каподимонте, Неапол
Празник в Неапол 1810 – 1815	Гаетано Джиганте (Неапол, 1770 – 23 септември 1840)	Музей „Феш“, Аячо
Марина ди Позилипо 1844 г.	Джачинто Джиганте (Неапол, 11 юли 1806 – Неапол, 29 септември 1876)	Национална галерия за модерно изкуство, Рим
Празник на Санта Розалия в Палермо	Паскуале Матей (Формия, 29 януари 1813 – Неапол, 17 януари 1879)	Кралски дворец Неапол
Пейзаж от Неапол 1830 г.	Габриеле Змарджаси (Васто, 22 юли 1798 г. – Неапол, 12 май 1882)	частна колекция
Откриване на железопътната линия Неапол-Портичи, 1840 г. 1840 г.	Салваторе Фергола (Неапол, 24 април 1796 – Неапол, 7 март 1874)	Музей „Сан Мартино“, Неапол
Неапол 1838 г.	Теодоро Дюклер (Неапол, 24 май 1812 – Неапол, 1869)	Музей „Сан Мартино“, Неапол
Капри 1855 г.	Акиле Вианели (Порто Маурицио, 21 декември 1803 – Беневенто, 2 април 1894)	Музей „Сан Мартино“, Неапол
Остров Лири	Рафаеле Карели (Монополи, 24 септември 1795 г. – Неапол, 25 юни 1864 г.)	частна колекция
Манастирът Сан Мартино 1850 г.	Габриеле Карели (Неапол, 1820 – Ментон, 13 декември 1900)	Музей „Сан Мартино“, Неапол
Изглед към Неапол	Консалво Карели (Неапол, 29 март 1818 – Неапол, 2 декември 1900)	частна колекция
Момичето на скалата в Соренто 1871 г.	Филипо Палици (Васто, 16 юни 1818 – Неапол, 11 септември 1899)	Международната фондация „Награди Балзан“, Милано
Гората на Фонтенбло 1874 г.	Джузепе Палици (Ланчано, 12 март 1812 – Париж, 1 януари 1888)	Национална галерия за модерно и съвременно изкуство, Рим
Пейзаж 1868 г.	Никола Палици (Васто, 20 февруари 1820 – Неапол, 20 септември 1870)	частна колекция
Портичи 1818 г.	Йозеф Ребел (Виена, 11 януари 1787 – Дрезден, 18 декември 1828)	Нова пинакотека, Мюнхен

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Achille della Ragione, La scuola di Posillipo ed il mito dell'armonia perduta, Napoli 1998
Raffaello Causa, La scuola di Posillipo, Milano, Fabbri Editori, 1967, p. 101.
Achille della Ragione, Collezione della Ragione, pag. 68 – 69 – Napoli 1997
Isabella Valente, La Scuola di Posillipo. La luce di Napoli che conquistò il mondo, Edizioni Mediterranea, Napoli 2019. ISBN 88-942605-1-8

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Scuola di Posillipo в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.