Направо към съдържанието

Едуар Глисан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Едуар Глисан
Роден21 септември 1928 г.
Починал3 февруари 2011 г. (82 г.)
Париж, Франция
Професияписател, поет, преподавател
НационалностФранция Мартиника
 Франция
Активен период1950 – 2010
Жанрсъвременен роман
Темаантиколониални борби, креолизация, глоблизация
Известни творби„Река Лезарда“
НаградиРенодо“ (1958)
СъпругаСилви Семавоне
ДецаПаскал, Жером, Оливие, Барбара, Матей
Уебсайт
Едуар Глисан в Общомедия

Едуар Глисан (на френски: Édouard Glissant) е френски социолог и историк, поет и философ, драматург, литературен критик, и писател на произведения в жанра съвременен роман. Считан е за един от най-влиятелните писатели на Карибите.

Биография и творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Едуар Глисан е роден на 21 септември 1928 г. в Сейнт-Мари, остров Мартиника, Франция. Баща му е строителен инспектор. Учи в училище „Ламартин“, а през 1938 г. става стипендиант в престижния лицей „Schoelcher“ във Форт-де-Франс. Там се сприятелява с друг известен антилец – Франц Фанон.

През 1946 г. той получава стипендия от френското правителство и се премества в Париж, където учи философия и литература в Сорбоната, и етнология в Музея на човека. Получава бакалавърска степен по философия и специализира антропология при Жан Вал. В началото на 1950 г. пише първите си стихотворения.

През 1953 г. се завръща в Мартиника, където се включва активно в местните литературни общности, проявявайки силна културна и политическа ангажираност. През 1956 г. участва в рамките на Международния кръг от революционни интелектуалци в движението за подкрепа на въстанието в Будапеща, жестоко потушено от съветския режим.

Кариерата му преживява повратен момент през 1958 г., когато е издаден романът му „Река Лезарда“, за който е удостоен с наградата „Ренодо“. В романа се описва борбата на група младежи през септември 1945 г. да премахнат предлагания от властта представител Гарен – ренегат и убиец, преди да станат изборите. Авторът запознава читателите с родината си точно когато народът се надига, за да си извоюва известни свободи. Иновативността на произведението и антиколониалната му насоченост предизвикват широка полемика.

Съвместно с Пол Нигер, Марсел Манвил и други активисти основават през 1961 г. „Фронт за автономия на Карибите и Гвиана“. Заради войната в Алжир генерал Де Гол забранява организацията, а организаторите са арестувани в Гваделупа и експулсирани във Франция със забрана да посещават Карибския басейн.

През 1964 г. е публикуван другият му емблематичен роман „Четвъртият век“, който е удостоен с международната награда „Шарл Вейон“ през 1965 г.[1] С него писателят въвежда понятието „креолизация“ и отново повдига въпроса за пост-колониална идентичност и културна теория.

На следващата година се завръща в Мартиника, където се заселва. През 1967 г. основава във Форт-де-Франс „Институт за научни изследвания на Мартиника“, с цел подобряване на образованието на младите жители на Карибите, в съответствие с реалността на тяхната история и география. В този дух основава през 1971 г. и списанието „Acoma“.

Писателят разделя времето си между Мартиника, Париж и Ню Йорк. През 1980 г. получава докторска степен по литература. В периода 1980 г. до 1988 г. работи като директор на списание „Куриер Юнеско“. От 1988 г. ръководи Центъра за френски и франкофонски изследвания към Университета на Луизиана, където през 1989 г. е обявен за „почетен професор“. Като „почетен професор“ в периода 1994 – 2007 г. преподава френска литература в университета в Ню Йорк.

Гробът на писателя в Мартиника

През януари 2006 г. е бил помолен от Жак Ширак да поеме председателството на нов културен център, посветена на историята на търговията с роби. Проектът не се реализира, тъй като с избирането на Никола Саркози се създава Министерство на имиграцията и националната идентичност, срещу която политика той се противопоставя. През 2007 г. с подкрепата на Ил-дьо-Франс и Министерството на отвъдморските територии основа „l'Institut du Tout-monde“ (Институт за целия свят) по въпросите на културната глобализация.

Едуар Глисан умира 3 февруари 2011 г. в Париж. Погребан е в гробището на община Диамант в Мартиника. В негова памет е кръстен парк в Париж.

Самостоятелни романи

[редактиране | редактиране на кода]
  • La Lézarde (1958) – награда „Ренодо
    Река Лезарда, изд.: „Народна култура“, София (1960), прев. Пенка Пройкова
  • Le Quatrième Siècle (1964)
    Четвъртият век, изд.: „Народна култура“, София (1985), прев. Марио Добчев
  • Malemort (1975)
  • La Case du commandeur (1981)
  • Mahogany (1987)
  • Tout-Monde (1995)
  • Sartorius: le roman des Batoutos (1999)
  • Ormerod (2003)
  • Monsieur Toussaint (1961)
  • La Terre inquiète (1955)
  • Le Sel Noir (1960)
  • Les Indes, un champ d'îles, La Terre inquiète (1965)
  • L'Intention poétique (1969)
  • Boises; histoire naturelle d'une aridité (1979)
  • Le Sel noir; Le Sang rivé; Boises (1983)
  • Pays rêvé, pays réel (1985)
  • Fastes (1991)
  • Poèmes complets /Le Sang rivé; Un Champ d'îles; La Terre inquiète; Les Indes; Le Sel noir; Boises; Pays rêvé, pays réel; Fastes; Les Grands chaos/ (1994)
  • Le Monde incréé: Conte de ce que fut la Tragédie d'Askia; Parabole d'un Moulin de Martinique; La Folie Célat (2000)
  • La Terre le feu l’eau et les vents: une anthologie de la poésie du Tout-monde (2010)