Направо към съдържанието

Иван Леков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Леков
български езиковед
Роден
Починал
4 август 1978 г. (74 г.)
Националност България
Учил вСофийски университет
Ягелонски университет
Научна дейност
ОбластФилология
Учил приКажимеж Нич, Макс Фасмер, Николай Трубецкой
Работил вСофийски университет
НаградиЗаслужил деятел на науката (1977)

Иван Димитров Леков е български езиковед, славист, професор, преподавател в Софийския университет, член-кореспондент на Българската академия на науките, член и заместник-председател на Международния комитет на славистите.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 4 март 1904 година в София, в учителско семейство. Получава средно образование във Втора Софийска мъжка гимназия, след което продължава образованието си в Софийския университет, където през 1927 година завършва славянска филология. В годините 1925 – 1926 и 1928 – 1930 специализира в Ягелонския университет. Там по покана на Кажимеж Нич води лекторски курс по български език (1929 – 1931)[1]. Също така специализира в Берлин и във Виена (1937 – 1938).[2]

Когато е основана катедрата по славянско езикознание в Софийския университет (1954), неин ръководител става Иван Леков.

През 1968 година Леков издава книгата „Кратка сравнително-историческа и типологическа граматика на славянските езици“, в която наред с другите славянски езици се говори и за „новия македонски език“, както и за „българо-македонски“ диалекти. Макар тези формулировки да са обичайни за българското езикознание от предходните години, книгата излиза в момент на засилено напрежение между България и Югославия и Леков е остро критикуван за „непатриотично поведение“. С това се свързва и по-късното му отстраняване от ръководството Международния комитет на славистите по искане на българската делегация.[3]

Частен доцент (1935 – 1941), редовен доцент (1941 – 1945), извънреден професор (1945 – 1948), професор (1948 – 1974) в Софийския университет. Ръководи Катедрата по славянско езикознание (1948 – 1974) и е директор на Славянския институт при СУ (1947 – 1950).

Член-кореспондент на БАН (1945) и ръководител на Секцията по славянско езикознание при Института за български език на БАН (1954 – 1978). Дописен член на Българския археологически институт (1943).

Член на Чешкото дружество на науките (1947), на Международния комитет на славистите (1955 – 1973) и на Международната асоциация на филолозите във Виена (1956).

Награди и отличия

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1977 г. – удостоен е със званието „Заслужил деятел на науката“[4]

Публикации

[редактиране | редактиране на кода]

Монографии

[редактиране | редактиране на кода]
  • Единство и своеобразие на славянските езици в техния основен речников фонд. С., БАН, 1955. 108 с.
  • Общност и многообразие в граматическия строй на славянските езици. С., БАН, 1958, 128 с.
  • Словообразувателни склонности на славянските езици. С., БАН, 1958. 78 с.
  • Насоки в развоя на фонологичните системи на славянските езици. С., БАН, 1960. 116 с.
  • Кратка сравнително-историческа и типологическа граматика на славянските езици. С., БАН, 1968. 212 с.
  • Външната структура на думата в славянските езици. С., БАН, 1971. 330 с.
  • Особености на синтактичния тип на славянските езици. Сборник от студии. С., БАН, 1972. 102 с.
  • Из близкото минало на славянското езикознание. Дейци и насоки. Статии и очерци. Съставители: Ив. Буюклиев, Я. Бъчваров, С., Наука и изкуство, 1983. 207 с.

Речници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Полско-български речник. С., Унив. печатница, 1944, 228 с. (Унив.библ. №281).
  • Правописен речник на българския книжовен език. С., М-во на нар. просвета, 1945, 221 с. (Съавт.: Л. Андрейчин).
    • 2. прераб. изд. С., Нар. просвета, 1948. (Съавт.: Л. Андрейчин, Вл. Георгиев); 3. прераб. изд. 1954. (Съавт.: Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ст. Стойков); 4. попр. изд. 1958; 5. изд. 1960; 6. изд. С., Наука и изкуство, 1965; 7. изд. 1969; 8. изд. 1974; 9 изд. 1981; 10 изд. 1984.
  • Български тълковен речник. С., Наука и изкуство, 1955. 972 с. (Съавт.: Л. Андрейчин, Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ст. Стойков, Цв. Тодоров).
    • 2.изд. 1963; 3. изд. 1973.

Учебници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Нови полски текстове. С., Наука и изкуство, 1949, 16 с. (Унив. лит.).
  • Старобългарски език. С., Наука и изкуство, 1949, 129 с. (Унив. лит. Записки № 27). (Съавт.: К. Мирчев).
  • Увод в езикознанието с оглед на славянските езици. С., Наука и изкуство, 1949, 158 с. (Унив. лит. Записки №26). (Съавт.: Л. Андрейчин, Ст. Стойков).
  • Славянски езици. Кратки характеристики, образци и речници – северославянска група. (Учебник за студентите от слав., бълг. и рус. филология). Под ред. на Ив. Леков. С., Наука и изкуство, 1972, 164 с. (Съавт.: М. Деянова, М. Караангова, В. Каранджулова, М. Минчева, С. Радева и Е. Балевска-Станкулова). 2. изд. 1978.

Преводи

[редактиране | редактиране на кода]
  • Сръбски поети. Антология. С., М-во на нар. просвета, 1946, 271 с. (Прев. и: Е. Георгиев.)

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Леков, Иван. Из близкото минало на славянското езикознание. Дейци и насоки. С., Наука и изкуство, 1983. с. 5.
  2. ↑ Лашкова, Лили. За доайена на българската славистика – чл.-кр. проф. Иван Леков – В: Общност и многообразие на славянските езици. Сборник в чест на проф. Иван Леков. С., Академично славистично дружество, 1997. с. 6.
  3. ↑ Маринов, Чавдар. В защита на родната реч: стандартизирането на македонския език и българо-македонските лингвистични полемики // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 1. Национални идеологии и езикови политики. София, Издателство на Нов български университет, 2013. ISBN 978-954-535-793-0. с. 462-463.
  4. ↑ Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
     Портал „България“         Портал „България“          Портал „Езикознание“         Портал „Езикознание“    
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Леков&oldid=12304932“.